9 март би трябвало да е добър ден за Народния

9 март би трябвало да е добър ден за Народния - в столицата за пръв път гостува „ Отело ”, новата продукция на варненския трагичен спектакъл „ Стоян Бъчваров ”. Пиесата към този момент се игра три пъти в морския град, срещайки утвърждението на локалната аудитория. 

Поставянето на известни типичен творби по принцип не е лека задача. В предварителните рекламни известия на театъра бе подчертано върху „ мигрантската тематика ”, която режисьора Пламен Марков привнася (мавърът Отело, Яго и Шутът са от обща чуждоземна страна). Но този колорит е нищожен. Марков, който е един от доайените в слагането на Шекспир у нас, реализира мощно влияние и без мигрантската линия, вкарана явно поради модата в злободневието.

Съвсем други са достолепията на пиесата. На първо място е жанровото композиране. Три четвърти от действието тече на ръба на комедията, публиката се забавлява и смее. И внезапно в последните двадесетина минути настъпва същинската покруса – с убийствата, оголената низост, човешкия крах.

От този контрастност нещастието не губи, в противен случай – стоварва се с цялата грубост върху фена. Като увеселително влакче по ръба на вулкан – и срутване в него. Забавно, даже провиснал може да се усеща фенът през множеството време, само че най-после, в случай че е по-сантиментален – плаче. 

Второто огромно достолепие е актьорската игра. В други основни пиеси на варненския спектакъл съставът не се оправя така сполучливо – и се чудиш режисьорът ли бърка или артистите. Сега ролята непосредствено „ полепва ” по всеки един.

Голямата игра е на Симеон Лютаков.   Без да прави очевидно нещо изключително, той съумява да придаде жизнерадостен драматичен Отело. Мавърът е и безумно влюбен, и унищожителен. Как наподобява един подобен мъж на към 50 години (колкото е Лютаков)? Със сигурност - сложно наподобява. Отело постъпва като фурия, само че в същото време не е лековат; фенът усеща алтернативите и страстите в него, само че са и прикрити (тъй както зрелите хора дисциплинирано ги подтискат външно). Лютаков реализира резултата.

На сцената като заден фон върху преносими модули са ситуирани снимки. На тях - лицата на основните герои в наедрял проект с отпратка към съвремието. Актьорите ги местят, движат се сред тях: метафора за душевния лабиринт - и безконечен, неподвижен, и като мобилен житейки кулоар за тленните хора. И отново Отело е най-въздействащ, този път с облик върху фотография.

Пенко Господинов е безукорен като Яго. На Стоян Радев са поверени две функции - удвоява постоянно мощното си наличие. Свежи и разнообразни от към този момент вижданото са младите Полина Недкова и Цветина Петрова като Дездемона и Емилия (жена на Яго). Всъщност най-хубавото е, че тъкмо сега варненският спектакъл е събрал много положителни млади актьори, което пролича и при " Драконът " на Явор Гърдев.

„ Отело ” има и дефекти. На 1-2 места – половост на границата на положителния усет (за да се забавлява публиката, схваща се). Финалът – леко претупан. Ако при Радев се реализира резултат с двойната роля, не е ясно за какво същото се случва с по-незначителни облици. Но достолепията (сред тях и прелестната музика на Петя Диманова) вършат слабостите пренебрежими.

Така или другояче „ Отело ” е прелестна пиеса, която най-вероятно ще е измежду любимците за театрални награди. Но по-важното е, че се е получил спектакъл, който кара публиката да се усеща добре, поднасяйки й типичен истини. Пък който измежду феновете обича да мисли, сигурно ще мисли след нея.