Откъс от Море от спомени
1938 година, Ил дьо Ре
Едно момиче стоеше на кея и гледаше по какъв начин фериботът, който щеше да го придвижи до острова, пори решително сините води към него.
То остави на земята кремавото куфарче за пътешестване и изхлузи сакото от раменете си. Майсторски скроената дреха към този момент не ограничаваше придвижванията му – в този момент топлината на френското слънце галеше раменете му. Ръцете му бяха бледи след дългата северна зима, а и тази година въобще не можеше да се приказва за пролет. Почувства се като пеперуда, която се излюпва от пашкула и внезапно открива, че има криле; разперва ги необятно, с цел да обхванат в тях топлота, светлина и цвят.
Бризът – лекият лъх от необятния Атлантически океан, разпрострян се до другия завършек на света оттатък равния остров – повдигна косата му с цвят на мед, която се спускаше до раменете му, и разхлади врата и зачервените му бузи.
Пътуването от Единбург беше дълго, изпълнено с нови и вълнуващи прекарвания. Момичето щеше да се усеща изтощено, в случай че не беше толкоз нервно поради идната среща с домакините си, а с приближаването на ферибота към този момент се приближаваше и това затруднение. Въпреки митингите на Ела, че на седемнайсет години може да се оправи чудесно и сама, майка й я придружи до кораба и в спалния вагон до Лондон спа блажено на другата койка. Бавното й ритмично дишане се смесваше с тракането на колелата върху релсите и понякога със стряскащия плач на различен трен, преминаващ в тъмнината.
Но Ела, привикнала с тишината на спалнята си в зелените покрайнини на Южен Единбург, съвсем не беше мигнала. Не че това я смущаваше. Беше прекомерно разчувствана, мозъкът й беше ангажиран с идното пътешестване, а лятото в чужбина се простираше пред нея като заричане. Тя се полюшваше на тясното си легло с твърдо колосани памучни чаршафи и сиво вълнено одеяло с избродиран червен монограм LNER и упражняваше мислено френски изрази. Едно беше да е първа в класа си и да получава одобрителни кимвания от мадмоазел Мъри, само че Ела подозираше, че акцентът на учителката й беше мощно повлиян от присъщия за Морнингсайд акцент. Френският език сигурно звучеше доста по-различно на грамофонните плочи, които майка й пускаше замечтано усмихната, до момента в който слушаше по какъв начин пее Морис Рено и си припомняше времето, когато беше гледала осъществяванията му в Париж като момиче.
– Знаеш ли, Ела, доста е значимо да прекараш известно време в страната, в случай че в действителност искаш да можеш да приказваш непознат език – съобщи един път тя. – Още повече пък, в случай че искаш да схванеш културата.
И по този начин, предходната Коледа майка й писа на остарялата си другарка Мариан Марте дали е допустимо Ела да им гостува седмица-две.
– Още по-добре – вместо една седмица в Париж, тя те кани да прекараш цялото лято с тях във ваканционната им къща на Ил дьо Ре! Цели шест седмици с близнаците! Представи си, ще научиш френския като роден език.
![Потопете се в Море от мемоари от Фиона Валпи]( "Потопете се в Море от мемоари от Фиона Валпи")
Потопете се в " Море от мемоари " от Фиона Валпи
Всяко семейство има своите секрети, само че когато Кендра отива да посети баба си Ела в старческия дом, тя даже не подозира какъв брой малко знае з...
Ела скри лекото си отчаяние. Тя с неспокойствие очакваше да се потопи в изтънчеността и елегантността, които Париж й обещаваше в една публикация в Пикчър Поуст, отдадена на фамозното Световно ревю, на което градът беше хазаин предходната година. Ела не беше чувала нищо за този остров. Справка в тежкия Атлас на света сподели, че това е едно от няколкото парченца суша, които като че ли са били отцепени от атлантическия бряг на Франция и са паднали в морето. Но въпреки всичко приключението си беше премеждие, изключително за момиче, което в никакъв случай до момента не беше стъпало по-далеч от Файф.
Фериботът понижи скорост, когато стартира да се доближава до кея, и ненадейно на пристанището настана блъсканица. Един матрос придвижи куфара й на кораба вместо нея, като й хвърли утвърдителен взор през рамо, а Ела подвигна куфарчето си и го последва на борда. Мъж с барета сложи кафез с писукащи пилета в сянката на кабината на щурвала, усмихна се на Ела и седна на твърдата дървена скамейка, която преминаваше по цялата дължина на ръба на ферибота. И тогава, с крясъци и ръкомахания, отвързаха въжетата и фериботът стартира противоположното си пътешестване към острова, като зави бързо, с цел да се възползва оптимално от прилива.
Ела застана покрай носа, загледана към своята дестинация – неясно леке суша, което се простираше ниско измежду вълните. При стихия съвсем може да бъде отнесено, показа си Ела. Припомнила си предизвестието на майка си, тя прикрепяше с една ръка сламената шапка, която пазеше лицето й от слънцето – бризът над водата се беше усилил и заплаши да я грабне от главата й и да я запрати измежду вълните. Ела облиза устните си, с цел да ги навлажни, и усети солен усет.
Небето над нея беше зашеметяващо синьо – доста по-различно от сивото небе над Единбург, с което беше привикнала – и тя подвигна лице нагоре, с цел да наблюдава траекторията на една чайка, която се носеше във висините.
Накланяйки глава, с цел да наблюдава дъгата на полета на чайката, Ела хвърли взор обратно към континенталната суша, която от ден на ден се отдалечаваше оттатък пенестата следа от ферибота. За момент изпита смущаващото чувство, че е направила крачка оттатък самия борд на земята, че оживените спирки от нейното странствуване – Единбург, Лондон, Париж – може би към момента съществуват там, в някоя друга галактика, само че в този момент тя беше оставила този свят зад себе си...
Едно момиче стоеше на кея и гледаше по какъв начин фериботът, който щеше да го придвижи до острова, пори решително сините води към него.
То остави на земята кремавото куфарче за пътешестване и изхлузи сакото от раменете си. Майсторски скроената дреха към този момент не ограничаваше придвижванията му – в този момент топлината на френското слънце галеше раменете му. Ръцете му бяха бледи след дългата северна зима, а и тази година въобще не можеше да се приказва за пролет. Почувства се като пеперуда, която се излюпва от пашкула и внезапно открива, че има криле; разперва ги необятно, с цел да обхванат в тях топлота, светлина и цвят.
Бризът – лекият лъх от необятния Атлантически океан, разпрострян се до другия завършек на света оттатък равния остров – повдигна косата му с цвят на мед, която се спускаше до раменете му, и разхлади врата и зачервените му бузи.
Пътуването от Единбург беше дълго, изпълнено с нови и вълнуващи прекарвания. Момичето щеше да се усеща изтощено, в случай че не беше толкоз нервно поради идната среща с домакините си, а с приближаването на ферибота към този момент се приближаваше и това затруднение. Въпреки митингите на Ела, че на седемнайсет години може да се оправи чудесно и сама, майка й я придружи до кораба и в спалния вагон до Лондон спа блажено на другата койка. Бавното й ритмично дишане се смесваше с тракането на колелата върху релсите и понякога със стряскащия плач на различен трен, преминаващ в тъмнината.
Но Ела, привикнала с тишината на спалнята си в зелените покрайнини на Южен Единбург, съвсем не беше мигнала. Не че това я смущаваше. Беше прекомерно разчувствана, мозъкът й беше ангажиран с идното пътешестване, а лятото в чужбина се простираше пред нея като заричане. Тя се полюшваше на тясното си легло с твърдо колосани памучни чаршафи и сиво вълнено одеяло с избродиран червен монограм LNER и упражняваше мислено френски изрази. Едно беше да е първа в класа си и да получава одобрителни кимвания от мадмоазел Мъри, само че Ела подозираше, че акцентът на учителката й беше мощно повлиян от присъщия за Морнингсайд акцент. Френският език сигурно звучеше доста по-различно на грамофонните плочи, които майка й пускаше замечтано усмихната, до момента в който слушаше по какъв начин пее Морис Рено и си припомняше времето, когато беше гледала осъществяванията му в Париж като момиче.
– Знаеш ли, Ела, доста е значимо да прекараш известно време в страната, в случай че в действителност искаш да можеш да приказваш непознат език – съобщи един път тя. – Още повече пък, в случай че искаш да схванеш културата.
И по този начин, предходната Коледа майка й писа на остарялата си другарка Мариан Марте дали е допустимо Ела да им гостува седмица-две.
– Още по-добре – вместо една седмица в Париж, тя те кани да прекараш цялото лято с тях във ваканционната им къща на Ил дьо Ре! Цели шест седмици с близнаците! Представи си, ще научиш френския като роден език.
Всяко семейство има своите секрети, само че когато Кендра отива да посети баба си Ела в старческия дом, тя даже не подозира какъв брой малко знае з...
Ела скри лекото си отчаяние. Тя с неспокойствие очакваше да се потопи в изтънчеността и елегантността, които Париж й обещаваше в една публикация в Пикчър Поуст, отдадена на фамозното Световно ревю, на което градът беше хазаин предходната година. Ела не беше чувала нищо за този остров. Справка в тежкия Атлас на света сподели, че това е едно от няколкото парченца суша, които като че ли са били отцепени от атлантическия бряг на Франция и са паднали в морето. Но въпреки всичко приключението си беше премеждие, изключително за момиче, което в никакъв случай до момента не беше стъпало по-далеч от Файф.
Фериботът понижи скорост, когато стартира да се доближава до кея, и ненадейно на пристанището настана блъсканица. Един матрос придвижи куфара й на кораба вместо нея, като й хвърли утвърдителен взор през рамо, а Ела подвигна куфарчето си и го последва на борда. Мъж с барета сложи кафез с писукащи пилета в сянката на кабината на щурвала, усмихна се на Ела и седна на твърдата дървена скамейка, която преминаваше по цялата дължина на ръба на ферибота. И тогава, с крясъци и ръкомахания, отвързаха въжетата и фериботът стартира противоположното си пътешестване към острова, като зави бързо, с цел да се възползва оптимално от прилива.
Ела застана покрай носа, загледана към своята дестинация – неясно леке суша, което се простираше ниско измежду вълните. При стихия съвсем може да бъде отнесено, показа си Ела. Припомнила си предизвестието на майка си, тя прикрепяше с една ръка сламената шапка, която пазеше лицето й от слънцето – бризът над водата се беше усилил и заплаши да я грабне от главата й и да я запрати измежду вълните. Ела облиза устните си, с цел да ги навлажни, и усети солен усет.
Небето над нея беше зашеметяващо синьо – доста по-различно от сивото небе над Единбург, с което беше привикнала – и тя подвигна лице нагоре, с цел да наблюдава траекторията на една чайка, която се носеше във висините.
Накланяйки глава, с цел да наблюдава дъгата на полета на чайката, Ела хвърли взор обратно към континенталната суша, която от ден на ден се отдалечаваше оттатък пенестата следа от ферибота. За момент изпита смущаващото чувство, че е направила крачка оттатък самия борд на земята, че оживените спирки от нейното странствуване – Единбург, Лондон, Париж – може би към момента съществуват там, в някоя друга галактика, само че в този момент тя беше оставила този свят зад себе си...
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ