За цената на славата, силата да си независим и дебюта

За цената на славата, силата да си независим и дебюта на сцената – едно различно интервю на Райна Кабаиванска пред Диана Любенова в предаването „ Тази събота” по bTV:

– Г-жо Кабаиванска, за мен е изключителна чест да ви срещна, особено на този ден – днес честваме Независимостта на България. Честит празник!

– Честито и на България. За мен независимостта е най-важното нещо в живота. Това е моят лозунг – да си независим.

– Вие сте родена в царска България. В детството ви как се честваше Независимостта на България?

– Аз нямам спомени, да ви кажа право, и отпреди 20 години, а да имам спомени отпреди 80 е невъзможно.

– А по време на социализма? Чувствахте ли се зависима от онова време?

– Аз не се чувствах зависима, но се чувствах потисната, което е още по-страшно. Чувствах се наблюдавана, да не кажа, после, когато заминах – шпионирана, и от двете страни. Аз в началото пътувах с червен паспорт и червеният паспорт веднага слагаше вниманието върху твоята личност. В Италия веднага ми бяха прилепили например един началник от полицията. Аз ходех заедно с него подир мен на уроци при моята учителка. Една вечер влиза заедно с мен, иска да ме прегърне, обаче нали аз съм балканско чедо, независимо, и много жестоко му забих един шамар. И слава богу, че моята реакция беше такава, защото той така се стресна и се изплаши, че повече не го видях в живота си. Но така не стана например в Ню Йорк. Когато пристигнах за първи път да пея в „ Метрополитън”, американците ми сложиха двама разкошни агенти от ФБР – единият отдясно, другият отляво. Така че аз гордо се разхождах по метрото с двамата агенти, влизах да си купувам българско сирене по магазините и те стоят и ме гледат. Слава богу, че не продължи много. Разбраха, че моята шпионска работа в края на краищата беше само едно пеене.

– А кога се почувствахте независима и трудно ли се отстоява това?

– Аз винаги съм била независима. Много лош характер.

– Напускането на България или връщането ви беше по-трудно?

– Напускането беше много пълно с мечти, защото през 1958 г. напуснах след завършването на Консерваторията. Тогава беше нещо невероятно да отидеш в Италия. С ходатайства, разбира се, с много познанства, както всичко става. Отидох при Вълко Червенков и му казвам: „ Аз имам стипендия за Съветския съюз, ама искам да отида в Италия”. Той доста се почуди, но сигурно беше много уморен, защото вече беше в края на работния ден и ми каза с голям замах: „ Хайде, отивай”.

– Кой откри първи Вашия талант?

– Това като че ли беше в гимназията, при г-жа Найденова, учителката по музика, която ме взе в хора на училището и аз си пеех солата, но винаги съм свирила и на пиано, така че имах някакъв музикален дар.

– А колко са важни първите 7 години?

– Първите 7 години са наистина много важни – семейството е нещо много важно, това ти дава корените, дава ти основата на живота и аз не съжалявам, че моята майка например ме възпитаваше с шамари понякога, много строго. Възпитанието тогава не беше толкова: „ Какво искаш, детенце? Харесва ли ти това, харесва ли ти онова”, както са сега нашите отрочета и внучета.

– С какво си спомняте Вашия дебют на „ Ла Скала” – усещането, емоцията, притеснението, страхът?

– Моят дебют в „ Скала” беше случайност. Аз се явих на конкурса за млади певци, моята знаменита учителка каза: Ти си луда, там трябва ходатайства, познанства. Аз казах: „ Абе, аз ще се опитам”. Отивам, пея пред комисията, става един възрастен човек и казва: „ Това момиче след 2 месеца ще пее в „ Скалата”. Това беше маестро Вото, един голям диригент. Даде ми едни ноти в ръцете:„ Пей сега!”. Аз си ги изпях доста прилично и той каза: „ Ти след 1 месец ще пееш в „ Скалата”, сега веднага да се приготвяш много добре”. На мен не ми беше много ясно какво значи това. Това беше една роля в операта „ Беатриче ди Тенда” от Белини с дебюта на Джоан Съдърланд в „ Скалата”, така че беше голямо събитие, защото тя вече беше много прочута, голяма певица. Аз пътувах още с трамваи, таксито за мен беше някакъв грамаден лукс, живеех в една малка стая под наем, отидох да пея в „ Скалата”. За мен беше нормално да пея, да ми дадат сцена, да ми сложат костюм, да ми сложат перука и аз бях в моите води.
След като свършва това първо представление в „ Скалата”, аз бях сам-сама, нямах никого там. Чука се на вратата, влиза един много елегантен мъж и казва: „ Аз съм представителят на „ Метрополитън Опера” в Италия. Бихте ли желали да пеете в „ Метрополитън Опера?”. Аз казвам: „ Да, с удоволствие”. „ Така ли? Хайде да се срещнем утре за обед?”. „ Разбира се, с удоволствие”. Чука се пак на вратата, влиза друг елегантен мъж: Аз съм представителят на „ Ковънт Гардън”. Бихте ли желали да пеете в „ Ковънт Гардън”?. „ Ами да, защо не?”. „ Ами тогава хайде да се срещнем утре на обед”. Аз вече имах среща за утре на обед. „ Ами тогава утре вечер да се срещнем”. „ Но разбира се, с удоволствие”. И на другия ден аз имах двата договора. Даже много бързо отидох, след месец може би, да пея в „ Ковънт Гардън” „ Отело” с най-големите светила, но аз не си давах сметка.

– Постоянно казвате: „ Не си давах сметка”. Кога си дадохте сметка какво се случва, кога осъзнахте, че всъщност сбъдвате мечтата си?

– Мечтите продължават цял живот. Аз не осъзнавах, че се реализирам, аз непрекъснато се реализирам. Аз съм човек без минало, не се връщам към миналото.

– Знам, че сте имали невероятни срещи във Вашия живот. Една от тези срещи е с Мария Калас. Имали сте възможност да работите под нейна режисура. Какво научихте от нея, „ откраднахте” ли нещо от нея?

– Аз съм „ крала” от нея винаги, защото тя беше моят идол. Когато се запознах с нея, тя вече беше в, как да кажа, западане на кариерата. Беше си загубила гласа. Тя беше жена с един невероятен инстинкт към пеенето, това е най-перфектната певица, която може да си представите. Когато тя загуби театъра, загуби музиката, беше просто като едно дете в мъгла. Не живееше повече. Тя просто си умря, защото не пееше повече.

– Другата много важна среща в живота Ви е с Лучано Павароти. Били сте близки не само защото сте пели заедно, а защото сте живели заедно в Модена. Каква е тази история с пирончетата, които той събира като талисмани?

– Джобовете му винаги са пълни с пирони, но пиронът трябва да специален – не прав, а изкривен, за да носи щастие. И като види някой крив пирон, се хвърляше и го взимаше.

– Кога за последно се видяхте с него и какво си казахте?

– Лучано беше много болен и аз знаех това. Вече беше на количка, не можеше да се движи. Тогава реших да му помогна. А на един певец как се помага? Отидохме при него с моите най-добри ученици и му пяхме. Аз му казах тогава: „ Лучано, ние през ноември трябва да направим концерт с теб, хайде малко да се разпеем заедно”. Седнахме на пианото и аз започнах. И той започна да пее с мен от количката. После когато почина – ние вече знаехме, че няма спасение от тази болест, неговото семейство ме покани да пея „ Аве Мария”. Беше доста мъчно да си поема дъх при тази препълнена катедрала, но най-важното – пред него. Когато свърши „ Аве Мария”, просто се разридах.

– Как се пее със свито сърце?

– Със свито сърце може да се пее все пак, защото контролираш нещо, но със свито гърло не може да се пее. А свитото гърло идва веднага от емоцията.

– Сега Ви предстои нещо много хубаво и приятно и, разбира се, за всички Ваши почитатели в България. На 29 септември ще се насладим на гала концерта на Вашите възпитаници в Софийската опера и балета, а на 1 октомври в Бургаската опера. Как избирате учениците?

– Преди всичко като че ли като човек – да видя, че е едно добро дете, възпитано дете. Нахалниците винаги се виждат и се показват, така че имам много хубава връзка с моите ученици.

– Знам, че пътувате по света, за да ги подкрепяте от първия ред.

– Но аз съм и много буйна, защото непрекъснато им правя знаци и те се смущават: „ Отваряй гърлото!”, „ Закривай!”, „ Надолу дишането”. Ние си имаме азбука.

– Има ли някаква разлика между майсторския клас към Нов български университет, който Вие правите, и другите Ви майсторски класове по света?

–Започва да се очертава вече един международен кръг, който се върти нашият клас в София, моят клас в Модена, моят клас в Академия „ Киджана” в Сиена и това вече прави нещо като школа, както казва моят приятел Георги Текев, който с такава голяма обич прави този майсторски клас, че вече продължаваме 18 години. Да ви кажа право, сега вече във всеки голям театър пее човек, който е минал през тази школа.

– Ще се роди ли втора Райна Кабаиванска? Виждате ли я някъде сред тези възпитаници?

– О, не искам да я виждам, в никакъв случай, всеки за себе си. Слава богу, в изкуството няма двойници.