Защо искат Христо Ботев да го няма
2 юни – знаем ли какво честваме и желаеме ли да го честваме?
Празникът през социализма се наричаше „ Ден на Ботев и на починалите в битката срещу турското иго, капитализма и фашизма и в Отечествената война, а от 1993 година насам се назовава Ден на Ботев и на починалите за свободата и независимостта на България. Иска ми се обаче да стартира с един различен, неотдавна отминал празник – 24 май. Той евентуално е единственият, който формалните конюнктури не съумяха да лишават на хората. И те го празнуват като персонално прекарване с аромат на люляци, носталгия по школската младост и признателност към родното словото, на което общуваш с околните си. 24 май ти носи наслада и това е задоволително.
2 юни е негов противовес. Той би трябвало да те стресне (ако не с друго, то най-малко с воя на сирените в 12 часа), да те накара да замръзнеш на място, да прекъсне личните ти направления и да ти внуши неясно възприятие за виновност. Дори единствено поради обстоятелството, че нечия гибел се е трансформирала в мотив за празник. И не стига това, ами до Ботев се подреждат още десетки починали, които да ти тежат на съвестта. Техните имена се четат на вечерни инспекции със непоколебим глас, приближаващ надали не от отвъдното, който като че ли ти държи сметка. Защо те са се жертвали за теб, а пък ти си живееш живота без желание да се жертваш за който и да било – ни за нацията, ни за страната, ни за властта…
2 юни се празнува публично още от 1901 година, само че неговият тъмен военизиран канон се постанова през времето на социализма от 1953 година насам. Целта му не е единствено да поддържа перманентната вина на популацията, типична за тоталитарните общества. Далеч по-важно е да свърже героиката на пролетарската гражданска война, довела до насилственото завладяване на властта след Девети септември, с героиката на битките за национална самостоятелност през възрожденския интервал.
Комунистическите функционери – паралелно с Ботев и Левски
За да се окаже – откакто до имената на Ботев и Левски звучаха имената на знайни и незнайни партизани и комунистически функционери - че втората героика е продължение на първата, че те са един и същи тип всеотдайност в името на народа, подкрепяна от самия народ. И по този начин „ по съседство ” комунистическата принуда да се натовари с родолюбиви цели. Това припокриване (днес с право бихме го определили като постистина) беше директно очевидно на 2 юни, само че то бе заложено още в учебните стратегии, внушаваше се от портретите в класните стаи и коридори, възпитаваше си от възрастта, в която се залагат матриците в мисленето.
Влиянието обаче беше в двете посоки – възрожденските герои преливаха национално-освободителна легитимност на пролетарската героика, само че техните облици се форматираха съгласно нейния агитационен модел. Превърнати са в икони, лишени от човешки подозрения и несъгласия, напълно отдадени на революционния блян, като че ли работят по предписание на Партията. След като в началото даже и Иван Вазов е непризнат, неговото художествено завещание по тематиката след това е позволено да взе участие в конструирането на тези облици. Явно патетичните му идеализации правят работа на пропагандния канон, а на „ Под игото ” или на „ Епопея на забравените ” стартира да се гледа като на исторически източници за интервала (особено в средношколското образование).
Подобно разбъркване на нереалност и обстоятелства, в това число и в модерни понятия, може да се отбелязя като постистина. И до през днешния ден не сме излезли от нея, продължаваме да мислим и честваме възрожденските герои като някакви партизани от 19 век, които са се жертвали в очакване да последваме техния образец. Образи на герои, в които самите герои ги няма. На 2 юни го няма таман Ботев, който обича родината си със същата обич, с която обича и обичаната си, и с присъщата за сантименталните поети суисидалност, която го изпраща на връх Вола. Вместо него имаме протоколни речи за него, възпроизвеждащи наложителните клишета от времето на соца и разпалващи не носталгия по героите, а соцносталгия.
Митологията на застрашената нация
И това не е инцидентен резултат, а целенасочена политика, която с присъединяване на националистите в ръководството, е на прага да се трансформира в държавна митология. Митологията на застрашената нация. Много е значимо да не преставаме да се усещаме по този начин. Както са се чувствали нашите предшественици в Османската империя (и никога не би трябвало в този момент да им лишаваме „ правото на иго ” тогава). Или както трябваше да се усещаме по времето на Студената война, когато „ нашите врагове турците и гърците ” (според надписите в казармите) всеки миг можеха да ни атакуван.
Кой обаче ни заплашва през днешния ден? Другите страни-членки на Европейски Съюз, несъмнено, които желаят да ни лишават славното минало и да потъпчат националните ни ползи. А Волен Сидеров или Ангел Джамбазки, които се борят с тях от София и Брюксел, са новите ни национални герои.
За тях е обяснимо, само че за какво политиците през прехода всеобщо поддържат митологията на застрашената нация? Защото в случай че си измислим врагове, които ни заплашват извън, няма да насочим битката си за самостоятелност във вътрешността в страната, където са тези, които в действителност ни я лишават и ни вършат подвластни. В енергетиката, в медиите или в метода, по който мислим историята си.
Националистите, прочее, са положителни и на вътрешен терен. Ако въпреки всичко борбата се реалокира там, незабавно се трансформира в борба сред българите от една страна и ромите и турците от друга.
Така че на 2 юни ми се коства премного, в случай че всеки прочете на глас по едно стихотворение на Христо Ботев. И дори няма потребност да е „ В механата ”:
„ Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз към този момент нямам благо, драго,
а вий... вий сте идиоти! ”.
Б. ред. - Статията е от Дойче веле.
Празникът през социализма се наричаше „ Ден на Ботев и на починалите в битката срещу турското иго, капитализма и фашизма и в Отечествената война, а от 1993 година насам се назовава Ден на Ботев и на починалите за свободата и независимостта на България. Иска ми се обаче да стартира с един различен, неотдавна отминал празник – 24 май. Той евентуално е единственият, който формалните конюнктури не съумяха да лишават на хората. И те го празнуват като персонално прекарване с аромат на люляци, носталгия по школската младост и признателност към родното словото, на което общуваш с околните си. 24 май ти носи наслада и това е задоволително.
2 юни е негов противовес. Той би трябвало да те стресне (ако не с друго, то най-малко с воя на сирените в 12 часа), да те накара да замръзнеш на място, да прекъсне личните ти направления и да ти внуши неясно възприятие за виновност. Дори единствено поради обстоятелството, че нечия гибел се е трансформирала в мотив за празник. И не стига това, ами до Ботев се подреждат още десетки починали, които да ти тежат на съвестта. Техните имена се четат на вечерни инспекции със непоколебим глас, приближаващ надали не от отвъдното, който като че ли ти държи сметка. Защо те са се жертвали за теб, а пък ти си живееш живота без желание да се жертваш за който и да било – ни за нацията, ни за страната, ни за властта…
2 юни се празнува публично още от 1901 година, само че неговият тъмен военизиран канон се постанова през времето на социализма от 1953 година насам. Целта му не е единствено да поддържа перманентната вина на популацията, типична за тоталитарните общества. Далеч по-важно е да свърже героиката на пролетарската гражданска война, довела до насилственото завладяване на властта след Девети септември, с героиката на битките за национална самостоятелност през възрожденския интервал.
Комунистическите функционери – паралелно с Ботев и Левски
За да се окаже – откакто до имената на Ботев и Левски звучаха имената на знайни и незнайни партизани и комунистически функционери - че втората героика е продължение на първата, че те са един и същи тип всеотдайност в името на народа, подкрепяна от самия народ. И по този начин „ по съседство ” комунистическата принуда да се натовари с родолюбиви цели. Това припокриване (днес с право бихме го определили като постистина) беше директно очевидно на 2 юни, само че то бе заложено още в учебните стратегии, внушаваше се от портретите в класните стаи и коридори, възпитаваше си от възрастта, в която се залагат матриците в мисленето.
Влиянието обаче беше в двете посоки – възрожденските герои преливаха национално-освободителна легитимност на пролетарската героика, само че техните облици се форматираха съгласно нейния агитационен модел. Превърнати са в икони, лишени от човешки подозрения и несъгласия, напълно отдадени на революционния блян, като че ли работят по предписание на Партията. След като в началото даже и Иван Вазов е непризнат, неговото художествено завещание по тематиката след това е позволено да взе участие в конструирането на тези облици. Явно патетичните му идеализации правят работа на пропагандния канон, а на „ Под игото ” или на „ Епопея на забравените ” стартира да се гледа като на исторически източници за интервала (особено в средношколското образование).
Подобно разбъркване на нереалност и обстоятелства, в това число и в модерни понятия, може да се отбелязя като постистина. И до през днешния ден не сме излезли от нея, продължаваме да мислим и честваме възрожденските герои като някакви партизани от 19 век, които са се жертвали в очакване да последваме техния образец. Образи на герои, в които самите герои ги няма. На 2 юни го няма таман Ботев, който обича родината си със същата обич, с която обича и обичаната си, и с присъщата за сантименталните поети суисидалност, която го изпраща на връх Вола. Вместо него имаме протоколни речи за него, възпроизвеждащи наложителните клишета от времето на соца и разпалващи не носталгия по героите, а соцносталгия.
Митологията на застрашената нация
И това не е инцидентен резултат, а целенасочена политика, която с присъединяване на националистите в ръководството, е на прага да се трансформира в държавна митология. Митологията на застрашената нация. Много е значимо да не преставаме да се усещаме по този начин. Както са се чувствали нашите предшественици в Османската империя (и никога не би трябвало в този момент да им лишаваме „ правото на иго ” тогава). Или както трябваше да се усещаме по времето на Студената война, когато „ нашите врагове турците и гърците ” (според надписите в казармите) всеки миг можеха да ни атакуван.
Кой обаче ни заплашва през днешния ден? Другите страни-членки на Европейски Съюз, несъмнено, които желаят да ни лишават славното минало и да потъпчат националните ни ползи. А Волен Сидеров или Ангел Джамбазки, които се борят с тях от София и Брюксел, са новите ни национални герои.
За тях е обяснимо, само че за какво политиците през прехода всеобщо поддържат митологията на застрашената нация? Защото в случай че си измислим врагове, които ни заплашват извън, няма да насочим битката си за самостоятелност във вътрешността в страната, където са тези, които в действителност ни я лишават и ни вършат подвластни. В енергетиката, в медиите или в метода, по който мислим историята си.
Националистите, прочее, са положителни и на вътрешен терен. Ако въпреки всичко борбата се реалокира там, незабавно се трансформира в борба сред българите от една страна и ромите и турците от друга.
Така че на 2 юни ми се коства премного, в случай че всеки прочете на глас по едно стихотворение на Христо Ботев. И дори няма потребност да е „ В механата ”:
„ Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз към този момент нямам благо, драго,
а вий... вий сте идиоти! ”.
Б. ред. - Статията е от Дойче веле.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ