10 септември В десет сутринта Веспасиана и майка й, хванати за

10 септември

В 10 сутринта Веспасиана и майка й, хванати за ръка, изхвърчаха от жилището. За четири минути стигнаха до центъра на града и се насочиха към юношеския магазин. Нахлуха вътре и се заизкачваха по витата стълба към втория етаж. Минаха около закачените сини училищен костюми, около престилките, около якетата и стигнаха в края на залата, където бяха изложени белите блузки и плисираните поли.
– Искам тази.
– Вземи да я пробваш. Виж тази с бродерията, харесва ли ти?
– Да, може ли да я опитвам и нея?
– Може. Тази ще ти е огромна. Вземи задната. Я да видя? Обърни се да ти я премеря на гърба. Не, доста е необятна.
– Мамо, желая тази плисирана поличка.
– Я върни двете блузки с късия ръкав. Ще вземем единствено с дълъг.
– Иийии... Искам с пай пък.
– Не може. Студено е към този момент. Я дай полата да я видя. Не става. Много е дълга.
– Искам с пай ръкав!
– Влизай в кабината и облечи тази с бродерията.
– Ами полата?
– Ще ти я дам след това.
– Дръпни пердето, мамо!
– Абе никой няма да те види, хайде обличай се.
– Продавачката гледа. Дръпни пердето!
Нелчето влезе в пробната и дръпна завесата.
– Ооох...
– Какво стана в този момент?
– Не мога да натикам копчето в дупката. Май се порязах на ръба му. Много е остро.
– Дай на мен. Хий... Скъса се. Нищо. И без това ще я вземем, ще го зашием у дома.
– Искам блузката с къдриците.
– С бродерията е по-хубава. Тези къдрици се гладят мъчно.
– Искам с къдриците!
– Добре, ще ги вземем и двете. Стой в този момент по този начин, да отида да избера престилка.
– И аз пристигам – Веспасиана, облечена с плисираната пола, незакопчана, и с блузката с къдриците последва майка си до закачалките с престилките.
– Ето, тази е твоят номер. Дай да ти я облека.
– Чакай да отида да смъква полата и блузата.
– Не! Отгоре ще я пробваме. Да не мислиш, че ще вървиш единствено по потниче изпод.
– Иийиии...
– Добре е. Ще вземем две.
– Чорапогащник ще ми вземеш ли? Ама не от оня дебелия, дето ми се смъква надолу. Искам обтегнат. Като на Светла и Екатерина.
– Силонов. Имате ли чорапогащници като за нея? – обърна се Нелчето към продавачката.
– Свършиха. Но до края на седмицата ще получим нова стока, елате тогава.
Нелчето завъртя очи.
– Хайде, отивай в пробната и смъкна новите облекла, с цел да ни ги опаковат.
– Искам да остана с тях.
– Чу ли какво споделих? Марш назад в кабината!
След половин час двете слизаха по витата стълба с цялостни с пакети ръце, усмихнати и удовлетворени.

11 септември

В 10 сутринта Нелчето и Огнян изхвърчаха от жилището. За четири минути стигнаха до центъра на града и се насочиха към юношеския магазин. Нахлуха вътре и се заизкачваха по витата стълба към втория етаж. Спряха при първите закачалки със сините училищен костюми.
– Само панталон ми купи. Не ща костюм. Да не съм в техникума... – мърмореше Огнян.
– Панталоните къде са? – майка му се обърна към продавачката.
– Ей там, но няма номера, чакаме стока до края на седмицата.
Нелчето завъртя очи.
– Дай да забележим, може да имаш шанс. Този не, този не, не и този... Я виж този?
– Много е дълъг.
– Ще го подгънем.
– Искам и джинси. Нали ми даде обещание.
– Добре, в случай че намерим сини или кафяви ще вземем. Джинсови панталони имате ли?
– Само за растеж 176.
– Ох, боже! – възкликна Нелчето. – Нищо. Ще забележим и тях, пък у дома ще стесняваме и съкратяваме наред.
– Мамо, ризите къде са?
– Абе да оправим първо панталоните, пък тогава ризите.
Огнян влезе в кабината.
– Дръпни пердето, мамо!
– Абе хайде обличай се бе, никой не гледа.
– Ти гледаш.
Нелчето дръпна завесета и отиде да преглежда ризите.
След половин час двамата слизаха по витата стълба с цялостни с пакети ръце, усмихнати и удовлетворени.

12 септември

В 10 сутринта Нелчето, Огнян и Веспасиана изхвърчаха от жилището. За четири минути стигнаха книжарницата до Млад механик и влетяха вътре.
Пред щанда се виеше голяма опашка от деца и родители. Книжарките влизаха и излизаха от склада, като мъкнеха пакети завързани с връв.
След четиридесет и пет минути пристигна редът им.
– Един комплект тетрадки и пособия за първи клас и един комплект за шести клас. – останала без сили Нелчето се облегна на плота. До нея се подпряха и децата.
– За първи клас свършиха – отсече книжарката.
– Как по този начин свършиха? – наостри се Нелчето.
– Ми по този начин.
Книжарката се вмъкна в склада.
Тримата се спогледаха.
– Сега какво ще върша без тетрадки? – попита Веспасиана и очите й се изпълниха със сълзи.
Книжарката се върна и тръшна комплекта за шести клас на плота.
– Кога ще получите комплекти за първи клас? – попита Нелчето.
– Знам ли? Може следобяд, може и на следващия ден. Може и чак в края на другата седмица.
– Нито един ли не ви е останал в склада? – опита се да се помоли Нелчето.
– Нито един.
Една жена застана настрана на щанда и махна на книжарката.
– О, Марче, веднага? – сподели й продавачката, взе парите на Нелчето и още веднъж се шмугна в склада.
Опашката се развълнува и се чуха възмутени възклицания.
След секунди книжарката се върна с комплект за първи клас.
– Я чакайте малко, нали бяха свършили? – увеличи звук Нелчето.
– Този е непокътнат от нощес – жестоко й отвърна книжарката и взе парите на познатата си. – Хайде, поздрави на първокласничката! – изпрати я прелюбезно и се направи, че към този момент не вижда Нелчето. – Следващият?
Прибраха се вкъщи и Нелчето, гневна, сграбчи телефона. Набра номера на мъжа си.
– Антоне, в книжарницата свършили комплектите за първи клас. Звънни незабавно където би трябвало. Знам, че имат. Крият ги за познати.
Затвори.
След пет минути телефонът иззвъня.
– Да? – отговори прибързано Нелчето, заслуша се и в идващия миг удовлетворение се изписа на лицето й.
– Браво на тебе, ще пратя Огнян да го вземе. Чао. – затвори телефона и се обърна към сина си. – Баща ти сподели да отидеш да вземеш комплекта от книжарницата. Само кажи, че те праща другарят Пазвантиев.
– Ураа... И аз пристигам – Веспасиана хукна да си обува сандалите.
– Кой приятел беше? – попита Огнян.
Нелчето му го написа на едно листче.

14 септември

Антон, Нелчето и Огнян бяха разтворили върху огромната маса във всекидневната две рула зелен кадастрон и изрязваха части за подвързията на учебниците.
– Нямало Стойнова да е класен началник на Сиана. Заминавала с мъжа си за Либия и друга щяла да пристигна на нейното място – разказваше Нелчето на мъжа си. – Жалко, тя беше класна и на Огнянчо, добра и интелигентна жена... Много тъпо. Как пък в последния миг реши да отпътува. Сега не знам нищо за учителката, която ще води класа им. Идвала от друго учебно заведение.
– Как се споделя? – поинтересува се Антон Спасов.
– Хаджигенчева.
– Ауууу... Хехехеее... – разсмя се от сърце мъжът. – Хаджигенчева. Хехехе... Браво на нея. Хехехее... Българка от остаряло време. Хехехе... Дано е добра, да не е някоя кривотия, като Манастирска, че да не вървя отново през ден в учебното заведение.
– Еее... Хайде в този момент, тя Манастирска си те обичаше тебе и преднамерено все се оплакваше от Сиана, да имате мотив за диалог. – Нелчето разви капачката на лепилото и замаца кадастрона.
– Мдаа... Така си беше. – ухили се предизвикателно Антон и подкачи жена си. – Ревнуваш ли?
– Направо съм унищожена! – Нелчето го смушка с лакът и продължи да маца лепило.
Огнян беше спрял да работи и слушаше диалога им с интерес.
В стаята се вмъкна шумно Веспасиана.
– Ето ме! Така ще бъда на следващия ден.
Момиченцето се завъртя пред всички облечено с бялата риза с къдриците, плисираната поличка и с новата ученическа чанта на гърба.
– Ихааа... – възкликнаха в един глас тримата.
– Да беше си сресала и косата, че приличаш на метла – Огнян се разхили.
Сестра му направи пренебрежителна физиономия и се обърна към майка си:
– Мамо, къде са ми панделките, ония белите, дето има плюшени точки по тях?
– Изпрани са. Ще ги изгладя тази вечер. На едната ластикът е разкъсан – отговори Нелчето и закълца нов лист кадастрон с шивашката ножица.
Веспасиана смъкна от гърба си чантата и се тръшна в един фотьойл.
– Много хубаво ми мирише. На гума – сподели момиченцето и прегърнало чантата, завря личицето си в нея.
– Хийиии... – извика Нелчето, захвърли ножиците и хукна към кухнята. – Като сподели " гума "... Забравих яденето във фурната. – осведоми ги оттова.
Тримата се спогледаха.
– Какво общо има гума с ястие? – Огнян погледна татко си недоумяващо.
Спасов се разсмя и му намигна:
– На обяд ще схванеш.

15 септември

В ранното утро баба Веска посрещна децата и Нелчето на портичката на къщата.
– Ах, на баба душичките! Какви сте ми публични и хубавички... Ауу... Първокласничката тя на баба... Дайте да ви цункам.
– Бабо, може ли да си наберем цветя за другарката?
– Аз ви набрах към този момент – баба Веска взе от стълбите два огромни снопа култивиран цветя и подаде по един на всяко дете.
– Ех по какъв начин миришааат... Есенно. – Веспасиана заби нослето си в букета. – Много обичам такива.
– Хайде, на добър час! Да ви върви все на шестички и положителни другарчета!
Баба Веска поля тротоара пред портичката с вода от обкичено със здравец менче.
– Бабо, тя мама към този момент ни поля вода по стълбите. От стъклена чаша – посочи момиченцето.
– Нищо, в този момент и баба да ви полее – Нелчето хвана Веспасиана за ръка и тримата потеглиха към учебното заведение в свежото септемврийско утро.
– И да прекрачите прага с десния крайник, чухте ли? – извика след тях баба Веска.

От уредбата гърмеше празнична музика. Училищният двор колкото да побираше децата и родителите. Бели блузки с червени и сини връзки се шмугваха в тълпата и отново излизаха, срещаха се и се отдалечаваха, сбираха се на купчинки, разтрисаха се от смях; току някой бял ръкав посягаше към усмихната копринена блузка, тя отвръщаше с вик и ядосано му показваше гърба си; къдрички трептяха в акомпанимент с бели панделки и пионерски калпачета; букети като калейдоскоп оформяха фигурки измежду празничното гъмжило.
– Аз бях на два лагера това лято – дочу се хвалбата на две панделки.
– Много значимо, аз пък три месеца бях на село при баба и дядо. И дори карах трактора на стопанството – наследник панталон зае отбранителна поза.
– Вашето нищо не е! – завъртя се пред тях плисирана поличка – като чадърче. – Ние ходихме на екскурзия до Москва!
– Ехаа... – извикаха в глас двете панделки, синият панталон и още няколко ниско подрязани бретона.
От уредбата долетя непоколебим глас, който подреди класовете да се строят.

Източник:

Такива бяха нашите училищен трепети, такива бяха грижите на родителите ни, по този начин минаваха последните дни от ваканцията в миналото. И въпреки от дълго време към този момент да сме изгубили белите си панделки, към момента пазим непокътнати спомените си.