Ave Boyko, morituri te salutant*
Александър МАРИНОВ
Отчаяното твърдоглавие, с което ръководещите са се впили и не пускат властта, има чудесна илюстрация в лицето на натрупа от хиперактивни представители, с налудно ентусиазъм повтарящи едни и същи опорки, възхваляващи държавното управление и персонално Него и очернящи всичките му вътрешни и външни критици.
Разбира се, препоръчаното заглавие би трябвало да се възприема със жлъч – министър председателят е подигравка на римски император (позволявам си да преразказвам определение, дефинирано преди години от един от днешните му трубадури). А и щъкащите из медиите глашатаи на властта наподобяват по-скоро тайфа (цитирам различен преродил се артист на развития бойковизъм) от байганьовски вид, в сравнение с отиващи на гибел гладиатори. При това те не се хвърлят в борбата (само) поради робската си природа, а с цел да отработят облаги, на които се надяват да се любуват и в бъдеще.
Но загадката остава – за какво толкоз разнородна група, в която има освен елементарни политически хамелеони, а и хора, най-малко номинално принадлежащи към университетските среди,
с такава тъпа непримиримост повтаря явни лъжи
и клюки. На какво разчитат?
Въпросът е кардинален и не е стеснен до особеностите на политическата мъка на Борисов и ГЕРБ. Такива клакьори кръжаха и към Жан Виденов и Иван Костов. Няма да не помни по какъв начин един образован човек, публицист, убеждаваше Висшия съвет на Българска социалистическа партия, че Виденов е като Данко, изтръгнал сърцето си, с цел да освети пътя на социалистите в мрака. Тогава за какво се чудим, че наскоро различен (наистина не толкоз интелигентен) оръженосец на Борисов го назова „ прероденият Левски”.
Но да се върнем към днешния ден. Неслучайно се споделя, че в историята драмата се повтаря като фарс. Преди 2001 година този вид ирационално държание можеше ненапълно да бъде обяснено с идеологически претекстове, пречупени през присъщия на нашата политическа просвета пиетет към мощния лидер. Оттогава насетне верноподаничеството във все по-голяма степен бе функционалност на насаждания клиентелистки модел. Той засмука цяло ново потомство откриватели, анализатори и публицисти, които се причислиха към към този момент познатите професионални приспособленци и издигнаха (псевдо)интелектуалното продажничество на нови висоти.
Съчетано с преодоляването на множеството обичайни медии, това докара до образуване на качествено нова,
невиждано токсична публично-информационна среда.
Нашето общество заживя в света на „ пост-истината” много преди този момент разбиране да придобие днешната си известност.
Няколко хилядолетия по-късно бе осъществена в цялостен мащаб заплахата, за която Конфуций предизвестява в популярния си етюд за „ объркването на понятията”. Умишлено изопачената приложимост на думите се върна като бумеранг и порази политическата и медийната процедура. Вина за това имат на първо място политиците, които освен позволиха, а интензивно насърчаваха явните (студийните говорители) и скритите (троловете) словесни „ терористи”. Както и тъмните субекти с огромните пари, които им дърпат конците.
Горната констатация не оневинява съответните човеци, изпълняващи тази неблаговидна роля. Напротив, всеки има опция за избор и рано или късно е заставен да го направи. Една от позитивните страни на неуспеха на българската държавност е, че сложи без заобикалки въпроса за професионалното и моралното самоопределяне. Тези, които взеха решение да застанат на страната на провалената, корумпирана власт (и то не по идеологически, а по материални подбуди) ще получат заслужената оценка както на обществото, по този начин и на професионалните си общности. Това освен е неизбежно, можем да се надяваме да бъде потребен урок за младежите, избрали попрището да бъдат обществени фигури.
Наблюдаваме
поредност от фрапиращи образци на „ серийно ренегатство”.
Повечето от днешните гневни бранители на Борисов и ГЕРБ със същия жар са минали през аналогични функционалности в интерес на управленията на Българска социалистическа партия, Съюз на демократичните сили, ДСБ, по-малките партии няма потребност да броим. Или, както гласи популярната имитация на Граучо Маркс: „ Това са моите правила! Ако не ви харесват, имам и други.” Между другото, това важи освен за представителите, а и за самите политици. Промяната на възгледите е нещо обикновено, само че не и в случай че се трансформира в главен инструмент за политическа кариера и материално облагодетелстване.
Тук би трябвало да отбележим още една специфичност на българската обстановка. Вероятно въпросното събитие (медийните преторианци на властта) е особено освен за България. Но у нас то протича при евентуално неповторима композиция от поведенска надменност и тъпотия. Както демонстрират събитията от последните няколко месеца, множеството от обществените представители на властта освен лъжат и клеветят, те го вършат по сложен за пояснение безочлив, малоумен и провокативен метод. Това държание е толкоз еднопланово и настойчиво, че от време на време поражда подозрение дали не е плод на някаква налудна тактика съзнателно да се нервира обществото и да се „ помпа” общественото възмущение.
Във всеки случай, в случай че не тактика, то най-малко някакъв проект има, тъй като опорките са ясни и елементарни (във всеки смисъл на думата). Странно е за какво множеството пропагандатори ги възпроизвеждат по този начин папагалски, без капка творчество и вземане предвид с динамичността на обстановката, а и при цялостно игнориране на предходните (не по-малко тъпи) опорки. Едно допустимо пояснение е, че напътствието е прецизно да се повтарят спуснатите тези. Което на собствен ред води до разумни заключения за качествата на тези, които възнамеряват и ръководят информационната политика на властта.
Тук политическата непросветеност граничи със популярното определение на Илф и Петров за „ тъпотия с взлом”.
Лавината от погрешни тълкования и обидни квалификации
по адрес на европейските институции след гласуваната от Европарламента резолюция е единствено един от шокиращите образци за несъответстващо държание, включително от евродепутати на ГЕРБ и Вътрешна македонска революционна организация. Можем единствено да мечтаем за умеенето да се реагира твърдо, само че политически рационално и обосновано, проявено от унгарци и поляци в не по-малко съществени обстановки. Остава усещане, че съчинителите на опорките на властта, както и глашатаите й, живеят в различен, фиктивен от тях свят. Впрочем звук задава самият министър председател, който стартира да лъже напълно безобразно, освен това по въпроси, които подлежат на бърза и леснодостъпна инспекция.
Нека се върнем към въпроса: на какво разчитат тези, които пазят властта по сходен нахален и малоумен метод? На късата социална памет? На опцията след време да бъдат наети за осъществяване на аналогични поръчки от нов възложител? На правилото „ Вземи парите и бягай”? Вероятно всеки от тях има собствен отговор, само че изясняването на претекстовете им не е значимо.
Предлагане на стоката „ платена политическа любов” ще има постоянно, само че тя ще се възпроизвежда и котира единствено при удобни публични и политически условия. Поръчителите са по-важни от изпълнителите. Това, което би трябвало да бъде сведено да хигиеничен най-малко, е склонността политиката да се свежда до „ агитация на успехите”, имаща за цел да подмени действителните резултати от ръководството на обществото.
____________
* Аве Бойко, отиващите на гибел те поздравяват.
Отчаяното твърдоглавие, с което ръководещите са се впили и не пускат властта, има чудесна илюстрация в лицето на натрупа от хиперактивни представители, с налудно ентусиазъм повтарящи едни и същи опорки, възхваляващи държавното управление и персонално Него и очернящи всичките му вътрешни и външни критици.
Разбира се, препоръчаното заглавие би трябвало да се възприема със жлъч – министър председателят е подигравка на римски император (позволявам си да преразказвам определение, дефинирано преди години от един от днешните му трубадури). А и щъкащите из медиите глашатаи на властта наподобяват по-скоро тайфа (цитирам различен преродил се артист на развития бойковизъм) от байганьовски вид, в сравнение с отиващи на гибел гладиатори. При това те не се хвърлят в борбата (само) поради робската си природа, а с цел да отработят облаги, на които се надяват да се любуват и в бъдеще.
Но загадката остава – за какво толкоз разнородна група, в която има освен елементарни политически хамелеони, а и хора, най-малко номинално принадлежащи към университетските среди,
с такава тъпа непримиримост повтаря явни лъжи
и клюки. На какво разчитат?
Въпросът е кардинален и не е стеснен до особеностите на политическата мъка на Борисов и ГЕРБ. Такива клакьори кръжаха и към Жан Виденов и Иван Костов. Няма да не помни по какъв начин един образован човек, публицист, убеждаваше Висшия съвет на Българска социалистическа партия, че Виденов е като Данко, изтръгнал сърцето си, с цел да освети пътя на социалистите в мрака. Тогава за какво се чудим, че наскоро различен (наистина не толкоз интелигентен) оръженосец на Борисов го назова „ прероденият Левски”.
Но да се върнем към днешния ден. Неслучайно се споделя, че в историята драмата се повтаря като фарс. Преди 2001 година този вид ирационално държание можеше ненапълно да бъде обяснено с идеологически претекстове, пречупени през присъщия на нашата политическа просвета пиетет към мощния лидер. Оттогава насетне верноподаничеството във все по-голяма степен бе функционалност на насаждания клиентелистки модел. Той засмука цяло ново потомство откриватели, анализатори и публицисти, които се причислиха към към този момент познатите професионални приспособленци и издигнаха (псевдо)интелектуалното продажничество на нови висоти.
Съчетано с преодоляването на множеството обичайни медии, това докара до образуване на качествено нова,
невиждано токсична публично-информационна среда.
Нашето общество заживя в света на „ пост-истината” много преди този момент разбиране да придобие днешната си известност.
Няколко хилядолетия по-късно бе осъществена в цялостен мащаб заплахата, за която Конфуций предизвестява в популярния си етюд за „ объркването на понятията”. Умишлено изопачената приложимост на думите се върна като бумеранг и порази политическата и медийната процедура. Вина за това имат на първо място политиците, които освен позволиха, а интензивно насърчаваха явните (студийните говорители) и скритите (троловете) словесни „ терористи”. Както и тъмните субекти с огромните пари, които им дърпат конците.
Горната констатация не оневинява съответните човеци, изпълняващи тази неблаговидна роля. Напротив, всеки има опция за избор и рано или късно е заставен да го направи. Една от позитивните страни на неуспеха на българската държавност е, че сложи без заобикалки въпроса за професионалното и моралното самоопределяне. Тези, които взеха решение да застанат на страната на провалената, корумпирана власт (и то не по идеологически, а по материални подбуди) ще получат заслужената оценка както на обществото, по този начин и на професионалните си общности. Това освен е неизбежно, можем да се надяваме да бъде потребен урок за младежите, избрали попрището да бъдат обществени фигури.
Наблюдаваме
поредност от фрапиращи образци на „ серийно ренегатство”.
Повечето от днешните гневни бранители на Борисов и ГЕРБ със същия жар са минали през аналогични функционалности в интерес на управленията на Българска социалистическа партия, Съюз на демократичните сили, ДСБ, по-малките партии няма потребност да броим. Или, както гласи популярната имитация на Граучо Маркс: „ Това са моите правила! Ако не ви харесват, имам и други.” Между другото, това важи освен за представителите, а и за самите политици. Промяната на възгледите е нещо обикновено, само че не и в случай че се трансформира в главен инструмент за политическа кариера и материално облагодетелстване.
Тук би трябвало да отбележим още една специфичност на българската обстановка. Вероятно въпросното събитие (медийните преторианци на властта) е особено освен за България. Но у нас то протича при евентуално неповторима композиция от поведенска надменност и тъпотия. Както демонстрират събитията от последните няколко месеца, множеството от обществените представители на властта освен лъжат и клеветят, те го вършат по сложен за пояснение безочлив, малоумен и провокативен метод. Това държание е толкоз еднопланово и настойчиво, че от време на време поражда подозрение дали не е плод на някаква налудна тактика съзнателно да се нервира обществото и да се „ помпа” общественото възмущение.
Във всеки случай, в случай че не тактика, то най-малко някакъв проект има, тъй като опорките са ясни и елементарни (във всеки смисъл на думата). Странно е за какво множеството пропагандатори ги възпроизвеждат по този начин папагалски, без капка творчество и вземане предвид с динамичността на обстановката, а и при цялостно игнориране на предходните (не по-малко тъпи) опорки. Едно допустимо пояснение е, че напътствието е прецизно да се повтарят спуснатите тези. Което на собствен ред води до разумни заключения за качествата на тези, които възнамеряват и ръководят информационната политика на властта.
Тук политическата непросветеност граничи със популярното определение на Илф и Петров за „ тъпотия с взлом”.
Лавината от погрешни тълкования и обидни квалификации
по адрес на европейските институции след гласуваната от Европарламента резолюция е единствено един от шокиращите образци за несъответстващо държание, включително от евродепутати на ГЕРБ и Вътрешна македонска революционна организация. Можем единствено да мечтаем за умеенето да се реагира твърдо, само че политически рационално и обосновано, проявено от унгарци и поляци в не по-малко съществени обстановки. Остава усещане, че съчинителите на опорките на властта, както и глашатаите й, живеят в различен, фиктивен от тях свят. Впрочем звук задава самият министър председател, който стартира да лъже напълно безобразно, освен това по въпроси, които подлежат на бърза и леснодостъпна инспекция.
Нека се върнем към въпроса: на какво разчитат тези, които пазят властта по сходен нахален и малоумен метод? На късата социална памет? На опцията след време да бъдат наети за осъществяване на аналогични поръчки от нов възложител? На правилото „ Вземи парите и бягай”? Вероятно всеки от тях има собствен отговор, само че изясняването на претекстовете им не е значимо.
Предлагане на стоката „ платена политическа любов” ще има постоянно, само че тя ще се възпроизвежда и котира единствено при удобни публични и политически условия. Поръчителите са по-важни от изпълнителите. Това, което би трябвало да бъде сведено да хигиеничен най-малко, е склонността политиката да се свежда до „ агитация на успехите”, имаща за цел да подмени действителните резултати от ръководството на обществото.
____________
* Аве Бойко, отиващите на гибел те поздравяват.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ