Ако пролетта можеше да говори...
Ако пролетта можеше да приказва, щеше да ви опише за едно момиче, което не е чакало пролетта, с цел да си тръгне. Нито е чакало смяната да почука на вратата. Тръгнало си е, тъй като това бил единственият излаз да откри себе си... още веднъж. Мислело си, че най-сетне ще диша, ще тича, ще обича... още веднъж. Но раздялата боли. И нея я боляло. И него. Седем години тежат, тежат спомените, тежи обичта, тежат сълзите. Раздялата единствено я приковала към земята, с цел да усеща независимост и мраз по едно и също време. Само че студът бил по-добрият избор от думите. Думите, които постоянно се отпечатвали по-силно от нож по тялото й. Неговите думите, които оставяли белези. Невидими белези.
Свободата ли? Тя от време на време можела да носи само боязън. И мраз. А на открито времето било толкоз топло, че карало дърветата да цъфтят, птичките да вършат обич, а слънцето нехайно да стопява следите на зимата. „ Човек, когато обича, не си потегля “, написал й той, малко откакто тя си тръгнала. А тя не серпантина да му припомня, че го обича. Но все не й стигала тая пуста любов. Все друга търсела, по-вълнуваща, по-разтърсваща. А когато я срещала, тя й удряла мощен пестник и си тръгвала.
Такава е любовта от време на време – студена, безчувствена и подготвена за пердах. А и тези думи, които още помнело тялото й. Болезнени и невидими. Как да се върне при тях.
Ако пролетта можеше да приказва, щеше да ви опише за едно момиче, което си мечтаело да заспива с едни черни къдрави коси до себе си. Колко благополучие и непокорност носели тези коси, в случай че знаете. Ако тази, която ги притежаваше, единствено в случай че знаеше. И усмивката, която идвала с тях. Докосвала тази усмивка, само че все й убягвала, изплъзвала се тъкмо в мига, в който любовта можела да заприказва, даже и да замълчи. Но не серпантина да го гони това неподчинение, да върви по петите на случайността. А това момиче не вярваше на случайността. Вярваше единствено на един взор, един къс момент споделеност. Някъде в един бар, след среднощ, в който къдриците били укротени, само че не и усмивката.
Мълчала тази усмивка, думата била дадена на любовта.
Ако пролетта можеше да приказва, щеше да ви опише за едно момиче, за което сексът от време на време не е мотив за запознанство. Едно момиче, което се събудило до чужд в леглото си и даже не помнело по какъв начин се е озовал той там. И името му не помнело. Но и не желало. Сексът от време на време е просто секс. Забравяне. Заличаване. Обезличаване. Защо да му придаваме толкоз значимост, изключително когато даже не желаеме да знаем имената си. На сутринта момичето желало непознатият просто да си тръгне. Питало се за какво, по дяволите, не си е тръгнал незабавно след секса. Тогава би трябвало да си потеглят непознатите. Но когато се събудил в леглото й и не бързал да си върви, тя просто му направила кафе. После му поръчала такси. Винаги го правела. Това с таксито.
А когато чула думите му: „ Ще ти се обадя... “, малко преди да се затвори вратата на колата, и той, и тя знаели, че няма да го направи. Никога.
Ако пролетта можеше да приказва, щеше да ви опише за едно момиче, което изхвърлило целия си багаж. Да, много прочувствен багаж изхвърлило. Оправдало се с пролетта и с цел да събере частите от разрушеното си сърце и тишината, в която било потънало, решило да натисне копчето на прахосмукачката и да чисти. Дома, сърцето, всичко да чисти. Тя, смяната, можела и да не пристигна, да не почука на вратата, само че пък тишината най-малко можела да се заглуши с музика. Едно копче, едно натискане. Още багаж щял да остане, само че той щял да напомня, че някъде там, прикрито надълбоко, сърцето може би в миналото отново ще забие, отново ще вълнува, отново ще танцува. Сега ще спре. Само музиката ще усили още малко. Толкова чисто било на всички места.
Ах, какъв брой истории може да споделя пролетта, само че тя все мълчи! Оставя ни сами да приказваме, да си тръгваме, да се смеем, да се разпадаме, с цел да се съберем още веднъж, да стопираме да обичаме и да се влюбваме тогава, когато не желаеме. Да мълчим, когато желаеме да крещим. Да се губим в едни къдрици, когато усмивката споделя „ стой “. Да си играем на непознати и да бягаме. Но и да се рестартираме. С едно натискане.
Когато любовта трае три минути
Свободата ли? Тя от време на време можела да носи само боязън. И мраз. А на открито времето било толкоз топло, че карало дърветата да цъфтят, птичките да вършат обич, а слънцето нехайно да стопява следите на зимата. „ Човек, когато обича, не си потегля “, написал й той, малко откакто тя си тръгнала. А тя не серпантина да му припомня, че го обича. Но все не й стигала тая пуста любов. Все друга търсела, по-вълнуваща, по-разтърсваща. А когато я срещала, тя й удряла мощен пестник и си тръгвала.
Такава е любовта от време на време – студена, безчувствена и подготвена за пердах. А и тези думи, които още помнело тялото й. Болезнени и невидими. Как да се върне при тях.
Ако пролетта можеше да приказва, щеше да ви опише за едно момиче, което си мечтаело да заспива с едни черни къдрави коси до себе си. Колко благополучие и непокорност носели тези коси, в случай че знаете. Ако тази, която ги притежаваше, единствено в случай че знаеше. И усмивката, която идвала с тях. Докосвала тази усмивка, само че все й убягвала, изплъзвала се тъкмо в мига, в който любовта можела да заприказва, даже и да замълчи. Но не серпантина да го гони това неподчинение, да върви по петите на случайността. А това момиче не вярваше на случайността. Вярваше единствено на един взор, един къс момент споделеност. Някъде в един бар, след среднощ, в който къдриците били укротени, само че не и усмивката.
Мълчала тази усмивка, думата била дадена на любовта.
Ако пролетта можеше да приказва, щеше да ви опише за едно момиче, за което сексът от време на време не е мотив за запознанство. Едно момиче, което се събудило до чужд в леглото си и даже не помнело по какъв начин се е озовал той там. И името му не помнело. Но и не желало. Сексът от време на време е просто секс. Забравяне. Заличаване. Обезличаване. Защо да му придаваме толкоз значимост, изключително когато даже не желаеме да знаем имената си. На сутринта момичето желало непознатият просто да си тръгне. Питало се за какво, по дяволите, не си е тръгнал незабавно след секса. Тогава би трябвало да си потеглят непознатите. Но когато се събудил в леглото й и не бързал да си върви, тя просто му направила кафе. После му поръчала такси. Винаги го правела. Това с таксито.
А когато чула думите му: „ Ще ти се обадя... “, малко преди да се затвори вратата на колата, и той, и тя знаели, че няма да го направи. Никога.
Ако пролетта можеше да приказва, щеше да ви опише за едно момиче, което изхвърлило целия си багаж. Да, много прочувствен багаж изхвърлило. Оправдало се с пролетта и с цел да събере частите от разрушеното си сърце и тишината, в която било потънало, решило да натисне копчето на прахосмукачката и да чисти. Дома, сърцето, всичко да чисти. Тя, смяната, можела и да не пристигна, да не почука на вратата, само че пък тишината най-малко можела да се заглуши с музика. Едно копче, едно натискане. Още багаж щял да остане, само че той щял да напомня, че някъде там, прикрито надълбоко, сърцето може би в миналото отново ще забие, отново ще вълнува, отново ще танцува. Сега ще спре. Само музиката ще усили още малко. Толкова чисто било на всички места.
Ах, какъв брой истории може да споделя пролетта, само че тя все мълчи! Оставя ни сами да приказваме, да си тръгваме, да се смеем, да се разпадаме, с цел да се съберем още веднъж, да стопираме да обичаме и да се влюбваме тогава, когато не желаеме. Да мълчим, когато желаеме да крещим. Да се губим в едни къдрици, когато усмивката споделя „ стой “. Да си играем на непознати и да бягаме. Но и да се рестартираме. С едно натискане.
Когато любовта трае три минути
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ