Литературата е сиромашка работа - и в това ѝ е чарът
- Ако приемем, че у поета, без значение от възрастта, постоянно има някакъв наивитет, една по-особена непорочност на усещането – с какви илюзии се разделихте през 2020-а?
- Много е необичайно цялото това с „ Поета... “, „ Поетът е подобен и подобен “. От една страна, го посрещаш с леко неспокойствие, „ стихотворец, какво толкоз “. От друга пък, ти се желае да бъдеш възприеман друго, няма какво да си кривиш душата, признай си. Можем да се съгласим, че - да, има нещо необичайно в избора да се посветиш на сходно занятие, най-малкото тъй като множеството хора не го избират. И са прави. Има нещо причудливо в решението да се връщаш още веднъж и още веднъж към това. Какъв човек те прави това решение? По-добър от останалите? В никакъв случай. Често е противоположното. Но за положително или неприятно, в действителност се изисква характерна житейска конфигурация, с цел да пишеш стихове. Георги Рупчев го назовава „ инстинкт за непригодност “. За мене е някаква примес от полярности – от безсрамие и примирение. Чувствителен издръжливост. Скептичен идеализъм. Не знам... Имам възприятието, че с цел да си добър стихотворец, би трябвало да си и интелигентен, и малоумен. Ако не си малко малоумен, не се получава. Опитът от всичко научено и претърпяно не трябва да задушава прелестната наивна глупотевина, от която потегля творчеството.
Никога не съм харесвал фамозното изречение на Адорно, което нормално цитират неверно и се карат за него от 70 години. Сещате се – че „ да пишеш лирика след Аушвиц е варварско “. Ами не, не е. Поривът да извикаш езика на помощ е най-естественото нещо след всяка международна злополука. И постоянно ще бъде по този начин. След пандемията – също. Така че - не, 2020-а не ме накара да се простя с илюзиите си, тъй като аз доста държа на тях и ги вардя. Моите илюзии са скъп материал за мен.
- Времената са доста сложни за изкуствата, които изискват групова работа и срещи очи в очи с публиката – спектакъл, кино, музика... Литературата, бидейки самотно занятие, е облагодетелствана; Шекспир е написал „ Крал Лир “ по време на чумна карантина. Благодатно ли е времето за писане в този момент?
- Ако имаш какво да кажеш, особеностите на времето няма да те спрат. Понякога искаш да го кажеш на момента, да отговориш на живота. Понякога го оставяш да се събира в главата ти, тъй като не е просто „ отговор “. Предполагам, че с успокояването на нещата ще се появят повече задълбочени четива за това време, което всички споделяме.
На литературата също не ѝ е елементарно, издателите и книжарите са в нежелано състояние, само че е правилно, че е по-различно за театъра и киното. На театъра му би трябвало аудитория, която да трансформира. Едни хора да отидат на зрелище и когато излязат, към този момент да не са същите хора – това е хубостта на театъра, най-малко същинския. На киното пък му трябват пари, повече, в сравнение с всяко друго изкуство – просто е физически невероятно да правиш филми без пари. Докато литературата е сиромашка работа. И в това ѝ е чарът. Работното ти място е вътре в главата ти – тя е сцената, снимачната площадка, ателието... Строиш си всякакви неща в нея и се опитваш да достигнеш до главата на различен. Толкова е просто, толкоз е невидимо и в същото време явно, че има нещо магическо в цялата работа – някакъв чужд човек реди едни ченгелчета и заврънкулки, съчетава ги както откри за добре, след това ти ги възприемаш и всичко оживява от неговата глава в твоята.
- В началото на пандемията направихте впечатляващ превод на стихотворението на Бродски „ Не излизай от стаята “. Изолирахте ли се от “хроноса, космоса, ероса, расата, вируса “?
- Помня този превод, благодаря за положителните думи. Сега превеждам още Бродски, ще забележим какво ще стане – тези дни се боря с едно обичано стихотворение... А тогава доста хора откликнаха, тъй като усетиха, че Бродски приказва на тях. Точно започваше изключителното състояние, аз просто си взех нещо обичано за четене от рафта и това стихотворение ме откри. Рекох си – „ Ами ето, той е споделил всичко през 1970-а “.
Не знам от какво се изолирах, само че май станах повече домошар, чувствам смяната. Домът ми беше просто място, където се прибирам. Сега е място, където желая да се прибера.
- Работили сте години наред като сценарист на тв продукции, а създавате и много журналистика. Чрез кои свои текстове предпочитате да говорите на аудиторията?
- Да, бях сценарист 10 години, в този момент работя в рекламата. Преподавам, пиша есета и публикации. Всичко това ми харесва, признателен съм, че отново е обвързвано с писането и не ми пречи да се връщам към поезията, когато желая. Тя, несъмнено, е най-съкровеното. Стиховете и есетата са най-краткият ми път към другия човек и чувствам независимост, когато приказвам през тях. Сценариите, рекламата са доста забавни, само че напълно разнообразни дисциплини, те са групови, включват работа с продуценти или пък с клиенти, които имат проблем за решение. И твоят екип би трябвало да реши техния проблем – това е задачата. Поезията няма такава задача – тя може да приказва за проблеми, само че не е длъжна да взема решение нищо. Изобщо, изкуството не е длъжно да взема решение проблеми и да дава отговори, то не съществува за това. Птиците не пеят, тъй като имат отговори, а тъй като имат ария.
- Като стана дума за публицистиката, колко важно е поетът (и актьорът изобщо) да има ясно артикулирана позиция по публични тематики? Този въпрос още веднъж излезе на дневен ред около митингите предишното лято – поддържат ли го създателите, кои го поддържат, за какво (не)...?
- Това е безконечен въпрос, само че отново се свежда до същото – имаш ли какво да кажеш, имаш ли ария? Можеш ли да си замълчиш? Не съдя тези, които могат – някои са го играли тоя мач и им е писнало. Други изричат позиция със самото си безмълвие. Трети са се заключили в изкуството и са скрили ключа в пазвата си – външният свят чука, само че те не му отварят. Всичко това са вероятни решения, не са „ неверни “. Но аз обичам да пиша журналистика, обичам есета. Езикът и ритъмът в тях се приближават най-вече до поезията. И в действителност това върша постоянно – каквото и да пиша, потеглям от поезията, диря този темп, това звучене, музиката. Защо да се възпирам да кажа какво мисля в ритъма, който чувствам? Освен това още нямам 35 – малко ми е рано да ставам аскет и монах, рано ми е да се дистанцирам величаво. Все още съм вътре в живота.
- Чете ли се лирика през днешния ден? Някои биха споделили, че инста поезията и другите бързи форми в обществените мрежи способстват за нейната по-широка известност. Но не е ли това фалшив лирика, най-малко в огромната си част?
- Тези някои ще са прави – да, в по-голямата си част това не е добра лирика. Но какво от това? Лошата лирика няма да попречи на положителната да се появява и да остава. Аз до ден сегашен не разбирам по какъв начин някой, дето написа нелепости, ще попречи на някой надарен да написа надарено. Какво, ще му бутне химикалката ли? Нека нелепостите се пишат, времето ще отсее каквото би трябвало – това му е работата. С множеството неща е по този начин, светът не изобилства от гениални мостри. Повечето спортисти не са първенци, множеството комедии не са смешни и множеството картини не са шедьоври – някои изобразяват тръбопроводи, какво да се прави. Мен книгите на Венета Райкова няма да ме спрат да чета Яворов.
Наистина, случва се да има несправедливо забравени книги и създатели. Но няма несправедливо запомнени.
- Според ваши думи поезията предава вести от предишното. Кои новини от предишното е значимо да не пропущаме и коя е нейната „ непрестанна вест “, която не губи новост?
- Можем да се обърнем към предишното и да видим кое остава в действителност? Кое е трайното? Това са историите, които описваме. Те ни оказват помощ да разграничаваме положително от зло, красиво от грозно. Те няма да ни спасят, само че ще осмислят това необичайно нещо, в което всички сме заварени.
Животът е травматично прекарване – от самата ти поява на света до напускането му. Такъв е и с пандемия, и без пандемия. Изобщо не е инцидентно, че личностният блян на цялата Западна цивилизация е човек, който е упрекнат незаслужено и е разпънат на кръст. Има страдалчество в света, болежка от самия живот – по какъв начин се оправяме с това? Говорим си. Разказваме си истории. Създаваме положителни неща, красиви неща. Обичаме. Това е непрестанната вест.
- Много е необичайно цялото това с „ Поета... “, „ Поетът е подобен и подобен “. От една страна, го посрещаш с леко неспокойствие, „ стихотворец, какво толкоз “. От друга пък, ти се желае да бъдеш възприеман друго, няма какво да си кривиш душата, признай си. Можем да се съгласим, че - да, има нещо необичайно в избора да се посветиш на сходно занятие, най-малкото тъй като множеството хора не го избират. И са прави. Има нещо причудливо в решението да се връщаш още веднъж и още веднъж към това. Какъв човек те прави това решение? По-добър от останалите? В никакъв случай. Често е противоположното. Но за положително или неприятно, в действителност се изисква характерна житейска конфигурация, с цел да пишеш стихове. Георги Рупчев го назовава „ инстинкт за непригодност “. За мене е някаква примес от полярности – от безсрамие и примирение. Чувствителен издръжливост. Скептичен идеализъм. Не знам... Имам възприятието, че с цел да си добър стихотворец, би трябвало да си и интелигентен, и малоумен. Ако не си малко малоумен, не се получава. Опитът от всичко научено и претърпяно не трябва да задушава прелестната наивна глупотевина, от която потегля творчеството.
Никога не съм харесвал фамозното изречение на Адорно, което нормално цитират неверно и се карат за него от 70 години. Сещате се – че „ да пишеш лирика след Аушвиц е варварско “. Ами не, не е. Поривът да извикаш езика на помощ е най-естественото нещо след всяка международна злополука. И постоянно ще бъде по този начин. След пандемията – също. Така че - не, 2020-а не ме накара да се простя с илюзиите си, тъй като аз доста държа на тях и ги вардя. Моите илюзии са скъп материал за мен.
- Времената са доста сложни за изкуствата, които изискват групова работа и срещи очи в очи с публиката – спектакъл, кино, музика... Литературата, бидейки самотно занятие, е облагодетелствана; Шекспир е написал „ Крал Лир “ по време на чумна карантина. Благодатно ли е времето за писане в този момент?
- Ако имаш какво да кажеш, особеностите на времето няма да те спрат. Понякога искаш да го кажеш на момента, да отговориш на живота. Понякога го оставяш да се събира в главата ти, тъй като не е просто „ отговор “. Предполагам, че с успокояването на нещата ще се появят повече задълбочени четива за това време, което всички споделяме.
На литературата също не ѝ е елементарно, издателите и книжарите са в нежелано състояние, само че е правилно, че е по-различно за театъра и киното. На театъра му би трябвало аудитория, която да трансформира. Едни хора да отидат на зрелище и когато излязат, към този момент да не са същите хора – това е хубостта на театъра, най-малко същинския. На киното пък му трябват пари, повече, в сравнение с всяко друго изкуство – просто е физически невероятно да правиш филми без пари. Докато литературата е сиромашка работа. И в това ѝ е чарът. Работното ти място е вътре в главата ти – тя е сцената, снимачната площадка, ателието... Строиш си всякакви неща в нея и се опитваш да достигнеш до главата на различен. Толкова е просто, толкоз е невидимо и в същото време явно, че има нещо магическо в цялата работа – някакъв чужд човек реди едни ченгелчета и заврънкулки, съчетава ги както откри за добре, след това ти ги възприемаш и всичко оживява от неговата глава в твоята.
- В началото на пандемията направихте впечатляващ превод на стихотворението на Бродски „ Не излизай от стаята “. Изолирахте ли се от “хроноса, космоса, ероса, расата, вируса “?
- Помня този превод, благодаря за положителните думи. Сега превеждам още Бродски, ще забележим какво ще стане – тези дни се боря с едно обичано стихотворение... А тогава доста хора откликнаха, тъй като усетиха, че Бродски приказва на тях. Точно започваше изключителното състояние, аз просто си взех нещо обичано за четене от рафта и това стихотворение ме откри. Рекох си – „ Ами ето, той е споделил всичко през 1970-а “.
Не знам от какво се изолирах, само че май станах повече домошар, чувствам смяната. Домът ми беше просто място, където се прибирам. Сега е място, където желая да се прибера.
- Работили сте години наред като сценарист на тв продукции, а създавате и много журналистика. Чрез кои свои текстове предпочитате да говорите на аудиторията?
- Да, бях сценарист 10 години, в този момент работя в рекламата. Преподавам, пиша есета и публикации. Всичко това ми харесва, признателен съм, че отново е обвързвано с писането и не ми пречи да се връщам към поезията, когато желая. Тя, несъмнено, е най-съкровеното. Стиховете и есетата са най-краткият ми път към другия човек и чувствам независимост, когато приказвам през тях. Сценариите, рекламата са доста забавни, само че напълно разнообразни дисциплини, те са групови, включват работа с продуценти или пък с клиенти, които имат проблем за решение. И твоят екип би трябвало да реши техния проблем – това е задачата. Поезията няма такава задача – тя може да приказва за проблеми, само че не е длъжна да взема решение нищо. Изобщо, изкуството не е длъжно да взема решение проблеми и да дава отговори, то не съществува за това. Птиците не пеят, тъй като имат отговори, а тъй като имат ария.
- Като стана дума за публицистиката, колко важно е поетът (и актьорът изобщо) да има ясно артикулирана позиция по публични тематики? Този въпрос още веднъж излезе на дневен ред около митингите предишното лято – поддържат ли го създателите, кои го поддържат, за какво (не)...?
- Това е безконечен въпрос, само че отново се свежда до същото – имаш ли какво да кажеш, имаш ли ария? Можеш ли да си замълчиш? Не съдя тези, които могат – някои са го играли тоя мач и им е писнало. Други изричат позиция със самото си безмълвие. Трети са се заключили в изкуството и са скрили ключа в пазвата си – външният свят чука, само че те не му отварят. Всичко това са вероятни решения, не са „ неверни “. Но аз обичам да пиша журналистика, обичам есета. Езикът и ритъмът в тях се приближават най-вече до поезията. И в действителност това върша постоянно – каквото и да пиша, потеглям от поезията, диря този темп, това звучене, музиката. Защо да се възпирам да кажа какво мисля в ритъма, който чувствам? Освен това още нямам 35 – малко ми е рано да ставам аскет и монах, рано ми е да се дистанцирам величаво. Все още съм вътре в живота.
- Чете ли се лирика през днешния ден? Някои биха споделили, че инста поезията и другите бързи форми в обществените мрежи способстват за нейната по-широка известност. Но не е ли това фалшив лирика, най-малко в огромната си част?
- Тези някои ще са прави – да, в по-голямата си част това не е добра лирика. Но какво от това? Лошата лирика няма да попречи на положителната да се появява и да остава. Аз до ден сегашен не разбирам по какъв начин някой, дето написа нелепости, ще попречи на някой надарен да написа надарено. Какво, ще му бутне химикалката ли? Нека нелепостите се пишат, времето ще отсее каквото би трябвало – това му е работата. С множеството неща е по този начин, светът не изобилства от гениални мостри. Повечето спортисти не са първенци, множеството комедии не са смешни и множеството картини не са шедьоври – някои изобразяват тръбопроводи, какво да се прави. Мен книгите на Венета Райкова няма да ме спрат да чета Яворов.
Наистина, случва се да има несправедливо забравени книги и създатели. Но няма несправедливо запомнени.
- Според ваши думи поезията предава вести от предишното. Кои новини от предишното е значимо да не пропущаме и коя е нейната „ непрестанна вест “, която не губи новост?
- Можем да се обърнем към предишното и да видим кое остава в действителност? Кое е трайното? Това са историите, които описваме. Те ни оказват помощ да разграничаваме положително от зло, красиво от грозно. Те няма да ни спасят, само че ще осмислят това необичайно нещо, в което всички сме заварени.
Животът е травматично прекарване – от самата ти поява на света до напускането му. Такъв е и с пандемия, и без пандемия. Изобщо не е инцидентно, че личностният блян на цялата Западна цивилизация е човек, който е упрекнат незаслужено и е разпънат на кръст. Има страдалчество в света, болежка от самия живот – по какъв начин се оправяме с това? Говорим си. Разказваме си истории. Създаваме положителни неща, красиви неща. Обичаме. Това е непрестанната вест.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ