2. Момичето в носилката няма други дрехи освен едни изтъркани

2.

Момичето в носилката няма други облекла с изключение на едни изтъркани дънки. Вълнистата ѝ алена коса по този начин компактно е полепнала по бузите, раменете и гърдите ѝ, че прилича втори пласт кожа. Лицето ѝ излъчва умиротворяване. Ако не бяха посинелите устни и конвулсивно разперените пръсти на краката, би имала тип на заспала.

Сана си поставя ръкавиците, заобикаля тялото и оглежда ръцете на момичето. По тях няма и драскотина, а ноктите ѝ са чисти и поддържани. Тя нежно обръща китките и тогава вижда порезните рани.

– Ей, дочух, че си отхвърлила следващата примамлива оферта. Защо? – любознания Бернард, само че тя не го удостоява с отговор и той продължава: – Ами, да, сестрата на Юн работи в новата брокерска компания, всички знаят, че още веднъж си отказала милиони за къщата…

– Хората клюкарстват прекалено много.

– Вероятно. Но не смяташ ли, че е добра концепция?

Сана го поглежда с скука.

– Да загърбиш предишното, имам поради – разяснява той.

– Загърбила съм го към този момент.

– Да, само че знаеш, че все още…

– Там имам всичко належащо – прекъсва го тя.

Той замижава против слабото слънце.

– Знаеш мнението ми по този въпрос.

Порезните рани по китките на момичето съставляват дълбоки прави линии. В единия от прорезите е заседнало нещо, което наподобява на наслойка, само че след това Сана го допира и то се разронва като пясък.

– Наближава рожденият ден на Ерик – стартира тя и вижда по какъв начин настроението на Бернард се помрачава.

– Вярно. На четиринайсет ли щеше да стане? – гадае той.

– На петнайсет.

Бернард се усмихва стеснително, а тя нежно прибира ръцете на момичето покрай тялото.

– Все му повтаряхме, че ще го научим да кара мотопед в градината, тъй че на този си рожден ден да вземе брошура. Даже при раждането на Ерик Патрик купи една „ Дакота “ и я ремонтира самичък.

– „ Пуч Дакота “? Класика.

Тя не дава отговор и Бернард опитва да я разведри с друго.

– Да, знам, че всичко това е извънредно. Но той няма да се върне. Нито той, нито Патрик. Нито си остаряла, нито си грозна. Може да срещнеш някого. Не смяташ ли, че той би желал по този начин? Да продължиш живота си?

Тя безмълвно разучава тялото на момичето.

– Едно обаче е несъмнено. Той към този момент не населява онази къща. Самозалъгваш се, като се вкопчваш в нея с вярата по този начин да задържиш фамилията си. Искаш ли съвета ми? Направи си услуга и я продай. Продължи живота си.

Сана се взира в лицето на момичето, само че не открива следи от принуждение. Сетне плъзва взор по земята в близост. По нея няма нищо, даже и инсекти.

– Открихте ли бръснарското ножче, или с каквото там го е направила?

Изражението на Бернард се изостря и той отвръща язвително.

– Като изключим канцеларската работа и да съобщим на фамилията, няма какво повече да създадем. Освен в случай че не предлагаш персонално да се гмурнеш, с цел да търсиш някакво си бръснарско ножче.

Към тях се доближава някакъв мъж от Спасителната работа, само че в идващия момент се стопира, като че ли в незнание към кого от двама им да се обърне.

– Какво има? – пита Сана.

– Исках единствено да уведомя, че към този момент няма да го вадим – изяснява той и показва към косата на момичето.

В алените талази се е омотал невъзпитан връв, дебела шнур от гъсто степана вълна, увита към нещо като черна гума. Макар да е дълъг едвам двайсетина сантиметра, шнурът се е оплел крепко в косата на врата ѝ.

– Обикновено по-голямата част от мръсотията, която полепва по тях, като водорасли и други отпадъци, пада от единствено себе си, до момента в който ги вадим – продължава мъжът. – Но това по този начин се е сплело, че няма помръдване, и защото техническият екип още не е дошъл…

– Да, не се тревожете за това – отсъжда Бернард.

– Натъкнахте ли се на нещо, от което може да идва връвта? – пита Сана.

– Не, само че пък в тази чорба от боклук има какъв ли не отпадък, на процедура шнурът може да е от съвсем всичко.

– Благодаря ви. А полицейската кола на път ли е?

– Да.

– Една такава аутопсия е чисто разточителство на време и запаси – измънква Бернард, откакто служителят на Спасителната работа се е отдалечил задоволително.

– Наясно си, че процедурата е такава.

Той стрелва с очи бедрата на момичето. На кожата тъкмо под дънковите панталонки със синьо мастило е написано цифрата 26. Цветът е избледнял, сякаш надписът е там от дълго време или пък някой се е опитал да го изтрие.

– Говори ли ти нещо? – пита Сана.

Бернард поклаща глава.

– Изглежда ми, като да е написано с маркер. Знам го от внуците си. Само да се доберат до маркери, и незабавно се драскат. При недобър шанс мръсотията навлиза в тъканта и не излиза даже и на деветдесет и пет градуса. Вероятно с нещо такова се е нарисувала.

Сана още веднъж обръща ръцете на момичето.

– Само че не се е надраскала сама.

– Напротив. Разбира се, че е била тя – изтощено отвръща той. – После си е прерязала китките. Нали виждаш. Хайде стига към този момент.

– Нямах това поради. Исках да кажа, че не тя е написалацифрата на крайници си.

Тя застава до краката на момичето, а Бернард я следва компактно.

– Написал го е различен. Някой, който е стоял пред нея.

– Да, да, хубаво… – въздиша Бернард. – Сигурно го е направил гаджето ѝ или някой другар. Но все пак по всичко проличава, че имаме самоубийство. – Сана не отвръща нищо и той продължава: – Та приключихме ли тук?

– Екен информиран ли е за случая? – пита тя, вместо да му отговори.

– Да. – На устните на Бернард изплува дяволита усмивка. – Силно се въодушеви, когато го събудихме, с цел да му съобщим за самоубийство на някаква си тийнейджърка.

– Знаеш, че би трябвало да му звъним в такива случаи.

– Последната седмица от ваканцията му е. А той се намира на хиляди километри отсам.

– Предполагам, че и там имат телефони.

– Та той се връща единствено след няколко дни. И без друго в този момент няма какво да направи.

Сана не споделя нищо. Ернст Ериксон с прякор Екен е шефът им. Обичан, всяващ почит, почитан. Преди година го диагностицираха с артрит, скоро по-късно се завърна на работа, само че все още към момента се затруднява с някои придвижвания. Почивката, която предприе в топлите страни, с цел да облекчи болежките си, бе първата му същинска отпуска от повече от 10 години насам. По протокол би трябвало да се свържат с най-близкия сектор в континентална Швеция, когато него го няма, само че никой не съблюдава тази наредба.

– Добре – въздъхва Бернард и изтощено се усмихва. – Какво ще кажеш? Да се захващаме ли за работа, тъй че след това да ни остане малко свободно време в неделя?

Бернард съставлява потискаща панорама, мисли си Сана, с воднистите си очи и хлътналите си бузи. Само гледа да се чупи от работа. И това е по този начин от няколко години насам. Напълно е изгубил хъса си и въодушевлението от работата.

На някакъв наподобяващ на буркан предмет, озовал се върху висок дървен дирек на отсрещната страна на кариерата, е кацнал орел риболовец и в този момент излетява.

– Онова там е наблюдателна камера.

Бернард присвива очи.

– Свалили ли сме кода от камерата, с цел да проверим къде се съхранява записаният материал? – желае да знае Сана.

– Моля? Камерата е останала там от плажния сезон през лятото. Не мисля, че още работи.

– Но в случай че работи, ще ни покаже какво тъкмо се е случило.

– Какво по… Сериозно ли приказваш?

– Сега се сетих: намерили ли сте прощално писмо, или някаква друга записка? Ако в действителност се е самоубила, то вероятно е оставила известие с вярата някой да го прочете.

– Нищо.

– А телефонът ѝ?

Бернард въздиша и клати глава.
" Смъртният грях " от Мария Грунд – всяка вяра тука оставете
Излезе дебютният трилър на шведката Мария Грунд – „ Смъртният грях “ – с цел да запознае читателите с две несравними...

– А ревизирали ли сме Фейсбука ѝ? Инстаграма? Някоя друга обществена медия?

– Прегледахме профилите ѝ във всички обществени мрежи, когато майка ѝ пристигна в сектора. Всъщност самата тя ни ги сподели. От дни няма обновяване на стената ѝ, не е разгласила нищо ново, нищо, за което да се захванем. А и няма съвсем никакви другари там. Тъжно.

За момент Сана се умълчава, погълната от мислите си.

– А някой от фамилията ѝ има ли престъпно досие? Проверили ли сте?

Бернард още веднъж въздъхва, този път с още по-голямо неспокойствие и непоносимост. После тиква бележника си в ръцете ѝ, запретва ръкави и се насочва към стълба с камерата. Спира пред него, оглежда ръждивата стълба, изкачваща се до камерата на върха, след което се захваща за едното ходило и се набира нагоре.

– Така, снимах кода. Боже, какъв брой ще е хубаво най-сетне да се отърва от теб – с половинчата усмивка отбелязва той на връщане.