Ако съществува любов от пръв поглед, моята любов е насочена

„ Ако съществува обич от пръв взор, моята обич е ориентирана напълно към летенето и започва с първия ми урок и секунда във въздуха. “

Това са думите на 21-годишният Джими Дулитъл. Преди да стане американски военачалник, бъдещият водач споделял, че един ден ще обикаля света, само че за жал прави всичко това претрупан с бомби. Роден е през 1896 година в Аляска. Не е бил от изключително кротките деца и първата му пристрастеност се оказал боксът. През 1910 година вижда за първи път аероплан и към този момент знае с какво желае да се занимава.

През 1917 година се записва в запаса на армията, получава правото да учи във военно учебно заведение и в следствие се насочва към Военната Авиация. По време на Първата Световна война е причислен като инструктор в Тексас. Неговата дивизия се занимава напълно с защитата на Мексиканската граница. През 1921 година е изпратен да търси Александър Пиърсън Младши. Опитът за трансконтинентален полет приключва без особени триумфи.

Пиърсън бил заставен да катапултира, а летателният уред останал задача на военните. Именно Джими Дулитъл го открива и осъзнава, че единствените проблеми са в мотора. С помощта на четирима механика съумява да го подмени и да го върне назад в базата. Тогава за първи път упорства да се инсталират два датчика за инспекция на налягането на маслото в мотора. Монтира ги собственоръчно, а по-късно всяка самолетна компания ще последва образеца му.

Осъзнавайки, че авиацията може да се възползва от няколко усъвършенствания, Дулитъл се записва във Въздушното учебно заведение по механика в Охайо. Между двете войни съумява да направи някои обилни усъвършенствания и да влезе в историята като индивидът, който за първи път тества навигационни принадлежности, минава сполучливо няколко полета сред американските щати.

Снимка: By Anonymous – Times Union of Brooklyn, New York on 29 May 1932, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=82609254

През 20-те години на предишния век към момента липсва контакта сред водачи и инженери, мнозина получават бойни самолети, без да знаят на какво са способни. Следователно нарушаването на разпоредбите и предлаганите проби постоянно надвишавали опциите на предоставеното съоръжение. Инженерите вярвали, че водачите са тайфа полудели хора и знаели, че основават безспорни шедьоври на хартия, само че практиката се оказала напълно друга материя за тях, а още по-лошото е, че никой не търпял рецензия.

Ролята на американския водач в техническото учебно заведение е точно на посредник и като подобен, Дулитъл се оправя брилянтно. Получава опция да влезе в Института по технология в Масачузец и в това време стартира да работи като тестов водач. През 1925 година пази и своята докторска степен по аеронавтика. В същият интервал американските летци ще желаят висока скорост на полета, този детайл ще се окаже изключително водещ и в идващите спорове, които страната ще води.

Дулитъл взе участие във въздушното съревнование Шнайдер и го печели, поддържайки междинна скорост от 371.2 км/ч. Следващата година прави демонстрационни полети в Чили и по време на един от полетите съумява да счупи и двата си глезена. Мнозина биха се отказали, само че откакто е гипсиран, водачът се завръща в кабината и продължава обучаването на водачите. В своята кариера може да се похвали и като един от майсторите на външния лупинг. Маневрата се считала за съдбовна и се различавала от общоприетия лупинг с гмуркането надолу, вместо издигането на самолета нагоре, добавяйки безвредни метри в маневрата. В следствие продължава да упорства за прибавянето на навигационни принадлежности, които да разрешат на водачите да се оправят с метеорологичните условия.

Именно той потвърждава, че кацането в мъгла, както и на по-малка писта е допустимо. Дулитъл се бори за тези усъвършенствания, откакто неведнъж потвърждава, че водачите губят ориентировка в резултат на високата маневреност на самолетите. През 1929 година е поканен да помогне за създаването на навигация, която да разреши летенето в мъгла. Има и още една заслуга – създаването на гориво 100 октана за самолети, доказвайки, че даже то дава по-добри резултати при хвърчене.

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4755620

През 1935 година ще накара Shell да преработи своите рафинерии и да стартира да добива горивото, трансформирайки го в главен източник, освен това без особена потребност в тогавашния интервал. Една година по-късно армията тества и двете горива и се оказва, че преценката на Джими е била вярна, подписаният контракт изисква към 20 милиона галона дневно и само Shell са подготвени да отговорят на условието.

През 1940 година в разгара на войната, той е още веднъж причислен в армията, този път с чин майор и задачата му е да отиде в Детройт и да помогне за преоборудването на автомобилните фабрики. Целта им в идващите месеци е да стартират да създават самолети. Към края на август е изпратен в Англия, където би трябвало да се запознае с Военновъздушни сили на останалите страни. С тяхна помощ американските самолети бързо сверяват часовниците и се приготвят за световния спор, а той към този момент чука на вратата.

Малко след офанзивата над Пърл Харбър, Съединени американски щати би трябвало да откри верен отговор за противопоставяне против японския агресор. Оказва се, че възможната офанзива може да рискува доста повече против страната, която по вода е съумяла да накаже империи като Руската. В същия миг Червената войска, която е огъната от силата на нацисткия ботуш, се надява, че Япония няма да продължи офанзивата си по земя. Плановете на Япония са ориентирани най-вече в Азия и по всичко проличава, че нямат никакво желание да водят други директни спорове.

Желанието им за офанзива над Съединени американски щати е подбудено от Хидеки Тоджо и неговото предпочитание за отплата. Същият по този начин и не не помни, че точно Съединени американски щати е решила да се разпорежда с външната политика на страната му, затова отговорите не закъснели. След като японците показват своята невероятна мощ и се отдръпват, задачата за ответен удар е поверена на най-опитния водач – Джими Дулитъл.

Снимка: By US Navy – Official U.S. Navy Photograph (Photo #: 80-G-41191) retrieved from the Naval Historical CenterTransferred from en.wikipedia to Commons by Rcbutcher using CommonsHelper. Original uploader was ERcheck at en.wikipedia 23 May 2006 (original upload date), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15631993

Първоначално е определен единствено за инструктор, само че в следствие упорства да бъде включен в самолетния екип, който ще върне жестта. Избраните водачи са рекрутирани персонално от него и първите им проби са извършени на летище във Флорида. Веднъж откакто селекцията е направена, водачите отпътуват за Калифорния, където дружно ще модифицират В-25 бомбардировачите. Американските бомбардировачи са натоварени на самолетоносача USS Hornet и готови за нахлуване над Япония.

На 18 април 16 от самолетите съумяват да поразят разнообразни цели над Япония, 15 самолета се насочват към помощно летище в Китай, до момента в който един екипаж избира да се насочи към съветските територии, откакто вижда, че разходът на гориво е изключително повишен. Влошеното време не разрешава на водачите да намерят летището и огромна част от екипите катапултират, изоставяйки самолетите си. Веднъж на твърда вражеска територия, американците съумяват да се свържат с готови китайски партизани, които им разрешават да преминат вражеската линия.

Не всички самолети имат този триумф, седем души умират след изтезания и мъчения на японския окупатор. Докато се прибират към дома, Дулитъл чака боен съд, тъй като е почнал интервенцията няколко часа по-рано от плануваното. Вместо това получава нови назначения за разнообразни задачи в Северна Африка, където още веднъж пилотира бомбардировач, когато дейностите в Европа разрешавали по-безопасни полети, водачът побързал да се включи и там.

Макар и да получава орден за смелост, водачът, както и самият президент – тогава Франк Рузвелт – знаят, че постигнатото не е от изключително значение. Причинените вреди са извънредно леки, само че моралът на армията се покачва доста, доказвайки, че Япония не е толкоз неуязвима, колкото си мисли. Японците се усещат доста унизени от позволеното проваляне и тъкмо тази изненада се отразява доста на морала им в идващите борби.

Снимка: By Smb1001 – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4233249

През 1942 година Дулитъл е публично нараснал в военачалник за осъществяването на дълга си и демонстрирането на особена храброст на бойното поле. Едва ли е имало различен водач с подобен чин, който не се отказвал от летенето. Американските Военновъздушни сили не му разрешават да лети с отличителните си знаци и провежданите полети са в особена секретност, заради обстоятелството, че нацистите желаят да го заловят и употребяват за своята агитация. За интервала от 1944-1945 година командва 8 бригада на британските Военновъздушни сили – най-голямата допустима в този интервал. Получава и чин лейтенант-генерал – най-високият даван в миналото на офицер в запаса, какъвто Дулитъл е бил.

Нещо повече, водачът трансформира напълно европейския спектакъл на Военновъздушни сили, настоявайки изтребителите да останат във групировка дружно с бомбардировачите. По този метод отбраната им е обезпечена, а ударът по съперника доста по-свиреп. Веднъж щом бомбите са пуснати, изтребителите били свободни да нападат спомагателните цели, само че не и преди офанзивата. Когато военните дейности завършват, неговият екип е изпратен за офанзива на остров Окинава.

Първите самолети идват през август 1945 година Планът е цялата самолетна ескадрила да стовари гнева си през февруари 1946 година Малко откакто Япония се предава, заповедите за нахлуване не престават, само че генералът отхвърля да даде ход на задачата. Неговите думи са:

„ Ако войната е свършила, нямам желание да пожертвам нито един изтребител или бомбардировач, както и членове на екипажа от 8 ескадрила, с цел да мога след това да кажа, че сме се сражавали в Азия. “

След войната Дулитъл работи по разнообразни стратегии за ракетостроене, приносът му във военната, както и в цивилната авиация остава вечно в историята. Летецът завършва своя път през 1993 година на 96-годишна възраст. Преди да бъде заровен до брачната половинка си, бомбардировач B-25 Mitchell прелита, с цел да отдаде чест, самолетът е особено определен от 8-ма ескадрила.

Заглавна фотография: By US Army Air Force – http://www.af.mil/shared/media/photodb/photos/060217-F-1234P-117[2].jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4788715