Ако имахме време да разгледаме една по една заедно с

„ Ако имахме време да разгледаме една по една дружно с читателя разрушителните следи върху старинната черква, най-невинни биха се оказали породените от времето вреди, а най-зловредните се дължат на хората, и то най-вече на хората на изкуството. ”

Това написа през 1831 година Виктор Юго в романа си „ Парижката света Богородица ”. За злокобното обръщение на една дума и белезите от рани, които понася през вековете величествената остаряла кралица, назаем от книгата. 

(Notre-Dame - Eglise Cathédrale de Paris, 1867 and 1890)

Когато преди няколко години посети, или по-скоро главно претърси „ Парижката света Богородица “, създателят на тази книга откри в тъмния ъгъл на една от кулите следната дума, издълбана в стената от нечия ръка:

ΆΝΑΓΚΗ*
(Съдба (гр.); чете се „ Ананке “)

Тези потъмнели от напреднала възраст основни букви, врязани надълбоко в камъка, с ясно доловимите, свойствени за готическия калиграфия контури и извивки, които издават, че са били написани там от средновековна ръка, поразиха мощно създателя основно със злокобния и предопределен смисъл, вложен в тях.

Той се запита, помъчи се да отгатне чия изтерзана душа не бе поискала да напусне земния живот, без да остави върху челото на остарялата черква отпечатък на закононарушение или злополучие.

По-късно боядисаха или изстъргаха стената - не се знае кое от двете - и надписът изчезна. Впрочем, горе-долу, от двеста години към този момент постъпват все по този начин с дивните църкви на средновековието. Как ли не ги осакатяват - и извън, и от вътрешната страна. Свещеникът ги пребоядисва, архитектът ги остъргва, след това идва народът, който ги унищожава.

И така, през днешния ден няма нито помен от загадъчната дума, издълбана върху мрачната кула на „ Парижката света Богородица “. Нищо не е останало и от незнайната орис, изразена така кратко и така печално, с изключение на недълговечния спомен, който и посвещава създателят на тази книга. Човекът, който бе я написал върху стената, е липсващ преди няколко епохи от цифрата на живите, думата е изчезнала на собствен ред от стената на църквата, а и самата черква ще изчезне може би скоро от лицето на земята.

Тази дума даде мотив за актуалната книга.
Март 1831 година

...

♥ „ СВЕТА БОГОРОДИЦА “

„ Парижката света Богородица “ и през днешния ден още е безспорно величествена и вълнуваща старост. Но колкото и хубава да се е запазила тя макар напредналата си възраст, не можем да не съжаляваме и да не се възмущаваме от безбройните похищения и осакатявания, нанесени от времето и хората на този величествен архитектурен монумент без капка респект към Карл Велики, който е положил главния й камък, нито към Филип Август, който е поставил последния.

До всяка гънка по челото на тази остаряла кралица на нашите катедрали проличава неизбежно и белег от рана. „ Tempus edax, homo edacior “ (1), което аз драговолно бих превел по следния метод: „ Времето е сляпо, а човек е профан “.

Ако имахме време да разгледаме една по една дружно с читателя разрушителните следи върху старинната черква, най-невинни биха се оказали породените от времето вреди, а най-зловредните се дължат на хората, и то най-вече на хората на изкуството. Принуден съм да си послужа с израза „ хора на изкуството “, тъй като през последните години най-различни човеци си присвоиха званието архитекти.

Преди всичко — дано се ограничим с няколко най-ярки образеца - рядко може да се срещне по-хубава архитектурна страница от фасадата на „ Парижката света Богородица “ с трите готически портала, с назъбената, като че ли извезана линия на двадесет и осемте кралски ниши, с голямата централна розетка сред двата странични прозореца - подобна на духовник, застанал сред дякона и поддякона, - с високата изящна изложба от детелинообразни сводове, която поддържа на нежните си колонки тежката тераса, и най-накрая с двете мрачни и солидни кули с плочести стрехи, хармонични елементи на превъзходно цяло; всичко това се разпростира пред погледа разнообразно и стройно с безчислените скулптури, статуи и резби, мощно обединени в спокойното великолепие на цялата фасада. Необятната каменна симфония, колосално дело на един човек и на цялостен народ, единна и комплицирана като „ Илиадата “ или като националния епос, с който се родее, дивно произведение, за което са дали своя принос всички сили на една ера, от всеки камък на което блика под стотици форми въображението на служащия, овладяно от гения на художника строител. Човешко създание, с една дума, могъщо и плодотворно като божествените творения, тъй като е заимствувало техните две най-характерни черти - разнообразие и нетленност.

И всичко, което споделяме за фасадата, важи за цялата черква. А всичко, което можем да кажем за парижката катедрала, се отнася и за останалите християнски църкви на средновековието, В това избликнало от единствено себе си, поредно и строго пропорционално изкуство всичко е издържано. Измерете единия пръст на колоса и ще добиете визия за целия му растеж.

Но дано се върнем на фасадата на „ Парижката света Богородица “ такава, каквато я виждаме в този момент, когато се възхищаваме благоговейно от строгата величествена катедрала, която е вдъхвала боязън по думите на един от нейните летописци: „ Quae mole sua terrorem incutit spectantibus “ (2).

...

И по този начин, с цел да обобщим в резюме казаното дотук - три типа похищения обезобразяват през днешния ден готическата катедрала. Бръчки и брадавици по епидермата - дело на времето. Издевателства, грубости, пострадвания, опустошения - дело на революциите от Лютер до Мирабо. Осакатявания, ампутирвания, изкълчвания, „ реставрации “ - дело на професорите, подражаващи на гръцкото, римското или варварското изкуство в духа на Витрувий и Виньоле. Академиите унищожиха дивното изкуство, основано от вандалите. Към вековете и революциите, които най-малко разрушават независимо и величаво, се причисляват рой ученически архитекти, подготвени, приети, дипломирани, които унищожават умишлено, водени от неприятния усет, и заместват, с цел да увековечат Партенона, готическите дантели с цикориите от времето на Луи XV. Магарешки ритник на обречен на смърт лъв. Стар, засъхващ дъб, атакуван, гложден и разяждан от гъсеници.

Колко сме надалеч от епохата, когато Робер Сьоналис, сравнявайки „ Парижката света Богородица “ с фамозния, „ толкоз превъзнасян от античните езичници “ храм на Диана в Ефес, който обезсмърти Херострат (3), намирал галската катедрала „ по-забележителна по дължина, ширина, височина и градеж “.

...

Бележки: 
1* Времето разяжда, човек разяжда повече (Овидий).
2* Която с огромните си размери вдъхва боязън у феновете (Дю Брьол).
3* Безличен ефесянин, който запалил храма в деня на раждането на Александър Велики, с цел да се популяризира. 

...

Избрано от: „ Парижката света Богородица ”, Виктор Юго, изд. Отечество 
Изображение: Notre-Dame - Eglise Cathédrale de Paris, 1867 and 1890, commons.wikimedia.org