Ала в човешкото сърце има един малък пезул, отреден за

„ Ала в човешкото сърце има един дребен пезул, предназначен за страха, който в никакъв случай не нощува празен. Ако от него се изниже боязън от едно, незабавно след туй се провира боязън от друго... “

Имам смесени усеща към селото. Изпитвам по едно и също време атавистичен боязън и същинска обич. Защото един летен ден на село ти дава изясненост за целия живот. Сутринта в теб се наливат соковете на младото и зеленото, дробовете ти се пълнят с диханието на упованието за нещо прелестно, което следва да се случи. Преди обед е най-хубаво – знаеш, че денят (животът) към момента занапред следва, освен това най-сладкото от него – да седнеш на открито, с обичаните хора, и да се насладиш на свежата салата от градината и на комат изстудена любеница. Най-странно е по здрач, има особена горест в тези часове, тъй като тогава идва осъзнаването – че и за теб, както за птиците и розите, ще настъпи залезът. Времето в града в никакъв случай не може да бъде усетено по този начин действително както на село, и това е пленително плашещо.

Новият разказ „ Глина “ (изд. „ Софтпрес “, 2020) ни вкарва точно в света на селото от времето на старите българи. Ако мога да го опиша в резюме – това е история за радостно-скръбния живот на нашите прапрабаби и дядовци. В основата на сюжета стои една легенда от XVII век за грънчарите от дребното село Бусинци, Трънско, които са получили благословията на турския султан единствени да пътуват свободно в рамките на империята, с цел да продават стоката си. 

„ Глина “ е дебютният разказ на Виктория Бешлийска. Авторката е работила дълги години като редактор в едно от огромните български издателства, а към днешна дата е в маркетинг отдела на огромна европейска верига магазини. Широката публика обаче я познава от нейния план По дирите на думите, който към този момент има над 25 хиляди почитатели във фейсбук. За последната седмица на януари „ Глина “ зае първо място в топ 10 на най-търсените заглавия на огромна столична книжарница.

За твоя дебютен разказ се вдъхновяваш от една „ инцидентна “ уикенд-разходка до село Бусинци и тамошния Музей на керамиката, и от едно споменаване на уредничката за грънчар, който става воин на твоята книга. Но по какъв начин и по кое време почувства, че тези фрагменти, запечатали се в съзнанието ти, може да се трансфорат в завладяваща история?

Виктория Бешлийска:  Още с връщането си от Музея на керамиката в София започнах да описвам на всички близки и сътрудници какъв брой впечатлена съм от видяното там – разпитвах ги чували ли са за тази керамика, ходили ли са в Трънския край. Малко бяха тези, които знаеха нещо. А колкото повече разказвах, толкоз повече Велико израстваше в съзнанието ми като облик. Виждах го да мъкне чувалите с изкопана глина на тил, да върти грънчарското колело денонощно. Едновременно с това започнах да си набирам литература, обвързвана с тази керамика. Първото, което прочетох, беше „ Дивната бусинска керамика “ на Цанко Живков – тънка цветна книжчица, която със сладкодумния си език напълно възпламени любознанието ми. Мисля, че няма и месец по-късно, звъннах на редактора Виктория Иванова, която е мой непосредствен в живота човек, и ѝ споделих, че имам концепция за книга. Питах я, в случай че се престраша да стартира, тя ще желае ли да огледа написаното. Идеята назряваше неудържимо бързо в мен, а поддръжката на близки и другари ме накара да се захвана с изследването и писането бързо и решително. Днес съм признателна за това, че не изпуснах момента.

Наскоро слушах една полемика във връзка нов превод на „ 1984 “ на Оруел, в който „ Големия брат “ беше станал „ Батко “, а „ скъпи “ се беше трансформирало на „ благо “. Обяснението на преводача беше, че по този начин прави по-достъпен авторовия свят за по-младото потомство. Тогава си помислих, че сходен метод е таман противоположното – къса от живата плът на достоверния авторски план. Твоят метод обаче е да позволиш на читателя да вкуси от сладостта на старите думи и там, където може да се препъне – да огледа обяснителните бележки под линия и даже речника най-после. Откъде е тази твоя обич към старите думи и мислиш ли, че те няма да се окажат спънка книгата да завоюва повече млади читатели?

Виктория Бешлийска:  Аз също слушах полемиката и като създател тематиката надълбоко ме вълнува. От страна, този метод на преводача е много самоуверен, само че за мен ущърбът, който се нанася на истинския текст, е голям. Да адаптираш една действителност към друга, непроменяемо води до замяна на достоверността на историята. Езикът самичък по себе си е код. Ако го владеем добре, той отключва избрани време пространствени измерения. Когато кажеш „ Батко “ на Големия брат, ти подменяш случилото се, обществения подтекст и историческата съдба. Това – при неналичието на други преводи за съпоставяне – би било ужасно даже.

За мен е значимо езикът да предава духа на времето, за който споделя. Затова и романът ми „ Глина “ е изтъкан от толкоз остарели думи – те са на мястото си в хода на разказваната история от XVII век. Пишейки, за мен бе значимо да вардя салдото сред тях и актуалния език, тъй че познатите думи да отворят път на непознатите, без последните да се трансформират в препъникамъни. Иска ми се да имам вяра, че думите няма да се окажат спънка за младите читатели, тъй като те ще се почувстват заинтригувани от сюжета и героите. Само по този начин могат да попият тези думи с любознание и да се привържат към тях. Все повече хора ми дават противоположна връзка какъв брой са им харесали думи като „ аране “, „ знаялица “ и „ све “ да вземем за пример, и това ме кара да мисля, че оживяването на старите думи измежду младежите не е невероятно – пък били те и единствено дузина на брой… Като за начало…

Интервюто продължава на идната страница...