(1905 ~ 1980) САРТР – Войнстващият атеист 1. В Екзистенциализмът

(1905 ~ 1980)

САРТР – Войнстващият безбожник

1. В „ Екзистенциализмът е хуманизъм ” (1946) Сартр написа: „ Достоевски беше писал: „ Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да е разрешено ”. И в действителност, в случай че Бог не съществува, тогава всичко е позволено; и по тази причина индивидът е зарязан, тъй като не открива нито в себе си, нито отвън себе си опция да се опре на нещо. …От друга страна обаче, в случай че Бог не съществува, тогава ние не откриваме пред себе си никакви полезности или повели, които да узаконят нашето държание. Така че нямаме нито зад себе си, нито пред себе си – в сияйното царство на полезностите – оправдания и извинения. Ние сме сами, без извинения. Ето това имам поради, когато споделям, че индивидът е наказан да бъде свободен. Осъден, тъй като не се е сътворил самичък, само че все пак е свободен, тъй като, един път пренебрегнат в света, той е виновен за всичко, което прави. ” (САРТР 1992, 23-24). 

Обръщането към Бога

2. Малко прочут е фактът, че при започване на 70-те години Сартр претърпява непредвиден нравствен поврат, чиято кулминационна точка е през 1980-та, когато той приема месианския Юдаизъм. Сартр изоставя своя атеистичен екзистенциализъм и доближава до вярата в Бога. Това превръщане към Бога е разказано в американското списание „ National Review ” (New York, 1982) от професор Томас Молнар:

„ Почти през цялата си кариера философът Жан-Пол Сартр беше войнстващ безбожник. Въпреки че от време на време политическите му убеждения бяха в спор с Марксисткия материализъм, в действителност те бяха извънредно близки до най-тираничните Сталинистки доктрини.

И въпреки всичко, през последните месеци от живота на Сартр се случиха някои изненадващи обрати. През 1980 година той беше съвсем изгубил зрението си и силите си, само че към момента беше запазил недокоснат своя здрав разум; точно тогава Сартр се приближи прекалено много до вярата в Бога, а може би се случи и освен това. Тази история може да бъде разказана в резюме, само че с нужното почитание. 

През последните години от живота на Сартр един някогашен комунист-маоист, Пиер Виктор, беше непрекъснато до него. В ранната пролет на 1980 година те двамата водиха разговор на страниците на ултра-лявото списание „ Nouvel Observateur ”. Достатъчно е да цитираме единствено едно изречение от думите на Сартр, с цел да можем да оценим доколко той е приел благодатта на Бога и концепцията, че индивидът е сътворен: 

„ Аз не мисля, че съм просто артикул на случайността, че съм единствено една парченце прахуляк във Вселената; аз усещам, че съм някой, който е бил предстоящ, основан, плануван. Накратко, аз съм едно създание, което единствено един Творец би могъл да сложи тук; и тази концепция за креативна ръка се отнася до Бога. ”

Привържениците на атеистичния екзистенциализъм ще виждат, че с това само изречение Сартр се отхвърля от цялата си философска система, от всичките си досегашни убеждения, от целия си живот. 

Краят на тази история, за жалост, по никакъв начин не е назидателен. Житейската спътница на Сартр – Симон дьо Бовоар – се държеше като ограбена вдовица по време на неговото заравяне. По-късно тя разгласява книгата си „ Сбогом на Сартр ”, в която злобно атакуваше Сартр поради неговото религиозно превръщане. В своята книга тя написа: „ Сартр дълго се противеше на религиозните изкушения от страна на Пиер Виктор, само че най-после се съобщи. Как да си разбираем тази изкуфяла постъпка на един изменник? ” – пита тя неуместно. И по-късно прибавя: „ Всички мои другари, всички Сартърианци и целият издателски екип на списанието “Les Temps Modernes ” са потресени също като мен и ме поддържат в моя смут ”. 

Пред нас се сблъскват ужасът на мадам дьо Бовоар и религиозното превръщане на Сартр. Безспорно, истината е безпределно по-близо до слепия, само че към момента виждащ, остарял мъдрец. ” (Томас Молнар, професор по Френска и Световна литература в Бруклин Колидж, „ Jean-Paul Sartre, R I P: A Late Return, ” in „ National Review ”, New York, 11 June 1982, Vol.34, Issue 11, page 677; виж също McDowell and Stewart 1990, 477). 

3. Гореспоменатият Пиер Виктор е египетски евреин и някогашен комунист; той е непосредствен другар на Сартр и негов дълготраен персонален секретар. Около 1970-та Пиер Виктор става надълбоко набожен и приема още веднъж същинското си име – Бени Леви. 

Издателят на книгата „ Hope Now: The 1980 Interviews ”, в която са поместени разговорите сред Сартр и Бени Леви, написа: „ През март 1980 година, единствено един месец преди гибелта на Сартр, ‘Le Nouvel Observateur’ разгласява серия от разговори сред изнемощелия мъдрец и неговия млад секретар Бени Леви. Тези разговори ни разкриват един нов Сартр, който е отхвърлил своите комунистически убеждения и е отблъснал своите най-близки другари, даже и Симон дьо Бовоар. В реалност, Сартр се е отрекъл от вярата си в марксизма и от всичките си фундаментални убеждения, че самостоятелното схващане е първично, че насилието е неизбежно и т.н.; вместо това, в края на своя живот Сартр прегръща месианския Юдаизъм. 

Малко преди гибелта си Сартр удостовери достоверността на оповестените разговори и на тяхното смайващо наличие. ” („ Hope Now: The 1980 Interviews ”, Jean-Paul Sartre and Benny Levy, University of Chicago Press, 1996). 

4. Издателите на списание “Wired ” (Mай, 1996, Сан Франциско) пишат: „ Всичко, което знаехме за Жан-Пол Сартр, към този момент не е годно. Книгата „ Hope Now: The 1980 Interviews ” (в която са оповестени диалозите сред Сартр и неговия секретар Бени Леви, извършени малко преди гибелта на Сартр) ни разкрива един мъдрец, който е изоставил левите си хрумвания и своите другари, и е приел месианския Юдаизъм. ” („ Wired ”, №4.05, Conde Nast Publications Inc., San Francisco, 1996). 

5. През 1980-та в един от гореспоменатите разговори с Бени Леви, Сартр прави някои озадачаващи самопризнания по отношение на своята досегашна атеистично-екзистенциална философия: 

Бени ЛЕВИ: Ти един път ми сподели: „ Аз постоянно съм приказвал за екзистенциалното обезсърчение, само че в действителност това са празни приказки. Аз говорех за отчаянието, просто тъй като другите говореха за него, тъй като беше модерно; по това време всички четяха Киркегор.

САРТР: Точно по този начин. Лично аз в никакъв случай не съм изпитвал отчаяние; нито за момент не съм мислил, че отчаянието е част от моя темперамент. И въпреки всичко, аз бях податлив да приема, че отчаянието играе значима роля в живота на другите, просто тъй като те непрестанно говореха за него. Но това беше краткотрайно събитие, което съм следил и при доста други философи. Обикновено в началните стадии на своето творчество философите възприемат дадена концепция от хорските приказки, на която придават несъразмерна значимост. Но по-късно, последователно те стопират да приказват за тази концепция, тъй като осъзнават, че тя е изцяло лишена от смисъл. Тогава философите схващат, че в действителност са били повлияни от клюки и празни приказки. 

Бени ЛЕВИ: Можеш ли да кажеш същото и за по този начин нареченото екзистенциално страдалчество? 

САРТР: Аз в никакъв случай не съм изпитвал такова страдалчество. Просто това беше едно основно философско разбиране от 30-те до 40-те години на ХХ-ти век. Това беше едно от понятията, които ние непрестанно използвахме, само че за мен то не означаваше нищо. 

* От антологията „ 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога ”, съставител Тихомир Димитров, Рекламно-издателска организация „ Спектра ”, Варна
Снимка: thequint.com