Ако се вгледаме в живота си, съвсем ясно ще видим

Ако се вгледаме в живота си, напълно ясно ще забележим какъв куп незначителни задания, по този начин наречените „ отговорности ", са се събрали, с цел да го запълнят. Един преподавател съпоставя това с „ домакинстване по време на сън ". Непрекъснато си споделяме, че желаеме да отделим време за значимите неща в живота, само че време в никакъв случай няма. Още със ставането заран имаме да вършим толкоз доста - да отворим прозореца, да оправим леглото, да вземем душ, да си измием зъбите, да нахраним кучето или котката, да измием чиниите от предната вечер, тогава откриваме, че е свършила захарта или кафето, след това би трябвало да създадем закуска... Списъкът може да бъде удължен безпределно. След това би трябвало да прегледаме облеклата, да изберем нужните за деня, да ги изгладим, да ги сгънем още веднъж. Ами какво ще кажете за косата, за маникюра? Безпомощни, ние виждаме по какъв начин дните ни се запълват с телефонни диалози и дребни проекти, с толкоз доста отговорности - или може би е по-добре да ги назовем „ безотговорности ".

Сякаш животът живее нас, а не ние него. Той набира своята странна инерция и ни отнася... В края на краищата разбираме, че нямаме сили да го направляваме. Естествено, от време на време се усещаме зле поради всичко това, сънуваме кошмари, разсънваме се плувнали в пот и се питаме: „ Какво върша с живота си? " Но терзанията не престават, до момента в който стане време за закуска, по-късно изваждаме още веднъж служебната си чанта и започваме всичко изначало.

Мисля си за индийския светец Рамакришна, който споделил на един на учениците си: „ Ако отделиш за духовна процедура една десета от времето, което отделяш за отвличащи вниманието неща като ходенето по дами и печеленето на пари, ще бъдеш прояснен човек единствено след няколко години.

Нашето общество е вманиачено на тематика младост, секс и власт, а старостта и разложението по всякакъв начин се отбягват. Не е ли извънредно, че захвърляме старите хора, откакто към този момент не са в положение да работят и не могат да бъдат потребни? Не е ли смущаващо, че ги изоставяме в старешки домове, където те умират самотни и никому ненужни?

Успях да доближи до извода, че опустошителният резултат на отричането на гибелта се простира надалеч оттатък индивида - то визира цялата планета. Вярвайки, че животът, който водят сега, е единствен, актуалните хора са лишени от възприятие за отговорност пред бъдещето и нищо не ги стопира, когато решат да ограбват планетата, с цел да реализиран непосредствените си цели, и да живеят егоистично - нещо, което може да бъде съдбовно за бъдещето.

Съвременното индустриално общество се е трансформирало в някаква фанатична вяра. Ние унищожаваме, отравяме, отстраняваме всички витални системи на планетата. Подписваме полици с задължения, които нашите деца няма да могат да изплатят... Държим се по този начин, като че ли сме последното потомство на света. Без радикална смяна в сърцата, душите, в визиите ни Земята ще приключи като Венера — обгоряла и мъртва.

Може би най-дълбоката причина за страха ни от гибелта е това, че не знаем кои сме. Вярваме, че сме нещо настрана, неповторимо и самостоятелно, само че в случай че дръзнем да се вгледаме деликатно, ще забележим, че тази характерност напълно зависи от една безкрайна поредност външни фактори - името ни, „ биографията " ни, сътрудниците ни, дома, работата, приятелите, кредитните карти... Именно в несигурната и преходна опора на тези фактори търсим сигурност. А в случай че ни ги вземат, в действителност ли ще знаем кои сме в реалност?

Без тези реквизити ние се изправяме пред същинската си същина - една персона, която не познаваме, провокиращ ни чужденец, с който сме живели от самото начало и с който в никакъв случай не сме желали да се срещнем. Нима не поради това се стремим да запълним всеки вероятен момент с звук и предприемчивост, колкото и отегчителна и тривиална да е тя, единствено и единствено да сме сигурни, че в никакъв случай няма да останем уединено в тишината с този чужд?

Може би таман това е най-тъмният и най-обезпокоителен аспект на актуалната цивилизация -непознаването и потискането на личната ни същина.

Думата, означаваща „ будист " на тибетски език е „ нангпа ". В превод това е „ вътрешен " - човек, който търси истината не вън, а вътре, в природата на своя разум. Всички учения и практики в будизма са ориентирани към една-единствена цел - да се вгледат в природата на мозъка и по този начин да ни освободят от страха от гибелта и да ни оказват помощ да осъзнаем истината на живота. Погледът във вътрешността изисква от нас огромно умеене и огромен кураж - това е цялостна смяна в отношението ни към живота и мозъка. Ние сме толкоз пристрастени към гледането отвън себе си, че съвсем нямаме достъп до личното си създание. Изпитваме смут да погледнем във вътрешността, тъй като нашата просвета не ни е дала никаква визия какво ще открием там. Можем даже да си помислим, че в случай че го създадем, ще се изложим на заплаха или ще полудеем. Това е едно от най-силните средства, които егото употребява, с цел да ни попречи да открием същинската си природа. И по този начин, вършим живота си извънредно нервозен и прибързан, единствено и единствено да отстраняваме и най-малкия риск да погледнем в себе си. Дори и мисълта за медитация може да уплаши хората. Когато чуят „ пустош " или „ освобождение от егото ", имат възприятието, че да преживееш тези неща е все едно да те изхвърлят през вратата на галактически транспортен съд и да се носиш безпределно в тъмната смразяваща пропаст. Нищо не може да е по-далече от истината. Ала в един свят, посветил се на второстепенните неща, тишината и неподвижността ни ужасяват и ние се пазиме от тях с звук и трескава предприемчивост. Да погледнем в природата на мозъка си е последното нещо, което бихме се осмелили да създадем.

(Sogyal Rinpoche and Khenpo Namdro)

Може и да идеализираме свободата, само че когато стане дума за личните ни привички, ние сме изцяло поробени.

Тъй като непостоянството за нас значи мъчение, ние се вкопчваме в нещата обезверено, макар че те се трансформират. Изпитваме смут при мисълта, че може да ги изпуснем, и в действителност смут от това, че живеем, тъй като да се научиш да живееш, значи да се научиш да се отказваш. И в това е нещастието и иронията на устрема ни да задържим всичко - освен е невероятно, само че ни предизвиква същата онази болежка, която се мъчим да избегнем.

Ние непрестанно се стремим към благополучие, само че доста постоянно методът, по който го търсим - неумело и тромаво, - ни носи още повече горест. Обикновено одобряваме, че би трябвало да се вкопчим в това, което съгласно нас ще ни обезпечи благополучие. Питаме се: „ Как бих могъл да се любувам на нещо, в случай че не мога да го владея? " Колко постоянно привързаността се бърка с любовта! Дори когато връзките са положителни, привързаността опорочава любовта със своята неустановеност, самомнителност и горделивост. И тогава, когато любовта си е отишла, всичко, което ни остава от нея, са „ сувенирите " - раните на привързаността.

Макар и да сме уверени, че в случай че се откажем, ще изгубим всичко, самият живот неведнъж ни разкрива тъкмо противоположното - че отказването е пътят към същинската независимост.

Точно както вълните, разбиващи се в брега, не повреждат скалите, а единствено им придават красиви и причудливи форми, по този начин и измененията могат да оформят нашия темперамент и да загладят острите му ръбове. Чрез тези промени ние можем да научим по какъв начин да си изработим внимателно, само че непоклатимо хладнокръвие. Увереността ни в самите себе си пораства и става толкоз огромна, че от нас естествено стартират да се излъчват добрина и съчувствие, започваме да носим наслада и на другите. Тази добрина надживява гибелта - фундаменталната добрина, която участва у всеки от нас. През целия си живот би трябвало да се учим по какъв начин да разкриваме тази могъща добрина и да овладеем реализирането й на процедура.

Най-революционната концепция на будизма е, че животът и гибелта са в мозъка и на никое място другаде. Умът се счита за универсална основа на всички прекарвания - основател на щастието и основател на страданието, основател на това, което назоваваме живот, и на това, което назоваваме гибел.

Никога не забравяйте, че животът е като сън, ограничавайте привързаността и неприязънта си. Учете се на доброжелателност към всички същества. Обичайте и съчувствайте, без значение какво ви вършат другите. Това, което ви вършат, не би имало никакво значение, в случай че гледате на него като на сън. Цялата работа е по време на този сън да имате позитивни планове. Това е най-същественото. Това е същинската нематериалност.

Въпреки цялото си прехвалено поклонение пред цената на човешкия живот и самостоятелната независимост, нашето общество в действителност ни третира като същества, вманиачени на тематика власт, секс и пари, които във всеки миг би трябвало да бъдат предпазвани от какъвто и да било допир със гибелта или с същинския живот. Ако някой ни каже или сами стартираме да се досещаме за действителния си капацитет, просто не можем да повярваме, а в случай че въобще сме в положение да си мислим за духовна смяна, считаме, че тя е била допустима единствено за великите светци или духовните учители на предишното. Далай Лама постоянно приказва за това, какъв брой малко самоуважение и обич към самия себе си вижда у мнозина в актуалния свят. В цялото ни създание е втъкана една невротична убеденост в личната ни дребнавост. И това ни лишава от всякаква вяра за събуждане и влиза в трагично несъгласие с главната истина на будистките учения - че в своята същина ние към този момент сме съвършени.                       

Духовната истина не е нещо комплицирано и езотерично - в действителност тя е един бездънен здрав разсъдък. Когато човек осъзнае природата на мозъка си, пластовете на объркването отпадат. Човек не „ става " буда, а просто престава да бъде подведен. А да си буда не значи да си някакъв нравствен супермен, а най-сетне да станеш същинско човешко създание.   

Източник: Согиал Ринпоче, „ Тибетска книга за живота и гибелта “ 
Снимки: заглавна - Sogyal Rinpoche signing books in London in early the 90