125 години след смъртта на този поетичен гений ( 25

125 години след гибелта на този лиричен талант ( 25 януари 1893 г.), още веднъж сме принудени да принизяваме непостижимо извисената му персона в разногласия за националната му принадлежност.

Днес, когато дървото на сърбокомунизма в Македония е раздрусано от вихрушката на политическите промени и капят като ненужни изкуствените му идеологически листа, обликът на гения и възрожденеца Григор Пърличев идва като съдник и морална мярка.

Днес, когато Македонската православна черква – Охридска архиепископия, след стогодишно наложително отричане и отцеругателство, протегна със синовно примирение и откровена любов ръка към своята същинска майка – Българската православна черква, личността и народностният героизъм на Григор Пърличев още веднъж ни извисяват и въодушевяват за битка в името на потъпканите истини.

Неговата „ Автобиография ” в този момент се трансформира в настолна книга за всеки охридчанин, за всеки скопянин, щипянин, битолчанин, прилепчанин, за цяла Македония. Защото това е книга за нейната истина, за нейните борци и техните борби, за неугасимия им ентусиазъм да изгонят гръцките свещеници и да възстановят величието на Охридската архиепископия. „ Автобиография ” е неподправеното удостоверение за тези дни, когато Пърличев отпред на всенародното придвижване против гръцките попове, сътвори „ Песен за заличаването на Охридската патриаршия ”. Тази ария се трансформира в химн на битката. Тя се пее от всички - от небогати и богати, от дребни и огромни, тя е заварката, онази невидима сплав, която сплотява охридчани в неравната, само че увенчана с триумф битка. И какъв брой е прав Пърличев като твърди, че ”тая ария ни оказа помощ в изкореняването на гърцизма доста повече от всичките ни прежни подвизи... ”

И тук е моментът, да се върнем към началото на креативния му път, когато като студент в Атина печели Лавровия венец на поетическия конкурс, откриващ му необятно поле за творчество и популярност в столицата на Гърция.

Ето го ключът за огромната драма и за великия героизъм на Григор Пърличев.
Иван Николов е публицист, журналист и издател. / БГНЕС
Поетът, който знае наизуст целия Омир в оригинал, който познава до съвършенство тънкостите на гръцкия език, който ослепително употребява формите на гръцкото стихосложение, би трябвало да се подчини на жителя и да поведе битка за национално опомняне на охридските си съграждани и да приказва на акцент, на неизбистрен книжовен език – неговата естетическа драма, за която доста по-късно ще напише: „ Мы по гречески пели по какъв начин лебед, а не хотим по славянски пет по какъв начин филин (бухъл). “

Професор Кирил Топалов във всеобхватното си проучване „ Григор Пърличев живот и дело ” ни въоръжи с доста детайлности от неговия изстрадал и многовеличав живот. Тези детайлности излъчват и всепроникващите импулси на убеденост, неотстъпчивост и поредност, при отстояване на истината през днешния ден. Истината, която макар че е сложена в изискванията на по-сложна социална среда, носи доста повече човечност и вдъхва основателни очаквания за бъдещето на Македония. Непредсказуемият геополитически конфликт, чийто предвестници са разкритите благоприятни условия за изхвърлянето на идеологическите панели, обезобразили духовния облик на страната, поражда и предчувствието за края на една неистина. А краят на лъжата значи да приказваме за Пърличев и всичките възрожденци и революционни дейци с техния личен език, а не с езика на натрапената идеологизираната формула на македонизма. Пърличев е безпределно прям, когато разказва първата си среща с ръководителя на журито, присъдило му Лавровия венец за поемата „ Сердарят ”- А.Рангавис. Да се върнем към разговора така както той ни го сервира в изпълнената с трагична откровеност „ Автобиография ”:

„ -Чухте ли какви похвали аз ви сплетох!

-Да. Вам нито е можно да говорите срещу съвестта си...

Тутакси он разбра суровостта на отговора.

-От каква сте възраст?

-30-годишен.

-От каква сте националност?

-Българин.

...Рангавис онемя. Разговорът стана неизносен и аз се отдръпнах... ”

В продължение на 70 години македонската историография, есеистика, книгопис сътвориха виртуозни способи за обезобразяване, и засищане с злокобно наличие тази дума – българин, която с горделивост е произнасял освен Григор Пърличев, само че и всички възрожденци и революционери. Прочетете писмата на Братя Миладинови, поемите на Райко Жинзифов и неговата журналистика, дописките на Йордан Хаджиконстантинов – Джинот до Цариградски вестник, писмата на Гоце Делчев, Даме Груев и Тодор Александров, теоретичните разработки за ВМОРО на Христо Матов и ще откриете на всички места наличието на тази дума „ българин ” изписвана и изговаряна като съкровено самопризнание за тяхната национална принадлежност.

Днес, когато Договорът за добросъседство и другарство сред България и Р Македония се трансформира в настоящ документ, в стратегия за възобновяване на историческата меродавност, Григор Пърличев се превъплъщава в наш съвременник, в духовен стожер и ментор в сложната борба за възкресяване на неподправения облик на Македония.

Във взаимния ентусиазъм за братска прегръдка сред МПЦ- Охридска архиепископия и БПЦ не откривате ли и насърчителния взор на Григор Пърличев!? Да. Той е тук, измежду нас и в нас. И неговият дух няма да се успокои до момента в който ние, братята и сестрите от двете страни на Осогово не извървим пътя на единението и единодействието в името на едно по-добро бъдеще. Но без илюзии! Да бъдем реалисти. Стогодишната агитация на отчуждението е въздухът, който са дишали няколко генерации в братската страна и те през днешния ден са на рубежа и „ защитавайки ” себе си, те не схващат, че пазят вековната неистина. Това е същностният проблем, само че повит в пелените на фарисейска реторика и осребрен с високи постове, научни трофеи и почетни звания. На тях Григор Пърличев опълчва и в този момент искреността и категоричността на позициите си, без значение дали те са отстоявани в ранната му младост или на напреднала възраст. Примерите са доста. Да се върнем към най-ранните му изказвания! Вземаме полемиката му с проф. Орфанидис, стихотворец, оспорващ Лавровия му венец и в устрема си да изтъкне себе си, приписвайки му какви ли не дефекти, сред които и това, че не е грък, а българин, Пърличев дава отговор: ”Казваш, че съм българин!...Ръкопляскайте господа!!Да, година професоре, и какво показваш с това? Да, не се отхвърлям от народността си... ”.( в. ”Авги ”, Атина, 30 май 1860 година, по Кирил Топалов).

Най-голямото преимущество на този изискан духом човек е неговата безпределна лоялност към личния му народ. Дали е в Атина, Охрид, София или Габрово, той с една и съща увереност разкрива любвеобилното си отношение към Родината. Следните редове са доказателство за това:

”Помните впрочем, че майка България е в окаяно състояние; помните, че майка България е раздрана на пет елементи... Никога история не забележила толика несправедливост. Майка България, като претърпе зверский хомот в разстояние на пет епохи, през днешния ден тя плаче за изгубените си чада Македония и Тракия. Тя плаче за плодородната Добруджа;тя плаче за Пирот, люлката на изкуствата... ”(Встъпителна тирада пред учениците на Априловската гимназия в Габрово – 1879 г.)

А в диалог с въображаемия си конкурент „ българския талант ” той възкликва: „ Колко ласкаво ти ми се показа в Атина, когато пред университета минаваха к вечеру костурските служащи и си се разговаряха по матерния, по свещения, по българския език. Помниш, по какъв начин студентите като чуха българския език, презреха говора и представителите и споделиха,: ”Еве минуват воловете ”. Тогава какъв брой ласкаво ти ме потрепа по плещите и ми сподели: ”Отмъсти им!.Отмъсти им за Костур и за целия български народ... ” („ Мечта на един дъртак ”, в. ”Балкан ”, София, 15 април 1883 г.)

Това е Пърличев, изправен в целия си нравствен растеж, едносъставен и горделив, неподвластен на виртуозните интервенции, на които майсторите-академици по пластична хирургия на духовността от Македонската академия на науките и изкуствата, подлагат историята и великите персони в нея.

За всеобща наслада, истината към този момент излезе от идеологическия концлагер. Тя свенливо демонстрира посърналото си лице, само че в очите й проблесват дръзки пламъчета и убеденост –нашата вяра за утрешния ден! /БГНЕС

------------------------

Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание “България-Македония ” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Анализът е написан особено за БГНЕС.