1 Уил Роби се взираше през илюминатора на самолета с

1
Уил Роби се взираше през илюминатора на самолета с ясното схващане, че идващите двайсет и четири часа могат да се окажат последните в живота му.
От друга страна обаче, това бе един елементарен работен ден.
Миг откакто солидните подсилени колесници допряха земята и множеството им колела се завъртяха по пистата, водачите включиха реверс. Най-големият пътнически аероплан в света стартира да рулира постепенно към отреденото му място за паркиране. Вратите се отвориха – и начело, и откъм гърба, и на първия, и на втория етаж. Пътниците се насочиха към терминал 5 на лондонското летище „ Хийтроу “.
Английското небе бе натежало от сиви облаци, от които се сипеше дъжд. Време, добре познато на всеки гражданин на Британските острови.
Облечен с грациозен тъмносин костюм и бяла риза, Роби бе измежду стотиците пасажери, които слязоха от големия Еърбъс А380 на „ Бритиш Еъруейз “, преди малко кацнал от Вашингтон.
Полетът не мина изключително безпрепятствено, защото над Атлантика попаднаха в зона на лека турбуленция, само че Роби не усети нищо. Летеше в първа класа, където креслото се превръщаше в легло, и прекара в сън по-голямата част от полета.
Той мина паспортната инспекция, като уведоми служителя, че задачата на визитата му е обвързвана с преподавателска активност. Носеше единствено една дребна чанта, по тази причина не му се наложи да се отбива при лентите за багаж. Всичко, от което имаше потребност, към този момент го очакваше в Лондон. И нищо от това, което му трябваше, не би могло да премине митническата инспекция и да се озове на борда на самолета.
Излезе от летището в седем и половина сутринта локално време.
Качи се в типично лондонско такси, само че не черно, а пъстро. Поради натовареното придвижване и дъждовното време пътуваха до града час и нещо. Шофьорът го остави на посочения адрес покрай Марлебоун Роуд. Не беше хотел, а най-обикновена къща на ъгъла на „ Марлебоун “ и Бейкър Стрийт, която не се отличаваше по нищо от близките. Роби вкара кода в електронния панел до входа и бронираната врата се отвори. Той влезе, затвори я и се качи по стълбите.
Смени костюма и ризата с всекидневни облекла. Отвори стенния сейф в дрешника и извади от там една флашка. Агенцията му използваше облачни услуги, само че шефовете му не бяха сигурни, че уеб сайтът не може да бъде хакнат. Всъщност те не се съмняваха, че всеки уебсайт и всеки компютър могат да бъдат хакнати. Роби извади преносимия компютър си и пъхна флашката в врата. Въведе няколко команди и на екрана се появи повода за полета му до Лондон.
Строго конфиденциален документ, който нямаше нищо общо с каквато и да било научна или преподавателска активност.
Уил Роби прочете информацията на екрана. Тя завършваше с записка от шефа му, Синия. Истинското му име бе Роджър Уолтън, а прякорът Синия бе подбуден от високия пост, който заемаше в тяхната организация. Бележката, написана от него седмица по-рано, бе къса и делова, както нормално.
Можеш да се оправиш заради една-единствена причина: ти си Уил Роби. Ще се забележим, когато и двамата се върнем. Действай!
Роби разбираше, че в тези няколко думи се крие голямо количество подтекст.
Аз съм Уил Роби, попаднах в пъкъла и оцелях. Ще оцелея и в този момент! Вече работя!
Заличи наличието на флашката по метода, по който го правеха в АНС. Ефектът бе равностоен на премазването ѝ с тухла и изгарянето ѝ в огън. Единиците и нулите изчезнаха вечно, съхранени само в паметта на Уил Роби.
Той се изтегна на леглото и впери взор в тавана.
Мисисипи остана надалеч в предишното.
Баща му остана надалеч в предишното.
Всичко остана надалеч в предишното.
Отново бе на задача и това го радваше, тъй като всичко в живота му – с изключение на само работата – бе толкоз комплицирано.
Стига нелепости! Точно тя е твоят живот!
Роби прогони тези мисли, прочиствайки съзнанието си по метода, по който бе прочистил и онази флашка, след което затвори очи. Въпреки че по време на полета си бе умрял добре, той се нуждаеше от още сън. И без друго нямаше работа довечера.
Събуди се по здрач и огледа небето. Още беше облачно, само че най-малко не валеше. Хапна в един пъб наоколо и се разноски. Обиколката му го води около голям брой здания и стотици минувачи, които живееха в блажено незнание по отношение на опцията от нови терористични офанзиви в Лондон. От друга страна, разгласяването на сходна информация би могло да провокира суматоха. А държавното управление не можеше да си го разреши, нали? Неотдавна жителите на града бяха претърпели няколко терористични набези. Управлявани от терористи коли бяха връхлетели почтени пешеходци по два моста в центъра. Въпреки това лондончани бяха показали забележителен кураж и успокоение и бяха траяли да живеят както и преди. В момента обаче се надигаше нова вълна от тероризъм и някой трябваше да я спре.
Затова бяха изпратили тук Уил Роби.
Той се върна в къщата, организира няколко диалога по обезопасената телефонна линия, която минаваше през спътник, и получи позволение да пристъпи към осъществяването на своята задача. Но както добре знаеше, решенията на висшестоящите бяха променливи като времето в Лондон.
Отмяната на задачата би била равносилна на провал за някой спринтьор. Човекът е застанал на пистата, приклекнал ниско, напрегнал всеки мускул от тялото си, и внезапно... нищо. Подобни неща се одобряваха мъчно.
Истинско знамение бе, че никой не бе отменил задачата.
Роби заставам до прозореца два часа. Приличаше на пазач на пост, взираше се в мрака и не пропускаше нищо. Къщата бе мощно укрепена и следена непрекъснато – въпреки и дискретно – от очи, ситуирани на различен континент. Въпреки това той следваше желязното си предписание, че може да разчита единствено на себе си и на никой различен. Защото объркаше ли се нещо, щеше да се елементарни с живота си. Докато очите от другия континент единствено щяха да записват случилото се и да вземат ограничения да разчистят кашата. Уил Роби нямаше да има никаква изгода от това.
Той погледна телефона си. Онзи спътник високо в небето му заяви, че към момента има зелена светлина.
Не след дълго Биг Бен удари среднощ. Добре позната мелодия за множеството британци, която им действаше успокояващо. За Уил Роби тя възвести началото на работния ден.
Той облече направен по поръчка водоустойчив гащеризон като на играч по мотоциклетизъм и излезе през задната врата. Отключи гаража и яхна оставения там черен мотор „ Дукати Диавел “. Сложи си каската, форсира мотора и безусловно излетя от гаража. Големият мотор с размер от хиляда и двеста кубика можеше да доближи девет хиляди и петстотин оборота в минута. Горивната система – инжекцион, създаден от „ Бош “ – работеше с оптимално натоварване.
Този мотор бе много скъпа играчка, която с всички екстри струваше съвсем двайсет хиляди. Но довечера той бе най-обикновено транспортно средство, с което Уил Роби да отиде на работа.
Насочи се на северозапад. Мощната машина хвърчеше по опустелите улици. Не след дълго се появи задачата му. Всъщност първата от задачите му довечера. Уил Роби зави в една директна и бързо понижи.
Изключи мотора, слезе от него и употребява лост, прикрит зад кофа за отпадък, с цел да повдигне капака на една улична шахта. Това беше цел №1. Използва металните скоби, забити в стените на шахтата, с цел да слезе трийсетина метра под равнището на улицата.
Не смъкна каската, само че имаше основателна причина. Натисна едно копче в задната ѝ част и тя се трансформира в свръхмодерен апарат за нощно виждане, сходен на тези, които използваха водачите на американските изтребители. Той освети блестящо тъмния под земята тунел. В момента учените разработваха контактни лещи с тъничък пласт графен, ситуиран сред два пласта стъкло, които да заменят обемистите уреди за нощно виждане. Но защото не бяха постигнали приемлив % осветеност, най-малко за момента, Уил Роби трябваше да употребява каската, с цел да се ориентира в мрака.
Високите технологии в интерес на умеенето да убиваш.
Не че съперниците му бяха с шестзарядни револвери и оптика от Втората международна война.
Уил Роби погледна часовника си. Изпреварваше графика с една минута. Забави крачка. В неговата специалност избързването беше минус.
Той беше на четиресет и една, висок метър осемдесет и пет, тежеше малко над осемдесет кг и беше в отлична форма, тъй като работата му го изискваше. Физическата му устойчивост и поносимостта му към болката бяха извънредно високи. Отново тъй като работата му го изискваше. Беше определен за нея, защото към този момент отговаряше на главния набор от условия – преди всичко крепко тяло и здрава психика; също така не се опасяваше от нищо. С течение на времето въпросният главен набор бе трансформирал Уил Роби в изцяло ново създание, притежаващо необятен набор от умения, които елементарните хора даже не подозираха, че съществуват, какво оставаше да се опитат да ги развият.
Имаше дни, когато Роби мъчно различаваше къде у него свършва машината и къде стартира индивидът. Ако индивидът въобще бе тук. В Мисисипи той се бе показал, само че в този момент сякаш бе минал на назад във времето. Може би вечно.
Лицето му бе едва и обветрено, очите – ситуирани надълбоко и постоянно нащрек. Косата му бе късо подстригана. Цялото му тяло бе покрито със остарели рани и белези, всеки от тях разказващ история, която едвам не бе приключила трагично и която Уил Роби предпочиташе да не помни.
Докато вървеше, той правеше мудни кръгови придвижвания с дясната си ръка. Хирурзите бяха свършили добра работа – бяха съединили раздраните сухожилия и бяха „ спретнали “ ръката му още веднъж, както се показваха британците. Увериха го, че всичко ще бъде както преди, в случай че не на 100, то най-малко на деветдесет и девет %. Което беше добре. Но не задоволително добре в света на Уил Роби.
Буквално ме сглобиха още веднъж. Дали съм толкоз добър, колкото бях? Или съм леко влошена версия на предходния Уил Роби?
Тази вечер той щеше да открие дали изчезналият един % ще наклони везните в интерес на сполучливото довеждане докрай на задачата или на превръщането му в мъртвец.
Цел №2 се намираше право пред него.
Ако дукатито го бе докарало до цел №1, това, което се намираше пред него, щеше да го върне назад.
Жив.
Той извади ключ и отвори вратата, инсталирана в стената на тунела, по който вървеше. Озова се в дребен склад, в който облече свръхмодерна бронежилетка вид „ телесна ризница “ и се въоръжи с дребен боеприпас.
Основното му оръжие бе автомат „ Хеклер и Кох “ с трийсет патрона диаметър.45. Провери всичките му елементи и го преметна през рамо. Пъхна още два пълнителя в дълбоките джобове на гащеризона, пришити точно с тази цел. Уил Роби смяташе, че не успее ли да свърши работата с деветдесет патрона, просто не заслужава да се измъкне жив. За всеки случай обаче разполагаше с два полуавтоматични револвера М11. Патроните бяха десетмилиметрови, а лазерният мерник, инсталиран под цевта, гарантираше, че патроните ще попаднат там, където сочи дребната алена точка. Уил Роби постави двата кобура от лявата страна на кръста си, с цел да може при нужда да ги измъкне с дясната си ръка. Макар че, в случай че се наложеше, можеше да стреля и с лявата.
Закачи на колана си и немски военен нож КМ2000 и добави към него две шокови гранати М84. После затвори вратата след себе си и потегли.
Цел №3 се намираше на няколкостотин метра.
Много скоро Уил Роби щеше да разбере дали ще доживее да види още един изгрев на слънцето.
2
„ Оксфорд Съркъс “.
Една от най-натоварените станции на лондонското метро, която си оспорваше първото място с „ Уотърлу “ и „ Кингс Крос “. Намираше се в първокласен квартал на Лондон със скъпи бутици и първокласни здания. Метрото превозваше близо милиард и половина пасажери годишно и 100 милиона от тях прекосяваха през „ Оксфорд Съркъс “.
Лондонското метро бе претърпяло терористични офанзиви на 7 юли 2005 година, когато джихадисти се бяха взривили в три разнообразни влака. Четвъртата бомба бе избухнала в рейс на градския превоз. Общият брой на жертвите беше петдесет и двама души.
Взривните устройства, употребявани в този драматичен ден, бяха мощни, само че несравнимо по-слаби от плануваните сега. В центъра на всичко това бе една кобалтова бомба, каквато в никакъв случай не бе детонирана до този миг. Бе термоядрена, с мощно радиационно лъчение, и можеше да направи даден регион ненаселен за 100 и повече години.
За благополучие, основаването ѝ бе извънредно мъчно. Но за жалост, не беше невероятно. И за още по-голямо страдание, сега една такава бомба се намираше в Лондон.
Предавателят в каската на Роби стартира да му изпраща информация. Крайната му цел го очакваше. Докато крачеше към нея, Уил Роби завинти заглушител на цевта на автомата, след което направи същото и с двата револвера. Тази вечер трябваше да работи тихо. Доколкото беше допустимо.
Той прибра револверите в кобурите и докосна гърдите си. Онова, което се намираше под гащеризона, можеше да избави живота му тази нощ. Същата ризница носеше и на двете си бедра. Под нея се намираха феморалните артерии, два солидни кръвоносни съда. Всяко скъсване на някоя от тях бе еднакво на гибел. Почти никой не можеше да оцелее след продупчване на феморалната артерия.
Четирима души бяха изгубили живота си, с цел да съберат разследващата информация, достигнала до американските служби и довела до тази задача. Американците бяха споделили наученото с британците, които бяха измежду най-близките им съдружници, без значение кой управляваше в дадения миг. Тази здрава връзка бе основана скоро откакто „ алените куртки “, както бяха известни британските бойци през ХІХ в., бяха опожарили Вашингтон и Белия дом. Това показваше, че мощното другарство може да покълне и да разцъфти даже на неплодородна досега почва. Според получената информация терористичният акт в Лондон трябваше да бъде подготовка за това, което щеше да последва в Съединените щати.
Както производителите изпробваха основаните от тях артикули, преди да ги пуснат на пазара, по този начин и терористите се опитваха да усъвършенстват своите способи.
Затова сега Роби вървеше на трийсет метра подземен.
Крайната му цел не беше друга улица, а мазе. От четиримата починали в хода на интервенцията третият бе пожертвал живота си, с цел да подмами целта да остане в тази постройка. Разположена на едва обитаема улица в покрайнините на Лондон, въпросната постройка бе служила като тайна квартира и действен център по време на Втората международна война. Тогава военните бяха добавили тунел за бягство и бомбоубежище. Но през последните седем десетилетия бетонният под в мазето бе затрупан с дъски, които бяха скрили входа към тунела. И всички бяха не запомнили за него.
Сега обаче входът към тунела не беше прикрит.
Лондон беше остарял град и никой не знаеше всички проходи, коридори и лабиринти, които лежаха под него, нито разбираше по какъв начин са свързани между тях. Тунелите, които минаваха под това мазе, пресичаха градската канализация и отвеждаха до складово помещение. За да се стигне до него, беше задоволително да се пробие една не изключително дебела бетонна стена. Бомбата щеше да бъде сложена там и взривена в най-натовареното време на деня, когато през станция „ Оксфорд Съркъс “ минаваха по 100 хиляди души на час, а горе, на повърхността, се намираха други 100 хиляди пешеходци и коли. Взривът щеше да унищожи доста здания и да порази над два милиона души.
Центърът на Лондон щеше да стане неприспособим за живот през идващите сто-двеста години.
Ама че подготовка, намерения си Роби.
Не искаше да стане очевидец на това, което терористите се готвеха да създадат на американска земя.
Терористичната клетка, която Уил Роби трябваше да ликвидира тази нощ, възнамеряваше да употребява тунела за своите цели. А той възнамеряваше да го употребява, с цел да им попречи да ги осъществят.
Причините, заради които управляващите бяха изпратили един човек, а не цяла войска от служители на реда и командоси, които да щурмуват гнездото на терористите, бяха прекомерно комплицирани на пръв взор, само че и елементарно разбираеми.
Щеше да настъпи суматоха. Придвижването на военни елементи не можеше да остане неусетно. Светът не биваше да узнае какво възнамеряват терористите, тъй като това щеше да провокира подобен безпорядък, че те да потрият предостатъчно ръце. Затова огромните шефове бяха изпратили Роби да ги ликвидира. Сам.
Британците имаха хора с опит в специфичните интервенции, които биха могли да осъществят тази задача. Но същите тези огромни шефове бяха решили, че е най-добре да възложат интервенцията на чужденец. Така по-лесно можеха да отрекат присъединяване си в нея, в случай че нещо се объркаше.
Въпреки това нищо не бе оставено на случайността. Цялата постройка бе обкръжена от добре скрита войска. Провалеше ли се Роби, тя нямаше да се поколебае да щурмува, без да дава пет пари за възможната суматоха.
От двете страни на постройката цел имаше къщи. Обитателите им бяха възпрепятствани да се завърнат по домовете си довечера, което осигуряваше на Роби известна независимост на деяние и повишаваше възможностите случилото се да не попадне в утринните вести.
Което обясняваше заглушителите на автомата и двата револвера.
Уил Роби се изкачи по стоманените скоби, които водеха към капака в мазето. Макар хората в постройката да нямаха визия, че задачата им е била компрометирана, те бяха подхванали общоприетите предохранителни ограничения. Капакът бе крепко заключен и обвързван с охранителната система. Но Роби употребява три разнообразни инструмента, с които бе екипиран авансово, и капакът към този момент не беше нито заключен, нито обвързван с алармата.
Уил Роби получи още едно известие по предавателя в каската.
– Ве-едно.
Това беше същият код, употребен в авиацията. Там „ Ве-едно “ обозначаваше достигнатата от самолета скорост, при която излитането не можеше да бъде прекъснато. Нямаше връщане обратно.
Роби удостовери, че е чул командата, и изключи предавателя. От този миг нататък приказките бяха непотребни – време беше за деяние, вследствие на което или той, или съперниците му щяха да загинат.
Каската му имаше вградена безжична камера, тъй че хората, които го ръководеха от разстояние, да виждат безусловно всичко. Те щяха да видят или по какъв начин Роби печели битката, или по какъв начин патроните летят към обектива.
Стиснал крепко револвер в дясната си ръка, той отвори капака на мазето и се огледа.
Нищо.
Качи се горе и сложи капака на мястото му. Мазето се оказа напълно нормално, каквото би могло да се чака в остаряла и занемарена къща в краен квартал. Беше потънало в нечистотия и вмирисано на плесен.
И въпреки всичко в него имаше нещо забавно. В далечния ъгъл стоеше железен резервоар с дължина към метър и осемдесет. Роби се прокрадна към него, приклекна, извади някакъв инструмент и го прекара над контейнера. Погледна циферблата.
Данните потвърждаваха, че това е кобалтова бомба. Но не беше задействана. Щяха да го създадат едвам откакто я оставеха на станция „ Оксфорд Съркъс “.
Роби разбра и още нещо – че няма да разреши на терористите да стигнат до бомбата.
Прибра револвера и извади автомата. Изправи се и се насочи към дървената стълба. От получената информация знаеше, че четвъртото ходило проскърцва, по тази причина от третото стъпи напряко на петото.
В къщата имаше седемнайсет души с изключение на него. Целта му бе да убие шестнайсет от тях.
Превключвателят за режима на пукотевица бе надъхан на два изстрела. Един прецизен изстрел бе изцяло задоволителен, с цел да убие човек, само че Роби предпочиташе да се подсигури.
Вратата за мазето бе открехната. Той надзърна в кухнята. Край масата седяха двама души и пиеха кафе. Очевидно се нуждаеха от стимулираща напитка в този късен час.
Погледна часовника си.
Секундната стрелка наближаваше дванайсет.
Четири... три... две...
В уречения момент осветлението в къщата угасна.
Роби видя по какъв начин двамата мъже скачат от столовете и замръзват на място. А след това ги видя по какъв начин падат вследствие на патроните, забили се в гърдите им.
Минус двама, оставаха четиринайсет.
Той прекоси кухнята за три секунди и излезе в коридора. Превключи на автоматизирана пукотевица. Причината да го направи бе склонността на хората да се скупчват по-близо един до различен в мрака.
По тесния кулоар вървяха трима мъже, и тримата с револвери в ръцете. Откриха огън.
Роби натисна спусъка на автомата. След две секунди и двайсет и шест патрона на пода в този непретенциозен на тип дом лежаха още трима души. Отражателят изхвърли празните гилзи на пода, където те изтракаха като железни перли от скъсана огърлица.
Минус пет, оставаха единайсет.
Роби извади пълнителя, сложи нов и се претърколи надясно, защото някой откри огън по него. Забеляза две глави през уреда си за нощно виждане. Изпразни в тях половината пълнител.
Минус седем, оставаха девет.
Още двама се появиха на стълбищната площадка и откриха огън по него. Те също разполагаха с уреди за нощно виждане, което намаляваше тактическото му преимущество. Затова Уил Роби извади шокова граната, издърпа шплента, хвърли я нагоре и извърна взор.
Ярката светлина не го заслепи, нито пък мощният звук го сковава, защото каската го защищити от тях. Това обаче не се отнасяше за двамата мъже на стълбите. Единият се претърколи и се свлече на долния етаж. Последва размах с ножа КМ2000, който преряза две жизненоважни артерии. И втори размах за всеки случай.
Роби прибра окървавения нож в калъфа му.
Минус осем, оставаха още толкоз.
Другият стрелец се надигна постепенно, само че си личеше, че е замаян. Не съумя да се изправи, падна обратно и остана да лежи в безсъзнание. Това избави живота му.
Това и другите двама, нападнали Роби отдясно и отляво.
Той извади двата револвера. Стисна по един във всяка ръка. Прицели се по едно и също време, натисна спусъците и изстреля по 10 патрона, ориентирани от горната страна надолу, от гърдите към бедрата. В резултат на това изстрелите му описаха огнени арки с радиус от три метра. Смъртоносна зона на обстрел с оптималната успеваемост.
Дебалансираните патрони раздраха плътта на двамата терористи. Последваха глухи тупвания на трупове върху килима.
Минус 10, оставаха шестима.
И защото към този момент всички в къщата бяха известени за наличието му, Уил Роби обсипа стълбите с патрони, до момента в който не изпразни и втория пълнител на автомата. Тогава хукна нагоре и презареди револверите.
Куршум, изстрелян от втория етаж, се заби в корема му. Течната ризница се втвърди за милисекунда, спря патрона и го лиши от кинетичната му сила, която преразпредели по цялата повърхност на бронежилетката. Миг по-късно тя изгуби своята неотстъпчивост и още веднъж стана гъвкава. Роби нямаше визия кой е измислил това нещо, само че в случай че оцелееше тази нощ, щеше да го открие и да го черпи едно пиво.
Хвърли по стрелеца втората шокова граната, след което го простреля един път в коляното, с цел да го обездвижи, а след това и в главата.
Минус единайсет, оставаха петима.
Уил Роби се добра до горния етаж, прибра револверите в кобурите и сложи последния пълнител на автомата. В идващия момент някой го връхлетя в профил. Двамата се затъркаляха надолу по стълбите. Нападателят му държеше нож, с който замахна към бедрото му. Течната ризница още веднъж се стегна и острието не можа даже да одраска кожата.
Дясната ръка на Роби стисна като менгеме дланта с ножа. Завъртя се встрани, с цел да се окаже от горната страна, когато стигнат партера. Мъжът под него бе замаян от рухването, само че единствено за момент.
Дори този момент се оказа прекомерно дълъг, с цел да оцелее. Роби бе употребявал ножа на нападателя, с цел да пререже гърлото му. Бликналата артериална кръв опръска каската му.
Надяваше се който и да следи сцената, да остане удовлетворен от представлението. Защото той несъмнено не се забавляваше.
Минус дванайсет, оставаха четирима.
Уил Роби се надигна и претърколи настрана, защото някой, застанал на горния етаж, изстреля автоматен откос. Разхвърчаха се тресчици от дървения парапет и части от мазилката, а няколко стъпала безусловно експлодираха. Благодарение на уреда за нощно виждане откри от кое място идва огънят. Вместо да нападна нагоре по стълбите, той хукна наляво, където горните стъпала оставаха скрити от стената на долния етаж.
Насочи автомата под ъгъл от четиресет и пет градуса нагоре и малко наляво. Натисна спусъка и изпразни половината пълнител. Куршумите пронизаха евтиния гипсокартон. Роби преброи до три и видя тялото на стрелеца да се търкаля надолу по стълбите и да пада върху оня с прерязаното гърло. За да е сигурен, че е мъртъв, Роби го простреля с револвер в челото.
Минус тринайсет, оставаха трима.
Тези трима се намираха на горния етаж. Сега играта се трансформира в тактическо надхитряне. Нещо като партия шах, само че с автомати и военни тактики вместо фигурки на черно-бялата дъска.
Врагът заемаше по-висока позиция, а Роби – по-ниска. За да нападна, той трябваше да премине през стеснен сектор, в който съперникът можеше да концентрира огъня си, а Роби не биваше да разчита на течната ризница да го отърве незасегнат. Искаше той да заеме високата позиция и когато погледна наляво, откри метод да го реализира.
Отвори прозореца, изскочи на открито и видя стоманени скоби в неравната тухлена стена. При предходните си задачи се бе катерил по стръмни, съвсем гладки скали, по тази причина нямаше никакъв проблем да се изкачи до втория етаж.
Прозорецът се намираше тъкмо над главата му. Бе запомнил чудесно разположението на помещението в къщата, по тази причина знаеше къде ще се озове. Отдели три секунди, с цел да обмисли обстановката – това бе интервалът от време, който можеше да си разреши за размисъл по време на сходна интервенция.
Хвана се за перваза с една ръка и отвори прозореца с ножа си. Промуши се в отвора, претърколи се и зае позиция за пукотевица.
След като към този момент си бе обезпечил тактическо преимущество, Уил Роби изскочи в коридора и видя един мъж да наднича внимателно над перилата, без да има и най-малката визия, че задният му фланг е изцяло разкрит.
Два изстрела с револвер в гърба сложиха завършек на живота му.
Минус четиринайсет, оставаха двама.
Следващият се появи от една стая надолу по коридора. Държеше в ръка същото оръжие като Роби.
Автомат против автомат.
Не напълно. Не единствено хардуерът играеше роля. Оръжието си оставаше оръжие. Сходните оръжия действаха по подобен метод. Важен беше софтуерът, в тази ситуация стрелецът.
Роби връхлетя в една прилежаща стая в мига, в който автоматът на съперника му се насочи към него. Той стисна своя „ Хеклер и Кох “ в дясната си ръка, като се увери, че превключвателят е в режим на автоматизирана пукотевица. Единствената уязвима част от Уил Роби бе ръката с оръжието. Използва долната част на рамката на вратата като опора, тъй като автоматите имаха обратен тласък, който се усещаше изключително мощно, когато прикладът не е опрян крепко в рамото. Това можеше да навреди на точността, само че Роби имаше по-важни грижи.
Двата автомата стреляха по едно и също време. Автоматът на съперника му откъсна парче полимер от приклада на Роби.
Автоматът на Роби пръсна главата на съперника му.
Роби захвърли оръжието си, защото патроните му бяха свършили.
Минус петнайсет, оставаше един.
Но какъв се оказа този един!
От спалнята надолу по коридора се появи млада жена. В ръката си не държеше оръжие... най-малко в нормалния смисъл на думата.
Пръстите ѝ стискаха детонатора, обвързван с елека, който бе облякла. Към него бяха привързани шест пакета еластичен експлозив „ Семтекс “, свързани между тях. Достатъчно, с цел да срутен до основи къщата, да убият и двама им и евентуално да спукат обвивката на кобалтовата бомба, да облъчат с радиация целия квартал и да го създадат ненаселен най-малко до двайсет и втори век.
Роби завчас оцени обстановката. Жената против него бе крайният вид на терористите.
Тя му се усмихна.
Той не отвърна на усмивката ѝ. Окървавеният му нож КМ2000 полетя във въздуха. И преди да се забие в стената, сряза кабела сред детонатора и пластичния експлозив.
Жената погледна първо безполезния бутон, а след това Роби. Изкрещя и посегна към елека с експлозивите.
Роби не я изчака да открие различен метод да взриви елека бомба. Простреля я в главата и тя се свлече на пода, обхваната от неексплодиралите пакети „ Семтекс “.
Минус шестнайсет.
Оставаха... нула.
Мисията приключена. Навън го очакваше изгревът.
Оказа се, че и деветдесет и девет % могат да бъдат задоволителни.