(1883 ~ 1957) Видението Чу Зова и потегли. От битка

...
(1883 ~ 1957) Видението Чу Зова и потегли. От битка
Коментари Харесай

Във всяко нещо се бори Богът, с ръце, прострени към светлината ♥ Никос КАЗАНДЗАКИС

(1883 ~ 1957)

Видението

Чу Зова и потегли. От борба на борба, мина през всички военни постове на борещия се човек.

Бори се в дребната шатра на своето тяло, само че арената ти се видя тясна и се втурна да избягаш.

Лагерува при своето племе, препълни се от ръце и сърца, възкреси с кръвта си страшните праотци и дружно с мъртвите, живите и неродените потегли на пердах.

И внезапно, всички племена поеха след теб, строи се зад теб свещената войска на индивида, цялата земя зажужа като боен лагер.

Изкачи се на високия връх и целият проект на борбата се разпростра в лабиринтите на мозъка ти, сляха се в тайнствения лагер на сърцето ти всичките враждуващи армии.

Още по-назад се подредиха животните и растенията – тил на воюващите човешки армии.

Сега цялата Земя се държи за теб, трансформирала се е в твое тяло, вика измежду хаоса.

Как да обхвана с думи това ужасно привидение? Надзъртам в хаоса и се вслушвам. Някой запъхтян се изкачва по скрито и рисково възвишение.

Мъчи се, настойчиво се бори да се изкачи. Но насрещното течение му пречи; Някой забързан се спуска по скрито и доста примамливо наклон.

Диханието се извива измежду спускащия се гъст поток, завърта се и за момент – колкото трае един живот – двата противоположни порива се уравновесяват.

Ето по какъв начин се раждат телата, ето по какъв начин се основава светът и в живите твари намират равновесие двете противоположни сили.

За момент едно обичано тяло обгръща Този, който се изкачва – неговото лично тяло – и забавя изкачването му. Но Той бързо – чрез любовта, посредством гибелта – му се изплъзва. И продължава пътя си.

Тъпче бездушното, извайва растението и го изпълва. Настанява се в него целият. Целият, ще рече: дружно с волята и силата да избяга.

Надига се малко, диша мъчно, задушава се. Захвърля при растенията колкото товар, заспалост и устойчивост може, олеква му и скача – отново цялостен – по-нататък и по-нагоре, създавайки животните; настанява се цялостен в недрата им.

Цял, отново ще рече: дружно с волята и силата да избяга.

Телата дишат, хранят се, събират сили, а в един любовен момент се разпадат, раздават всичко и се изпразват, с цел да оставят на сина си своята душа. Коя душа? Стремежът към по-нагоре!

Придвижва се постепенно и трудно сред телата им, захвърля при тях колкото пристрастености, смирение, изтощение и мрак може.

Отново се надига, още по-лек, и се втурва да избяга. И този порив към независимост в битката с материята, постепенно основава човешкия разсъдък.

А в този момент – с смут усещаме това – отново се мъчи да избяга – от нас, да ни захвърли, дружно с растенията и животните, да скочи по-нататък. Настъпи – радост и тъга огромна! – мигът да преминем и ние от авангарда в ресурс.

Зад потока на тялото и на мозъка ми, зад потока на племето ми и на всички индивиди, зад потока на животните и на растенията, виждам Невидимия треперещ да стъпва върху всичко очевидно и да се изкачва.

И слушам, под тежките му и окървавени стъпки, по какъв начин всичко живо се строшава.

Сурово е лицето му, безмълвно, тъмно, надалеч от насладата и от тъгата, надалеч от вярата.

Треперя. Ти ли си моят Бог? Тялото ти е цялостно с памет. Като дълготраен пандизчия си татуирал раменете и гърдите си с чудати дървета и космати дракони, с кървави премеждия, крясъци и дати.

Господи, Господи, ръмжиш като животно! Краката ти са задачите в кръв и кал; ръцете ти са задачите в кръв и кал; челюстите ти са тежки като воденичен камък и мелят.

Хващаш се за дърветата, хващаш се за животните, стъпваш върху индивида, викаш. Изкачваш се по безкрайната, черна пропаст на гибелта и трепериш.

Къде отиваш? Множи се болката, множи се мракът и светлината. Плачеш, държиш се за мен, храниш се с кръвта ми, възмъжаваш и риташ сърцето ми. Пазя те в гръдта си, опасявам се от теб и те скърбя.

Сякаш сме погребали Някого, който сме считали за мъртъв, а внезапно го чуваме да вика в нощта „ Помощ! “. И с тъга повдига надгробния камък, душата и тялото ни все по-високо и по-високо, и все по-свободно диша.

Тежкият надгробен камък, това е всяко едно слово, всяко едно деяние, всяка една идея; и Той го повдига. Моето тяло също, и целият свят пред очите ни, и небето, и земята са този надгробен камък, а Бог се мъчи да го повдигне.

Дърветата викат, и животните, и звездите викат: Изчезваме! Две ръце, чак до небето, поникват от всяка живинка и молят за помощ. С колене, прилепени към брадата, с ръце, прострени към светлината, с извити обратно ходила – като кълбо се е свил Богът във всяка молекула на плътта.

Разчупвайки един плод, като Него ми се разкрива ядката му. Разговаряйки с хората, Него зървам в гъстия им, от лепкава тиня мозък.

Във всяко нещо се бори Богът, с ръце, прострени към светлината. Коя светлина? Онази отвън и над всяко нещо!

Не единствено болката е същността на нашия Бог; нито единствено вярата за бъдещия живот или за този, земния; нито единствено насладата и успеха. Всяка вяра, издигайки в фетиш едно от тези прастари лица на Бога, стеснява сърцето ни и мозъка ни.

Същността на нашия Бог е БОРБАТА. В тази битка постоянно се разплитат и работят болката, насладата и вярата.

Изкачването, битката против противоположното течение ражда болката. Но болката не е безспорен монарх. Всяка победа, всяко краткотрайно уравновесяване в изкачването, изпълва с наслада всяко живо създание, което диша, храни се, обича и ражда.

Но от насладата и от болката постоянно е извирала и вярата да се отървем от болката, да разтеглим насладата.

И изкачването стартира още веднъж – болката; и се ражда още веднъж насладата, и новата вяра още веднъж се появява. Кръгът в никакъв случай не се затваря. Не е кръг; един въртеж е, постоянно нагоре, разгръщайки, сплитайки и разплитайки триединната битка.

Каква е задачата на тази битка? Така пита бедният, постоянно алчен човешки разсъдък, забравяйки, че Великото дихание не борави с човешко време, пространство и каузалност.

Великото дихание е по-висше от сходни човешки проблеми. Има по-богати, многостранни желания, които за нашия мекушав разум наподобяват като противоречия; само че в божествената същина всички те – верни и погрешни – се побратимяват и водят война дружно.

Прастарото дихание се разклонява, бори се, проваля се, побеждава, упражнява се. То е Розата на ветровете!

И ние сме потопени и пътуваме – искайки го или не, съзнавайки го или инстинктивно – в тези божии опити. Така и нашият път придобива белези от вечността, без начало и до безкрайност, оказва помощ на Бога, рискува и той с него.

Кой е оня ентусиазъм от всичките пориви на Бога, който и индивидът може да долови? Само този: Една алена линия разграничаваме върху земята, една алена, кървава линия, която с тъга се изкачва от материята към растенията, от растенията към животните, от животните към индивида.

Този несломим прачовешки темп е единствената забележима диря на Невидимия върху земята. Растения, животни, хора – това са стъпалата, които Бог е основал, с цел да стъпи и да се изкачи.

Трудно, ужасно, безпределно възвишение. Ще победи ли Бог в тази офанзива или ще бъде надвит? Съществува ли победа? Съществува ли проваляне? Нашето тяло ще изгние, ще се върне още веднъж в пръстта, а какво ще стане с Онзи, който единствено за момент го е прекосил?

Но незначителни са всичките тези въпроси и всичките наши очаквания и безнадеждности изчезват в ненаситния водовъртеж на Бога. Бог се смее, плаче, убива, изгаря ни и изхвърля пепелта ни посред пътя!

А аз тържествувам, усещайки сред двете си слепоочия като мигване на окото, началото и края на света.

В къс като гръмотевица момент обгръщам сеитбата, поникването, цъфтежа, оплождането и изгубването на всяко дърво, животно, човек, звезда и господ.

Цялата Земя е едно семе, посадено в меандрите на мозъка ми. Онова, което безчет епохи се бори да поникне и се оплоди в мрачната вътрешност на материята, избухва в черепа ми в дребна, безмълвна гръмотевица.

Ах! Да съзрем тази гръмотевица, да я задържим за момент, да я превърнем в човешко слово!

Да укрепим тази мигновена безкрайност, съдържаща всичко — и минало, и бъдеще, само че без да се трансформира гигантският любовен въртеж в някаква словесна устойчивост!

Всяка дума е като кивот и ние танцуваме към нея настръхнали, усещайки Бога – нейното ужасно наличие.

Каквото изживееш в екстаза, в никакъв случай не можеш да го укрепиш в слово. Но безспирно се бори да го постигнеш. Служи си с легенди, с метафори, с алегории, с елементарни и редки думи, с викове и рими, с цел да му дадеш плът да се закрепи!

Същото прави и Бог – Великият Екстатик. Говори, мъчи се да приказва посредством морета и огньове, посредством криле, посредством цветове и рога, посредством нокти, посредством съзвездия и пеперуди, посредством хора, посредством каквото може, с цел да закрепи своя възторг.

И аз, като всяко живо създание, съм в центъра на този международен въртеж. Аз съм водовъртежа на огромните реки, всичко към мен танцува, кръгът, все по-шеметен, се стеснява, и небето, и земята се изсипват в алената пропаст на сърцето ми.

А Бог ме поглежда със боязън и обич – друга вяра си няма – и споделя: „ Този Екстатик, който ражда всичко, радва се на всичко и всичко погубва, този Екстатик е моят Син! “

Из: „ Аскетика “, Никос Казандзакис, превод Панос Статоянис, изд. Архетип, София, 1993
Снимка: Nikos Kazantzakis (1883-1957), imdb.com

Източник: webstage.net

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР