Александър МАРИНОВ Времето на Борисов и ГЕРБ изтича неумолимо и

Александър МАРИНОВ

Времето на Борисов и ГЕРБ изтича непреклонно и необратимо. Не просто в личен проект, а като част от процеса на належащо излекуване на политическия живот и общественото ръководство. На всички е ясно, че по този начин повече не може, в това число на самите гербери. Промяната стартира и ще продължи, само че това напълно не значи, че ще протича гладко и праволинейно. Възможни са краткотрайни забавяния и даже блокажи. Силите, основали и крепящи досегашната система, са освен мощни, а евентуално ще потърсят и по-рафинирани форми да запазят властта си. Така че реализмът изисква да се готвим за дълготрайно и търпеливо лекуване, а не за еднократна изцелителна хирургическа интервенция. По-точно, интервенция е безусловно нужна, само че няма да е задоволителна за възобновяване на естественото действие на обществено-политическия организъм.

Както споделят мъдрите източни нации, и най-дългият път стартира с няколко дребни стъпки. Тук можем да прибавим и остарялата европейска аксиома, че политиката е изкуство на вероятното. Не е значимо какво ни се желае, а какво можем да реализираме в този момент, след месец, след година. Иначе казано, какви са осъществимите дребни, само че в това време действително допринасящи за хода на смяната стъпки.

Първите нужни дейности

би трябвало бъдат осъществени от служебното държавно управление (което е на практика неизбежно), въпреки че опциите му са лимитирани от особения му статут и брутално прилаганата сега от ръководещите тактичност на „ изгорената земя”. Служебното държавно управление сигурно може да сътвори две значими предпоставки за по-нататъшния ход на нормализацията – да блокира забележителна част от схемите за имитация и операция на демократичния избирателен развой и да покаже, че може да се ръководи по различен метод (открито, диалогично, с причини и в режим на непрекъсната и пълноценна отчетност). По тази тематика има какво да се дискутира, само че дано преминем нататък.

Множество подозрения и опасения (вкл. откровени спекулации) се завихрят към идващия парламент, неговия състав и опциите да излъчи устойчиво и дейно държавно управление. Тук, преди да обсъдим хипотетичните удобни и неподходящи разновидности, би трябвало безусловно да покажем, че сме разбрали поуките от приключващия интервал на „ непоклатимост, обезпечена от ГЕРБ”.

През последния мандат на ръководството ни бе поднесен типичен образец за „ неприятна стабилност”, изразяваща се в пазене на властта по всевъзможен начин, при цялостно неуважение на базисните правила на демокрацията. В името на потреблението на властовите позиции за користни ползи ръководещите и присъдружната им част от опозицията бяха подготвени на всевъзможни покупко-продажби и създаваха усещане, че никой не може да им попречи да го вършат. Но това се оказа лъжлива непоклатимост, защото водеше до струпване на проблеми и необратима ерозия на публичното доверие. Това освен подкопа съответната управническа скица, само че и лиши от политическо бъдеще множеството от участниците в нея.

Казаното се отнася освен до ГЕРБ и патриотите, само че и до Движение за права и свободи. Движението има единствено две благоприятни условия – или ще „ влезе в правия път” на вземане предвид на претенциите с действителната си електорална поддръжка, или ще бъде изтикано в периферията на политическия развой.

Такава токсична непоклатимост не е нужна, а по всяка възможност към този момент няма да е допустима. Обществото ще следи деликатно и няма да толерира крепене на държавното управление поради изразходване на облагите от властта. Но поражда комплициран въпрос –

какво би могло да консолидира

един по всяка възможност мощно фрагментиран парламент (със седем-осем, а може би и повече партии, а и при ясно отвращение за сделки с тези от до момента управлявалите, които съумеят да попаднат вътре)?

Разумният отговор е единствено един – уреждане по отношение на стратегия за неотложни и безусловно нужни стъпки за превъзмогване на всестранната рецесия и най-много рецесията в връзките сред властта и обществото. Трябва да сме реалисти – при евентуалния състав на идващия парламент и положението на множеството от партиите, трайно, продуктивно и честно спазвано програмно съглашение надали е допустимо. Но изцяло осъществимо е предприемането на ясно обосновани и регистрирани ограничения за битка с корупцията, излекуване на изборния развой и изборната администрация, унищожаване на деформациите в правосъдната система, унищожаване на репресивния напън върху бизнеса и структурите на гражданското общество. Определен пакет от такива ограничения е изцяло изпълним без смяна в Конституцията, а самият прогрес към по-добро ръководство и възстановяващо се публично доверие ще открие вероятности за по-нататъшни законови и конституционни промени, каквито безспорно са нужни и би трябвало да бъдат деликатно разисквани.

Ако най-малко една част от партиите в идващия парламент проявят здрав разсъдък и поддържат такава ясна и обозрима

стратегия за нормализиращо ръководство,

те освен ще извършат положително дело за обществото, само че и ще натрупат скъп политически капитал. Тези, които се оправят с сходна задача, ще имат положителни по-нататъшни вероятности, защото ще оправдаят основателните публични упования. Другите, които ще се опитат да пеят остарялата ария на нов глас, ще сбъркат и ще бъдат осъдени, евентуално за последно.

Една от потребните последствия от подобен метод ще бъде последователното възобновяване на смисъла на кардиналния политически компромис. През последните години самата концепция за компромиса бе тотално дискредитирана, защото бе сведена до безсрамни пазарлъци и подмолни покупко-продажби за облаги. Така не може да продължава, освен тъй като в обозримо бъдеще ръководствата съвсем несъмнено ще бъдат съдружни. Дори да има мощно еднопартийно държавно управление, това не значи, че не е за предпочитане да се търси вероятното единодушие по пътя на компромиса. Въпросът е този компромис да е явен, открит, аргументиран и заради това ползващ се с доверието и поддръжката на обществото, защото има за цел не частни изгоди, а по-добър публичен резултат.

Разбира се, постигането на съглашение за програмно ръководство е освен мъчно, само че и рисковано. Разпределението на отговорностите и политическата цена не е толкоз просто, колкото деленето на пачки и кюлчета. Винаги има риск някой да понесе по-големи политически вреди, в сравнение с заслужава. Не бива да се подценява и изкушението някои партии и политици да се опитат да извлекат едностранни изгоди –

неприятните остарели привички не отмират толкоз бързо.

Поради тези и доста други аргументи е изцяло допустимо хипотетичното програмно ръководство да не е нито дълготрайно, нито доста дейно. Но, както се споделя, съвършеното е зложелател на положителното. Ако идващият парламент и излъченото от него държавно управление създадат няколко, може би не толкоз впечатляващи, само че действителни стъпки в нужната на обществото посока, това ще е добре за всички.

Подобни разсъждения са били развивани и в предходни години. Разликата е в това, че в този момент има действителна опция те да се окажат освен това от положителни пожелания.