Тоя човек не е човек, а се прави на човек, той е артист ♥ Георги КАЛОЯНЧЕВ
(1925 ~ 2012)
Калата постоянно ме е респектирал. Късичък, до кръговиден, позахилен със скритите очички под мустак, не върви, а ситни на бързи ромбоидни обороти, закача се с акцент… Така все си го виждам, а го виждам исполин – и не един, а цяла чета колоси, все разнообразни, а всички с идентична чудовищна мощ ме връхлитат от сцената и от екрана. Артистично страшилище е това Калата – тежко ти да се правиш на левент, та да опазиш от него златната ябълка: ще те изяде дружно с ябълката. Но тъй като и той като всяка ламя си има слаби страни, аз ги акцентирам, с цел да си опазя самочувствието. Например, той не ще да е и на „ ти ” със гибелта и заболяването, по тази причина като ме види, избира другия тротоар да не го запитвам дали си е разбрал към този момент диагнозата. На едно заравяне, не помня към този момент на Хиндо Касимов ли беше, на Гришата Вачков, на Жоро Парцалев ли, заобиколи десетина гроба косо, единствено да не ме срещне, щото може да го попитам по какъв начин по този начин Господ прибира едни, че и по-млади, пък други… По едно време пред Сатиричния спектакъл висеше негов голям рекламен портрет в рамка. „ Кала – крещя му, - на този портрет единствено една лентичка долу вдясно му би трябвало, нито Сатирата ще се охарчи, нито вашите ще те изкусурят по-представителен… ”. На другия ден махнаха портрета. Туриха Калата в една импозантна военна униформа не помня от коя класика – вечен облик.
Тук и угасва моята тиха завист, подсилена от обстоятелството, че Георги Калоянчев постоянно доста е харесвал моята жена Ани Бакалова. „ Като актриса – вика той, - доста желая с нея да играя ”… Само че аз, като си знам индивида, а и тая игра я знам, все ми се сблъскват естетическото наслаждение и натуралното. Нейсе. И това поглъщам, тъй като като го видя в Хлестаков от „ Ревизор ”, да вземем за пример към този момент не мисля за гибелта, а за безсмъртието. И жена си изоставям (временно). Защото тоя човек не е човек, а се прави на човек, той е актьор. И като ти приказва най-обикновени неща на улицата, без да помръдва дори, излъчва оная хитрина, която те държи безсънен, а на сцената или на екрана, напряко те отнася. Това е то, огромният гений – напълно действителен човечец, радостен и неналожителен, не усещаш кога-кога ще ти мухъл един пестник, зашеметява те. И към този момент го виждаш,не, усещаш го като „ почтения ” Швейк, в „ Свински опашчици ”, разиграващ цялото общество, ту бруталния, ту умилителния Бай Ганьо, нашенския и по Европа, Големанов – една друга страна на байганьовското погрешно огледало – същият Калоянчев, а и несравним. „ Старчето и стрелата ” у мнозина, като и у мен затвърди убеждението, че Калата, умишлено май, търсеше в тия облици на сатрапи и тотеми една модерна алюзия за социалистическия управник и по-целенасочено за Тодор Живков, чиито жестове, темп, интонация бе усвоил до границите на наказуемостта… И това е част от актьорската магия при тоталитаризма – да усещат, но да не могат да те заловен по кое време кого изиграваш.
Като снима Джордано Бруно в продукцията на Лиляна Кавани „ Галилео Галилей ”, италианците незабавно го поканиха на работа при тях… „ Отивам горделив при бай Тодор Живков да желая благословия, а той: „ Никъде няма да вървиш! Трябваш ми тук да баламосваш хората и аз да си виждам работата! До твойте долари не съм стигнал! ” Така и Калата не видя Ченечита, само че въпреки това му олекна, тъй като трябваше да учи италианския…
Необузданата пристрастеност към представлението, към импровизация, изключително когато командува сцената, личаха още от ранните му поръчки в „ Дървеница ” и „ Артуро Хи ”. Но сякаш няма по-ярък образец за развихрянето му от спектакъла „ Свинските опашчици ”. Понеже там ролята му беше нещо като режисьор в режисурата, капелмайстор на театралното деяние, той просто увличаше всички и просто не даваше на спектакъла да приключи, онлайн импровизираше, създаваше нови музикални и артистични номера, та феновете безусловно не можеха да си отидат, а след тях към този момент чисто „ актьорското ” зрелище продължаваше даже в гримьорните…
Творческата сила на Калата и в този момент е надалеч от градуса на успокоението. Неотдавна го гледах в „ Балкански разузнавач ”, нищо и никаква пиеса, безлична режисура, спомагателни актьорски изяви. Но Георги Калоянчев държи представлението в юмрука си, което не ти дава да премигнеш цели два часа. Актьорище.
„ Изиграл съм стотина облика в театъра, петдесетина във филмите, знаел съм постоянно по кое време една роля няма да издържи, както беше при Молиеровия „ Мизантроп ”, да вземем за пример. Понякога нищо не оказва помощ. Но аз не предавам пиесата, не предавам поетата роля, сътрудниците, създателя, режисьора, с които за зло или за положително сме захванали нещо. Тъй ще е, до момента в който мога! ”
От „ 50 интимни срещи ”, Иван Стоянович, 1994 година
Снимка: bg.wikipedia.org
