Реалността в една ”болница”: Как баща почина заради безотговорност, хаос и безчовечност
Абсурдите в здравната ни система стават от ден на ден. Заради рецесията с COVID-19 обаче те се изостриха доста, а в обществените мрежи съвсем всекидневно валят потресаващи разкази за пострадали от хаоса пациенти. Един подобен споделя Илиана Захариева, чийто татко е умрял поради неналичието на съответна помощ. Публикуваме описа ѝ с нейно единодушие и без редакторска интервенция.
Моят баща умря предходната събота...събирах сили до момента да кажа по какъв начин си отиде. Знам, че това няма да го върне, само че може би ще оказа помощ на други. Той имаше хронична бъбречна непълнота и ходеше 3 пъти в седмицата на хемодиализа във Фърст диализис сървисиз, Пловдив, ужасно съвременно място с положителни лекари и грижа за пациентите. Нямаше никакви проблеми, 3 пъти седмично отиваше персонално с колата си и се връщаше самичък. Хемодиализата е съществено лекуване, изисква добра инсталация, препарати, прецизно следене на пациентите и грижа. Баща ми я имаше и се усещаше добре. Докато не пристигна коронавирус нервността.
На 27.10 отиде за плануваната си диализа и го върнаха, тъй като имаше температура 37.6. В естествена обстановка в никакъв случай не биха му отказали диализа поради температура. Случвало се е и преди, щяха да си създадат диализа и да предлагат обзор и лекуване за вируса.
Но не и в този момент. Обади ми се и незабавно се заехме да създадем тест, който се оказа позитивен за коронавирус. Какво следва оттук насетне? Беше ми обяснено, че единственият вид за пациент на хемодиализа с коронавирус е да бъде признат в Инфекциозна болница в Пловдив, където ще го лекуват от вируса и ще му вършат диализа, всичко било проведено.
В Инфекциозна, несъмнено, нямаше места. Намерих, с познати, с връзки. На 28.10 (сряда) го одобриха, ден след пропуснатата хемодиализа. Приемът с " връзки " стана след 3 часа очакване на опашка. Контактите ми бяха на високо равнище, пазеха му легло и чаках съответна грижа. Приеха го в сряда, 28.10. Мисля, че на идващия ден направиха фотография и откриха пневмония, не тежка съгласно докторката, едностранна, за която почнаха лекуване с вливания. Ставаше четвъртък, а още не му правеха диализа, макар че към този момент беше пропуснал тази във вторник. След доста гледище и увещание от моя страна го диализираха в петък. Как става това в Инфекциозна болница в Пловдив?
Пациентите от коронавирус лежат на втория етаж в болничното заведение (стара порутена сграда), моят татко беше в блок 1, за диализата би трябвало да слезе на долния етаж в КАРИЛ по стълби, асансьор няма, и да дойдат с машината за диализа от съответното диализно поделение. Първия път индивидът си слезе по стълбите и направиха диализата. Как, с каква инсталация, с какви препарати нямам визия и няма да схвана. Може би сътрудниците ми от медиите ще оказват помощ да проверяваме, с цел да знаят идващите пациенти. Само знам, че в неговия диализен център го следяха лекар и няколко сестри, мереха му килограми и кръвно по няколко пъти, до момента в който тук просто го сложиха на машината.
След първата диализа сякаш нещата бяха ОК. Обещаха ми, че е включен в проект за идната седмица понеделник, сряда и петък за диализа и не престават и лекуването за вируса. В понеделник към този момент не си вдигаше телефона. Понеже коронавирус вируса се третира ато чума, достъп до отделението, докторите и болните няма. В 12 часа заставаш на стълбичките на Инфекциозна и чакаш някой да благоволи да даде „ сведения “ за твоя непосредствен човек. Чакаш, чакаш, в някакъв миг излиза раздразнителен лекар или сестра, скарва ти се и вероятно ти споделя нещо. Моят брат си живее в Пловдив и персонално ходеше всеки ден на обяд за сведения и да занесе каквото има потребност. Мен пък особено ме осведомиха по телефона какво и по какъв начин се случва, тъй като съм с подкрепи.
Явно нещо се е случило след диализата в понеделник, тъй като в сряда?!? ми споделиха, че не е напълно добре, бил комплициран и несъответстващ, имал фациалис (изкривяване) на лицето. Не съм лекар, само че това ме разтревожи доста и потеглих незабавно за Пловдив. Успях да сигнализирам очевидно и тях, тъй като на четвъртия ден след утежняването му, след диализата в понеделник, се спретнаха да го заведат на скенер (да изключат инсулт) и да му създадат още веднъж пропуснатата в сряда диализа.
Благодарение на този скенер, за който го транспортираха с кола за спешна помощ, съумях да видя за финален път татко си. Лежеше в носилката, беше в схващане, надигаше си главата с удивление какво се случва. Погледна ме и ме позна, усмихна ми се. Тази блага, объркана усмивка ме преследва в този момент в безсънните ми нощи. Приближих се, хванах го за рамото и му споделих „ Тате, всичко ще е наред. Водим те на едно проучване “. В този миг един от санитарите, носещ носилката, ми се разкрещя „ Като не помагаш, най-малко не пречи “.
Отдръпнах се, стресната и уплашена. Когато съм обезпокоена, се усещам притисната от безпощадните ръце на системата. Предполагам, че с множеството хора е по този начин.
Самочувствието, престижа, увереността изчезват пред страха за близкия човек. Свих се. Тодор беше с мен и побесня. Щеше да се нахвърли на грубия санитар, само че аз го стопирах от боязън да не си го изкарат на татко ми. Скенерът не сподели инсулт или други промени и по-късно го закара на долния етаж на диализа. Четвъртък. Диализа от 1 до към 5 следобяд, аз се прибрах в София, тъй като към този момент нямаше какво да направя, нямам достъп до на никое място. В 10 вечерта ми се обади санитарят от ромски генезис Динко. Това беше единственият телефон, с който разполагах, с изключение на на шефа, където бях с подкрепи. В самото поделение никой от лекуващите лекари не си дава контактите, никой. Само санитарят Динко – индивидът, който ни даваше информация, наглеждаше го, слагаше му памперса и пижамата, демонстрираше човещина и грижа. Та Динко ми звъни и споделя „ Пращай брат ти незабавно тук с едно одеяло и двама мъже, татко ти лежи пет часа долу в отделението, няма санитари, няма носилка и не можем да го върнем горе в отделението. “
Онемях. Дори не съумях да се ядосам, още веднъж страхът ме пребори. Звъннах незабавно на + “шефа “ в 10 вечерта и описах какво се случва. Какво последва? Нищо. Час по-късно от Динко разбрах, че татко ми продължава да лежи долу самичък, той е съумял да го изкара начело (защото брат ми няма по какъв начин да влезе в КАРИЛ) и чака брат ми с одеялото да го качат на горния етаж. Та по този начин в 12 часа брат ми отиде и също за финален път съумя да види татко ни. Казва, че го е познал и му се е усмихнал. Сложили го в леглото да му пуснат системите от предписаното лекуване. В цялата тази преживелица дежурен лекар не участва. Само санитарят Динко и една почти виновна сестра, която държеше да му пусне системите.
На идващия ден в петък към този момент знаех, че има нещо доста гнило в тази болница. Задействах се на още по-високо равнище, персонално шефът на цялата болница се ангажира със случая на татко ми. Обсъдихме положението му, настоях да го преместим в диализно поделение, само че ми дадоха отговор, че без негативен PCR тест няма мърдане от Инфекциозна болница.
Сега за финален път ще нарека Инфекциозна „ болница “. Защото в действителност това е в най-хубавия случай санитарен пункт. Място, където болните лежат в едни кревати по една пътека и се разчита май главно на естествения асортимент. Е, татко ми не се оказа от оцеляващите. В събота сутринта се обадиха на брат ми, че е умрял през нощта. Какво се е случило, в никакъв случай няма да схвана. Знам, че съпътстващото му заболяване го правеше рисков и може да се утежни от доста неща, само че докторите също го знаеха и не направиха нищо, с цел да получи съответната грижа за положението си. Системата ни е безусловно неподготвена за такива пациенти или най-малко тази в Пловдив.
Единствената ми разтуха е, че. предната вечер, към този момент задействани от най-високо равнище, демонстрираха човещина и ни помолиха да занесем електрическо одеяло, тъй като са му доста студени крайниците. В 8 вечерта намерихме отворен магазин, купихме одеяло и го занесохме.
Моля се моят баща да си е отишъл в мир и топлота. Топлина от електрическото одеяло, не от хората към него. От тази болница той и моето семейство получихме единствено безнаказаност, безпорядък, непрофесионализъм и безсърдечност.
P.S. В момента майка ми лежи в ИСУЛ реанимацията с тежка коронавирус пневмония. Закара я кола за спешна помощ без никакви връзки и към този момент е нормализирана. Болницата, докторите, отношението – всичко е друго. Не, не е идеално, само че имам вяра, че няма да ми се наложи да описвам сходна история и за майка си.
Моят баща умря предходната събота...събирах сили до момента да кажа по какъв начин си отиде. Знам, че това няма да го върне, само че може би ще оказа помощ на други. Той имаше хронична бъбречна непълнота и ходеше 3 пъти в седмицата на хемодиализа във Фърст диализис сървисиз, Пловдив, ужасно съвременно място с положителни лекари и грижа за пациентите. Нямаше никакви проблеми, 3 пъти седмично отиваше персонално с колата си и се връщаше самичък. Хемодиализата е съществено лекуване, изисква добра инсталация, препарати, прецизно следене на пациентите и грижа. Баща ми я имаше и се усещаше добре. Докато не пристигна коронавирус нервността.
На 27.10 отиде за плануваната си диализа и го върнаха, тъй като имаше температура 37.6. В естествена обстановка в никакъв случай не биха му отказали диализа поради температура. Случвало се е и преди, щяха да си създадат диализа и да предлагат обзор и лекуване за вируса.
Но не и в този момент. Обади ми се и незабавно се заехме да създадем тест, който се оказа позитивен за коронавирус. Какво следва оттук насетне? Беше ми обяснено, че единственият вид за пациент на хемодиализа с коронавирус е да бъде признат в Инфекциозна болница в Пловдив, където ще го лекуват от вируса и ще му вършат диализа, всичко било проведено.
В Инфекциозна, несъмнено, нямаше места. Намерих, с познати, с връзки. На 28.10 (сряда) го одобриха, ден след пропуснатата хемодиализа. Приемът с " връзки " стана след 3 часа очакване на опашка. Контактите ми бяха на високо равнище, пазеха му легло и чаках съответна грижа. Приеха го в сряда, 28.10. Мисля, че на идващия ден направиха фотография и откриха пневмония, не тежка съгласно докторката, едностранна, за която почнаха лекуване с вливания. Ставаше четвъртък, а още не му правеха диализа, макар че към този момент беше пропуснал тази във вторник. След доста гледище и увещание от моя страна го диализираха в петък. Как става това в Инфекциозна болница в Пловдив?
Пациентите от коронавирус лежат на втория етаж в болничното заведение (стара порутена сграда), моят татко беше в блок 1, за диализата би трябвало да слезе на долния етаж в КАРИЛ по стълби, асансьор няма, и да дойдат с машината за диализа от съответното диализно поделение. Първия път индивидът си слезе по стълбите и направиха диализата. Как, с каква инсталация, с какви препарати нямам визия и няма да схвана. Може би сътрудниците ми от медиите ще оказват помощ да проверяваме, с цел да знаят идващите пациенти. Само знам, че в неговия диализен център го следяха лекар и няколко сестри, мереха му килограми и кръвно по няколко пъти, до момента в който тук просто го сложиха на машината.
След първата диализа сякаш нещата бяха ОК. Обещаха ми, че е включен в проект за идната седмица понеделник, сряда и петък за диализа и не престават и лекуването за вируса. В понеделник към този момент не си вдигаше телефона. Понеже коронавирус вируса се третира ато чума, достъп до отделението, докторите и болните няма. В 12 часа заставаш на стълбичките на Инфекциозна и чакаш някой да благоволи да даде „ сведения “ за твоя непосредствен човек. Чакаш, чакаш, в някакъв миг излиза раздразнителен лекар или сестра, скарва ти се и вероятно ти споделя нещо. Моят брат си живее в Пловдив и персонално ходеше всеки ден на обяд за сведения и да занесе каквото има потребност. Мен пък особено ме осведомиха по телефона какво и по какъв начин се случва, тъй като съм с подкрепи.
Явно нещо се е случило след диализата в понеделник, тъй като в сряда?!? ми споделиха, че не е напълно добре, бил комплициран и несъответстващ, имал фациалис (изкривяване) на лицето. Не съм лекар, само че това ме разтревожи доста и потеглих незабавно за Пловдив. Успях да сигнализирам очевидно и тях, тъй като на четвъртия ден след утежняването му, след диализата в понеделник, се спретнаха да го заведат на скенер (да изключат инсулт) и да му създадат още веднъж пропуснатата в сряда диализа.
Благодарение на този скенер, за който го транспортираха с кола за спешна помощ, съумях да видя за финален път татко си. Лежеше в носилката, беше в схващане, надигаше си главата с удивление какво се случва. Погледна ме и ме позна, усмихна ми се. Тази блага, объркана усмивка ме преследва в този момент в безсънните ми нощи. Приближих се, хванах го за рамото и му споделих „ Тате, всичко ще е наред. Водим те на едно проучване “. В този миг един от санитарите, носещ носилката, ми се разкрещя „ Като не помагаш, най-малко не пречи “.
Отдръпнах се, стресната и уплашена. Когато съм обезпокоена, се усещам притисната от безпощадните ръце на системата. Предполагам, че с множеството хора е по този начин.
Самочувствието, престижа, увереността изчезват пред страха за близкия човек. Свих се. Тодор беше с мен и побесня. Щеше да се нахвърли на грубия санитар, само че аз го стопирах от боязън да не си го изкарат на татко ми. Скенерът не сподели инсулт или други промени и по-късно го закара на долния етаж на диализа. Четвъртък. Диализа от 1 до към 5 следобяд, аз се прибрах в София, тъй като към този момент нямаше какво да направя, нямам достъп до на никое място. В 10 вечерта ми се обади санитарят от ромски генезис Динко. Това беше единственият телефон, с който разполагах, с изключение на на шефа, където бях с подкрепи. В самото поделение никой от лекуващите лекари не си дава контактите, никой. Само санитарят Динко – индивидът, който ни даваше информация, наглеждаше го, слагаше му памперса и пижамата, демонстрираше човещина и грижа. Та Динко ми звъни и споделя „ Пращай брат ти незабавно тук с едно одеяло и двама мъже, татко ти лежи пет часа долу в отделението, няма санитари, няма носилка и не можем да го върнем горе в отделението. “
Онемях. Дори не съумях да се ядосам, още веднъж страхът ме пребори. Звъннах незабавно на + “шефа “ в 10 вечерта и описах какво се случва. Какво последва? Нищо. Час по-късно от Динко разбрах, че татко ми продължава да лежи долу самичък, той е съумял да го изкара начело (защото брат ми няма по какъв начин да влезе в КАРИЛ) и чака брат ми с одеялото да го качат на горния етаж. Та по този начин в 12 часа брат ми отиде и също за финален път съумя да види татко ни. Казва, че го е познал и му се е усмихнал. Сложили го в леглото да му пуснат системите от предписаното лекуване. В цялата тази преживелица дежурен лекар не участва. Само санитарят Динко и една почти виновна сестра, която държеше да му пусне системите.
На идващия ден в петък към този момент знаех, че има нещо доста гнило в тази болница. Задействах се на още по-високо равнище, персонално шефът на цялата болница се ангажира със случая на татко ми. Обсъдихме положението му, настоях да го преместим в диализно поделение, само че ми дадоха отговор, че без негативен PCR тест няма мърдане от Инфекциозна болница.
Сега за финален път ще нарека Инфекциозна „ болница “. Защото в действителност това е в най-хубавия случай санитарен пункт. Място, където болните лежат в едни кревати по една пътека и се разчита май главно на естествения асортимент. Е, татко ми не се оказа от оцеляващите. В събота сутринта се обадиха на брат ми, че е умрял през нощта. Какво се е случило, в никакъв случай няма да схвана. Знам, че съпътстващото му заболяване го правеше рисков и може да се утежни от доста неща, само че докторите също го знаеха и не направиха нищо, с цел да получи съответната грижа за положението си. Системата ни е безусловно неподготвена за такива пациенти или най-малко тази в Пловдив.
Единствената ми разтуха е, че. предната вечер, към този момент задействани от най-високо равнище, демонстрираха човещина и ни помолиха да занесем електрическо одеяло, тъй като са му доста студени крайниците. В 8 вечерта намерихме отворен магазин, купихме одеяло и го занесохме.
Моля се моят баща да си е отишъл в мир и топлота. Топлина от електрическото одеяло, не от хората към него. От тази болница той и моето семейство получихме единствено безнаказаност, безпорядък, непрофесионализъм и безсърдечност.
P.S. В момента майка ми лежи в ИСУЛ реанимацията с тежка коронавирус пневмония. Закара я кола за спешна помощ без никакви връзки и към този момент е нормализирана. Болницата, докторите, отношението – всичко е друго. Не, не е идеално, само че имам вяра, че няма да ми се наложи да описвам сходна история и за майка си.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ