Александър Андреев: Ето защо не искам отново да живея в Народна република България
Александър Андреев Снимка: Дойче Веле
Не, никога не желая още веднъж да пребивавам в това сиво, олющено и безотрадно общество от 70-те и 80-те години на предишния век, написа Александър Андреев и споделя за живота в тези „ прелестни “ десетилетия в България.
Не, никога не желая още веднъж да пребивавам в онази Народна република България от 70-те и 80-те години на 20 век. И изпитвам голямо оскърбление от обстоятелството, че хората от моята възрастова група явно милеят за тези десетилетия, както демонстрира допитването на „ Галъп интернешънъл болкан “.
Бавно, тъжно и безмълвно изгниване
За да разчистя още първоначално подмолите от скрити обвинявания и незададени въпроси: през тези години живеех в София, а животът ми въобще не беше белязан от някакви големи премеждия или ограничения. Това чувство се вписва и в логиката на изследването: обикновено е човек да идеализира младостта си и да копнее по нея.
Защо тогава не искам да се върна в тези десетилетия? Не, не са единствено бананите. Не е и вездесъщият недостиг, който беше породил паралелна разпределителна система на натурална замяна, дребно подкупничество и черен пазар. Не, става дума най-много за това сиво, олющено, заспало и безотрадно общество.
Тогава го назоваха „ зрял социализъм “, само че то не беше нито социализъм, нито зрял. „ Социализъм “ и до ден-днешен не знам какво е, обаче това сигурно не беше. Колкото до „ зрял “ – онази система просто гниеше, без да е узряла. Едно постепенно, тъжно и безмълвно изгниване, просмукало се освен в напомпаната с идеологическа глюкоза и руски нефт клептокрация най-горе, само че проникнало чак до самата микротъкан на обществото: до фамилията, до приятелския кръг, до пейките пред блока. През 70-те и 80-те години на предишния век системата към този момент беше толкоз прогнила, че ведомствените ченгета с омачкани костюми и червендалести физиономии даже не си правеха труда да се крият: „ Чéрпи една водка и нямай грижа! “. То какво ли да се крият, откакто цинизмът се впръскваше от най-горно място надолу по хранителната верига: социализмът е недоносче, а ние се снижаваме, както умно обобщаваше първият водач в Народна република България.
При това ченгетата и техният неотклонен труд по събирането на вицове за Тодор Живков, на мръснички обстоятелства от извънбрачни ложета или на сведения за идеологически рискова литература, надалеч не въплъщаваха еднолично най-противните правила на онази система. Мъртвият език на партийното и държавно управление, на тв приемника и вестниците – ние всички трябваше да го владеем като матерен и с горчив усет в устата подправено да го възпроизвеждаме когато и където би трябвало. Негов непосредствен сподвижник беше клаустрофобичното чувство за несвобода, която те е захлупила под оловен капак и те е обрекла да прекараш целия си живот с Тодор Живков, със захаросаната българска сцена, с картинките в „ Некерман “ и с общонационалното двуличие и намаляване.
Парлив позор. И облекчение.
В моята самостоятелна и несъмнено субективна памет са запечатани още проявни форми на „ зрелия социализъм “ в Народна република България:
Здравеопазването? Окаяно до такава степен, че бебета мряха от болести, тъй като спяха на един одър със свинчетата – с цел да се топлят. Образованието? Патриотизъм, идеология и непоправимо остаряла фронтална педагогика. Казармата? Издевателства, убийства и кръвожадна агитация против съседите. И още: репресии против всички малцинства, против българските турци и против ромите, против хомосексуалните, против психологично болните…
Щe кажете, че пресилвам и че за „ народа “ е било добре. Хубаво, само че в случай че е било добре, къде го през днешния ден този народ: здрав, просветен, търпелив и отворен към света? Мигар триумфите на „ националната власт “ могат да се стопят за трийсетина години, и то в случай, че и националният, и самостоятелните приходи са нарастнали в пъти? Не, по-скоро е тъкмо противоположното: макар растежа на благосъстоянието, макар свободата, онази прогнилост не може да се изчегърта от през днешния ден за на следващия ден.
И всеки, който е живял в тези „ прелестни “ десетилетия в България, в това число и аз самият, волно или несъзнателно е съдействал за гниенето. И би трябвало да изпитва не носталгия, а лютив позор – и облекчение, че през днешния ден живее по-добре и най-много по-почтено. Аз персонално ги изпитвам.
Коментарът на Александър Андреев е оповестен в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ. БГ.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!9ТАГОВЕ предходна статияВАШИЯТ КОМЕНТАР Моля въведете коментар!Моля въведете името си тук
Запомни ме при идващ коментар
,
09.02.2023, 18:29
09.02.2023, 18:17
09.02.2023, 18:08
09.02.2023, 17:50
Последни публикации-09.02.2023, 18:53-09.02.2023, 18:29-09.02.2023, 18:17Партньори
Не, никога не желая още веднъж да пребивавам в това сиво, олющено и безотрадно общество от 70-те и 80-те години на предишния век, написа Александър Андреев и споделя за живота в тези „ прелестни “ десетилетия в България.
Не, никога не желая още веднъж да пребивавам в онази Народна република България от 70-те и 80-те години на 20 век. И изпитвам голямо оскърбление от обстоятелството, че хората от моята възрастова група явно милеят за тези десетилетия, както демонстрира допитването на „ Галъп интернешънъл болкан “.
Бавно, тъжно и безмълвно изгниване
За да разчистя още първоначално подмолите от скрити обвинявания и незададени въпроси: през тези години живеех в София, а животът ми въобще не беше белязан от някакви големи премеждия или ограничения. Това чувство се вписва и в логиката на изследването: обикновено е човек да идеализира младостта си и да копнее по нея.
Защо тогава не искам да се върна в тези десетилетия? Не, не са единствено бананите. Не е и вездесъщият недостиг, който беше породил паралелна разпределителна система на натурална замяна, дребно подкупничество и черен пазар. Не, става дума най-много за това сиво, олющено, заспало и безотрадно общество.
Тогава го назоваха „ зрял социализъм “, само че то не беше нито социализъм, нито зрял. „ Социализъм “ и до ден-днешен не знам какво е, обаче това сигурно не беше. Колкото до „ зрял “ – онази система просто гниеше, без да е узряла. Едно постепенно, тъжно и безмълвно изгниване, просмукало се освен в напомпаната с идеологическа глюкоза и руски нефт клептокрация най-горе, само че проникнало чак до самата микротъкан на обществото: до фамилията, до приятелския кръг, до пейките пред блока. През 70-те и 80-те години на предишния век системата към този момент беше толкоз прогнила, че ведомствените ченгета с омачкани костюми и червендалести физиономии даже не си правеха труда да се крият: „ Чéрпи една водка и нямай грижа! “. То какво ли да се крият, откакто цинизмът се впръскваше от най-горно място надолу по хранителната верига: социализмът е недоносче, а ние се снижаваме, както умно обобщаваше първият водач в Народна република България.
При това ченгетата и техният неотклонен труд по събирането на вицове за Тодор Живков, на мръснички обстоятелства от извънбрачни ложета или на сведения за идеологически рискова литература, надалеч не въплъщаваха еднолично най-противните правила на онази система. Мъртвият език на партийното и държавно управление, на тв приемника и вестниците – ние всички трябваше да го владеем като матерен и с горчив усет в устата подправено да го възпроизвеждаме когато и където би трябвало. Негов непосредствен сподвижник беше клаустрофобичното чувство за несвобода, която те е захлупила под оловен капак и те е обрекла да прекараш целия си живот с Тодор Живков, със захаросаната българска сцена, с картинките в „ Некерман “ и с общонационалното двуличие и намаляване.
Парлив позор. И облекчение.
В моята самостоятелна и несъмнено субективна памет са запечатани още проявни форми на „ зрелия социализъм “ в Народна република България:
Здравеопазването? Окаяно до такава степен, че бебета мряха от болести, тъй като спяха на един одър със свинчетата – с цел да се топлят. Образованието? Патриотизъм, идеология и непоправимо остаряла фронтална педагогика. Казармата? Издевателства, убийства и кръвожадна агитация против съседите. И още: репресии против всички малцинства, против българските турци и против ромите, против хомосексуалните, против психологично болните…
Щe кажете, че пресилвам и че за „ народа “ е било добре. Хубаво, само че в случай че е било добре, къде го през днешния ден този народ: здрав, просветен, търпелив и отворен към света? Мигар триумфите на „ националната власт “ могат да се стопят за трийсетина години, и то в случай, че и националният, и самостоятелните приходи са нарастнали в пъти? Не, по-скоро е тъкмо противоположното: макар растежа на благосъстоянието, макар свободата, онази прогнилост не може да се изчегърта от през днешния ден за на следващия ден.
И всеки, който е живял в тези „ прелестни “ десетилетия в България, в това число и аз самият, волно или несъзнателно е съдействал за гниенето. И би трябвало да изпитва не носталгия, а лютив позор – и облекчение, че през днешния ден живее по-добре и най-много по-почтено. Аз персонално ги изпитвам.
Коментарът на Александър Андреев е оповестен в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ. БГ.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!9ТАГОВЕ предходна статияВАШИЯТ КОМЕНТАР Моля въведете коментар!Моля въведете името си тук
Запомни ме при идващ коментар
,
09.02.2023, 18:29
09.02.2023, 18:17
09.02.2023, 18:08
09.02.2023, 17:50
Последни публикации-09.02.2023, 18:53-09.02.2023, 18:29-09.02.2023, 18:17Партньори
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ