„Витошка“ е широка колкото „Шан-з-Елизе“
Ах, Париж!!! Моя Любов! Най-дългата обич в живота ми. Сънувам го постоянно и чувствам парфюма му – мирис на кафе, „ Житан “,Сена, обич и безкрайност.
Благодаря на Емил, че ме заведе за пръв път там. Направихме популярни концерти в спектакъл „ Л‘Еуропеен “ с оркестър „ Балкантон “ с диригент Димитър Ганев – Чичето, сестри Кушлеви, прелестните Албена и Владко Парисови – танцуваща двойка от балета на Музикалния спектакъл, и ние с Емил. Двайсет дни цялостна зала и парижка аудитория! Всички вестници пишеха за нас: „ Синатра на Изтока “, „ Българската ЕдитПиаф “... Абе огромна работа!
В началото оркестърът, Васко Андреев, Кушлеви и аз спяхме в един хотел в Латинския квартал, а Емил и Мариета живееха в къщата на Далида в Монмартър. След няколко дни се реалокирах при тях. Гледахме от балкона Далида в прелестната ѝ градина и тя ни махаше усмихната.
По това време бяха съвременни едни брошки като черешки и нарисувани десетки черни бенки по лицето. Ние с Марчетос е бяхме накичили като черешови дръвчета, а всичките сестри Кушлеви си купиха големи шапки с периферии и не можеха да влизат по две в такси.
Станахме си парижанки за двайсет дни.
Мариета беше толкоз красива, че по улицата се обръщаха след нея – с луди черни коси, с големи очи и с такава фигура, каквато никой еластичен хирург и силикон не могат да сътворят.
Към края на престоя ни се явих на прослушване при мадам Ришар, импресарио, която отговаряше за съветските кабарета. Руските кабарета бяха огромна мода и беше доста влиятелно да се работи там. Харесаха ме. Уговорихме се, че след три месеца ще поема уговорката да пея в едно от тях. Прибрахме се в София и през ден започнах да получавам от мадам Ришар предложения за присъединяване в галаспектакли – частни празненства, министър председатели на филми и така нататък Но по какъв начин можеше да се замине толкоз бързо от България?
Трябваха контракт, паспорт, изходна виза, позволение от Отечествен фронт и какви ли не още нелепости. Въпреки че ѝ обяснявах по телефона за какво не мога да потегли незабавно, мадам Ришар по този начин и в никакъв случай не разбра за какво в действителност не пипвам първия аероплан, с цел да пея на тези, мечтани от толкоз актьори, участия...
И най-сетне, отново с помощта на Емил, за повторно заминахме за Париж. Наехме един апартамент до ул. „ Паси “ – грациозен, бляскав, с чисто бял мокет, десетки грамофонни плочи, картини и изящни статуетки. Апартаментът скоро бе трансфорат в комуналка – Емил, Мариета, Васко Андреев с негов другар Жужко-Пушко, Митко Щерев и аз. В две стаи и хол беше радостно, шантаво и сполучливо. Правехме и записвахме песни, дори имахме с Емил един дует по музика на Митко Щерев (естествено на френски), който участваше в радиокласация и се беше качил до трето място, а в Ливан – на първо.
Няколко песни на Емил бяха станали огромни шлагери в Европа.
Митко и Емил композираха, аз пеех в страхотното новооткрито кабаре „ Динарзад “, скитосвахме по улиците и кафенетата на Париж, ходехме на кино, спектакъл и концерти и посрещахме доста посетители с българска кухня. Обичахме се, разбирахме се и беше толкоз хубаво!
С Емил бяхме постоянно на диета, само че всяка заран в пет часа се срещахме пред хладилника, всеки пристигнал скрито от другия...
![Излиза биографична книга за Богдана Карадочева по случай рождения й ден]( "Излиза биографична книга за Богдана Карадочева по случай рождения й ден")
Излиза биографична книга за Богдана Карадочева по случай рождения й ден
На 19 юли по случай рождения ден на Богдана Карадочева излиза първокласното биографично издание „ Безнадежден случай “ под редак...
Веднъж пристигнаха на посетители Христо Куртев14, Краси Борозанова, Бебо Табаков и госпожа Хенд – една българка, за която се разказваха митове и която се движеше из Париж с голям бял мерцедес „ Пулман “ с шест порти, водач и американското флагове нея, след която дори в Париж се обръщаха. Вгледах се в госпожа Хенд и макар отминалите години, тя не се беше трансформирала –това беше Веси, близка другарка на татко ми. Когато и тя разбра коя съм, доста се зарадва. Чудеше се какво да направи за мен– стартира да дава вечери в моя чест, подари ми еднолитрова бутилка парфюм „ Ланвен “ и какво ли не още. Един ден пътуваше за някъде и ми остави за два дни разполагаем мерцедеса с водача. След една седмица трябваше да се връщам в София и взех решение да употребявам колата да свърша някои неща, оставени за последния миг. Помолих водача да ме закара в магазините на „ Тати “ – най-евтините в Париж, в които обаче можеше да си намериш страхотни неща, ровейки в големи кошове. Например всяка вечер гледах на „ Шан-з-Елизе “ една пола, бледосива на лилави теменужки, фантастична, която струваше и фантастичните 2000 франка. Никога не можех да я имам! Открих я при „ Тати “ за 19,99. Пликовете, в които се продаваха стоките, бяха в розово-бял пепит с големи надписи „ Тати “. Напазарувах и натоварих в колата десетки пакети. Прибирайки се към първокласната улица, на която живеехме, видях пред вратата моя другар Христо Куртев, който отиваше при Емил. (Христо беше френският импресарио на Емил и собственик на музикалното издателство „ Орфеус “.) Помолих го да ми помогне. Бях накупила дарове за всички близки и другари. Отваряйки багажника на колата, той се ужаси и стартира да ме ругае, че е срамотия в такава кола и в подобен квартал да се появяваш с такива пликове. Изтича в най-близкия първокласен магазин и донесе лъскави пликове, в които трансферира покупките ми. Май не бях дорасла да схвана какъв е казусът, тъй като ми беше безусловно безразлично. На мен не ми пука от такива неща.
Веднъж Христо ме заведе при Лео Мисир – артистичен шеф на грамофонната къща „ Барклей “. Беше ме слушал на един от концертите в „ Л‘Eуропеен “ и чул мои записи. Искаше да протоколирам при тях. Беше средата на декември. След няколко дни започваха дългите коледни ваканции и всички заминаваха от Париж чак до края на януари. Аз също желаех за Коледа да си бъда у дома.
Никога не съм могла да бъда дълго надалеч от България. Където и да се намирах, внезапно ме стягаше шапката и си тръгвах. От разстояние идеализирах всичко българско, дори се бях хванала на бас, че „ Витошка “ е необятна колкото „ Шан-з-Елизе “.
Глупости. На третия ден към този момент се нервирах, че съм бързала да се прибера. Дразнех се извънредно от табутата и автоцензурата, която всеки от нас беше построил в себе си. Не обичам патетиката и патриотарството, само че обичам България, както обичам детето си – може да ме нервира, да ми къса нервите, да ме вбесява, но и детето ми, и България са си мои.
В този интервал аз бях доста слаба, само че съгласно Христо, с цел да съумея, трябваше да съм кльощава като омразната ми Туиги и реши да се консултираме с лекар-диетолог. Отидохме на ул. „ Риволи “ в доста първокласен кабинет при доктор Бенаму, помня името му и до през днешния ден. Христо остана в лъскавата приемна. Докторът ме накара да се съблека, претегли ме, премери ме със сантиметър и внезапно ми хвана ръцете и ме попита: „ Защо, за какво желаете да отслабнете? Толкова сте хубава по този начин! “. Оказа се, че доктор Бенаму е арабин, който ненавижда „ туигитата “. Не ми взе и пари за консултацията. И до момента с Христо постоянно се смеем, когато си спомняме това премеждие.
Благодаря на Емил, че ме заведе за пръв път там. Направихме популярни концерти в спектакъл „ Л‘Еуропеен “ с оркестър „ Балкантон “ с диригент Димитър Ганев – Чичето, сестри Кушлеви, прелестните Албена и Владко Парисови – танцуваща двойка от балета на Музикалния спектакъл, и ние с Емил. Двайсет дни цялостна зала и парижка аудитория! Всички вестници пишеха за нас: „ Синатра на Изтока “, „ Българската ЕдитПиаф “... Абе огромна работа!
В началото оркестърът, Васко Андреев, Кушлеви и аз спяхме в един хотел в Латинския квартал, а Емил и Мариета живееха в къщата на Далида в Монмартър. След няколко дни се реалокирах при тях. Гледахме от балкона Далида в прелестната ѝ градина и тя ни махаше усмихната.
По това време бяха съвременни едни брошки като черешки и нарисувани десетки черни бенки по лицето. Ние с Марчетос е бяхме накичили като черешови дръвчета, а всичките сестри Кушлеви си купиха големи шапки с периферии и не можеха да влизат по две в такси.
Станахме си парижанки за двайсет дни.
Мариета беше толкоз красива, че по улицата се обръщаха след нея – с луди черни коси, с големи очи и с такава фигура, каквато никой еластичен хирург и силикон не могат да сътворят.
Към края на престоя ни се явих на прослушване при мадам Ришар, импресарио, която отговаряше за съветските кабарета. Руските кабарета бяха огромна мода и беше доста влиятелно да се работи там. Харесаха ме. Уговорихме се, че след три месеца ще поема уговорката да пея в едно от тях. Прибрахме се в София и през ден започнах да получавам от мадам Ришар предложения за присъединяване в галаспектакли – частни празненства, министър председатели на филми и така нататък Но по какъв начин можеше да се замине толкоз бързо от България?
Трябваха контракт, паспорт, изходна виза, позволение от Отечествен фронт и какви ли не още нелепости. Въпреки че ѝ обяснявах по телефона за какво не мога да потегли незабавно, мадам Ришар по този начин и в никакъв случай не разбра за какво в действителност не пипвам първия аероплан, с цел да пея на тези, мечтани от толкоз актьори, участия...
И най-сетне, отново с помощта на Емил, за повторно заминахме за Париж. Наехме един апартамент до ул. „ Паси “ – грациозен, бляскав, с чисто бял мокет, десетки грамофонни плочи, картини и изящни статуетки. Апартаментът скоро бе трансфорат в комуналка – Емил, Мариета, Васко Андреев с негов другар Жужко-Пушко, Митко Щерев и аз. В две стаи и хол беше радостно, шантаво и сполучливо. Правехме и записвахме песни, дори имахме с Емил един дует по музика на Митко Щерев (естествено на френски), който участваше в радиокласация и се беше качил до трето място, а в Ливан – на първо.
Няколко песни на Емил бяха станали огромни шлагери в Европа.
Митко и Емил композираха, аз пеех в страхотното новооткрито кабаре „ Динарзад “, скитосвахме по улиците и кафенетата на Париж, ходехме на кино, спектакъл и концерти и посрещахме доста посетители с българска кухня. Обичахме се, разбирахме се и беше толкоз хубаво!
С Емил бяхме постоянно на диета, само че всяка заран в пет часа се срещахме пред хладилника, всеки пристигнал скрито от другия...
На 19 юли по случай рождения ден на Богдана Карадочева излиза първокласното биографично издание „ Безнадежден случай “ под редак...
Веднъж пристигнаха на посетители Христо Куртев14, Краси Борозанова, Бебо Табаков и госпожа Хенд – една българка, за която се разказваха митове и която се движеше из Париж с голям бял мерцедес „ Пулман “ с шест порти, водач и американското флагове нея, след която дори в Париж се обръщаха. Вгледах се в госпожа Хенд и макар отминалите години, тя не се беше трансформирала –това беше Веси, близка другарка на татко ми. Когато и тя разбра коя съм, доста се зарадва. Чудеше се какво да направи за мен– стартира да дава вечери в моя чест, подари ми еднолитрова бутилка парфюм „ Ланвен “ и какво ли не още. Един ден пътуваше за някъде и ми остави за два дни разполагаем мерцедеса с водача. След една седмица трябваше да се връщам в София и взех решение да употребявам колата да свърша някои неща, оставени за последния миг. Помолих водача да ме закара в магазините на „ Тати “ – най-евтините в Париж, в които обаче можеше да си намериш страхотни неща, ровейки в големи кошове. Например всяка вечер гледах на „ Шан-з-Елизе “ една пола, бледосива на лилави теменужки, фантастична, която струваше и фантастичните 2000 франка. Никога не можех да я имам! Открих я при „ Тати “ за 19,99. Пликовете, в които се продаваха стоките, бяха в розово-бял пепит с големи надписи „ Тати “. Напазарувах и натоварих в колата десетки пакети. Прибирайки се към първокласната улица, на която живеехме, видях пред вратата моя другар Христо Куртев, който отиваше при Емил. (Христо беше френският импресарио на Емил и собственик на музикалното издателство „ Орфеус “.) Помолих го да ми помогне. Бях накупила дарове за всички близки и другари. Отваряйки багажника на колата, той се ужаси и стартира да ме ругае, че е срамотия в такава кола и в подобен квартал да се появяваш с такива пликове. Изтича в най-близкия първокласен магазин и донесе лъскави пликове, в които трансферира покупките ми. Май не бях дорасла да схвана какъв е казусът, тъй като ми беше безусловно безразлично. На мен не ми пука от такива неща.
Веднъж Христо ме заведе при Лео Мисир – артистичен шеф на грамофонната къща „ Барклей “. Беше ме слушал на един от концертите в „ Л‘Eуропеен “ и чул мои записи. Искаше да протоколирам при тях. Беше средата на декември. След няколко дни започваха дългите коледни ваканции и всички заминаваха от Париж чак до края на януари. Аз също желаех за Коледа да си бъда у дома.
Никога не съм могла да бъда дълго надалеч от България. Където и да се намирах, внезапно ме стягаше шапката и си тръгвах. От разстояние идеализирах всичко българско, дори се бях хванала на бас, че „ Витошка “ е необятна колкото „ Шан-з-Елизе “.
Глупости. На третия ден към този момент се нервирах, че съм бързала да се прибера. Дразнех се извънредно от табутата и автоцензурата, която всеки от нас беше построил в себе си. Не обичам патетиката и патриотарството, само че обичам България, както обичам детето си – може да ме нервира, да ми къса нервите, да ме вбесява, но и детето ми, и България са си мои.
В този интервал аз бях доста слаба, само че съгласно Христо, с цел да съумея, трябваше да съм кльощава като омразната ми Туиги и реши да се консултираме с лекар-диетолог. Отидохме на ул. „ Риволи “ в доста първокласен кабинет при доктор Бенаму, помня името му и до през днешния ден. Христо остана в лъскавата приемна. Докторът ме накара да се съблека, претегли ме, премери ме със сантиметър и внезапно ми хвана ръцете и ме попита: „ Защо, за какво желаете да отслабнете? Толкова сте хубава по този начин! “. Оказа се, че доктор Бенаму е арабин, който ненавижда „ туигитата “. Не ми взе и пари за консултацията. И до момента с Христо постоянно се смеем, когато си спомняме това премеждие.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ