10 ноември е денят, който свързваме с началото на т.

10 ноември е денят, който свързваме с началото на така наречен преход. И с края на Живков. Но 28 години по-късно България към момента е белязана от манталитета и съмнителните полезности на този човек, написа Александър Андреев в коментар за „ Дойче веле “.

Срам. Това изпитвам, когато си припомням за десетилетното ръководство на Тодор Живков. И не тъй като „ при Тошо всичко беше лошо” - това резюме е неопределено. Не и заради обстоятелството, че този общественик като че ли беше някакъв напълно друг антропологичен вид, спрямо хората, които одобрявам.

Не, срамът идва от като че ли селективната централизация на манталитетни свойства и настройки у този човек, които са хем типични за доста хора в България, хем „ описват” популацията по тези ширини само като несимпатична подигравка. А това не е почтено.

Менгемето в главата на Живков

Селото, провинцията, фамилията, патриархално-феодалните настройки - по този начин си представям ценностната настройка на Живков, който несъмнено е вярвал, че елементарният, елементарният човек наложително и по определение е по-добър от тези другите, с претенциите. И че той самият, оказал се патриарх на 8 милиона българи, е задължен първо да се погрижи за фамилията си, след това - за безконечното си оцеляване на върха, а най-после да направи нещо и за тези положителни, елементарни хорица.

И по какъв начин го правеше Живков? Ами правеше го благодарение на неизчерпаемите си „ хитринки”, с ухажване и сниживане пред ръката, която го храни (Москва), с усулване и разпръскване, с просташки смешки, с безгранична недоверчивост и селски интриги, с злопаметност и с потресаващо равнодушие към всевъзможни морални условия. Неговите правила изглеждаха напълно иначе.

Първо - да набави и изкрънка оттук-оттам (главно от Съюз на съветските социалистически републики, само че най-после даже и от ФРГ) нужните пари, с цел да мирува популацията, което самó не можеше да си обезпечи търпим стандарт.

Второ - никой да не протяга ръка на властта му, даже по най-безобидния метод. Защото до края на ръководството му се знаеше едно: доста неща са възможни и простими в Народна република България, само че да се приказва (камо ли действа) против „ Първия” - това е тежко закононарушение.

Някой може да каже, че е наивно от днешна позиция да се мисли за опциите на демокрацията и свободата на словото в тогавашната Народна република България. Но аз имам поради не тези демократични полезности, а менгемето в главата на самия Тодор Живков, за който явно не съществуваше даже концепцията, че някой би си разрешил да мисли и работи друго от него. Означава ли това, че Живков беше малоумен човек? Не знам.

Унила България

Но във всички случаи той насърчаваше нелепостта в близост си. Глупостта и мързела. Сигурно го е правел несъзнателно, от инстинкт за самозапазване или пък заради „ демократичната” си вътрешен глас, която му е говорела, че множеството хора са глупави и мързеливи, така че най-добре да залага на тях. Дали е бил прав? И това не знам.

Факт е обаче, че след десетилетното ръководство на Тодор Живков България и до през днешния ден наподобява една унила и изтощена страна, към момента белязана от неговия нрав и от неговите полезности.