Птицата удариха в сърцето
1.
Тринадесет години след Голямата война,
в експреса бял
от Одеса за Москва,
една студентка
измежду ритъма на колела стоманени
четеше песните моторни
на безсмъртния Поет.
В квадрата безоблачен на прозореца -
сред пещта на залеза голям
и сълзите на брезите сребърни -
край коловоза
пушеха ловци на птици,
тръгнали към юга
в есенния задух -
финален! -
за полета им безгрижен.
Стърчаха пушките двуоки,
прицелени в небето
от рамената на мъжете
под дърветата високи.
Момичето затвори книгата
и като че ли ми прошепна:
" Птицата удариха в сърцето! "
2.
В средата на Епохата -
от кръв освирепяла, -
звъни камбаната на Банско:
" В земя на пропасти и еделвайси
жив ли си, Никола?!
Къде се бавиш ти.
Море или решетка
не можеш да прелитнеш.
Само знак подай!
Веригата ще срежа.
Път ще ти покажа.
На времето ще спра
студения картечен лай -
и в Пирин планина
ще тръгнеш самичък.
Над веждите си
ще поставиш длан.
Като икона тънка
в розов облак -
пред тревожна вечер -
ще видиш майка си
да гледа в тебе.
Ще бъдеш младеж
на творчество жертван.
3.
От Москва приказва за поробените братя
радиостанция
" Христо Ботев ":
" Разстрелян е стихотворец! "
И гласът сходно котва
потъва в мен и теб, съвременнико мой.
4.
А времето обезпокоително, прихлупило каскет,
въпрос задава комплициран: " - Огняр или Поет? "
Вървиш - не знаеш тъкмо какъв оставаш ти.
Тунелът поставя точка. Безсмъртие лети.
5.
На кораба платната
и вашите смъртни присъди
изумително си наподобяват.
Вече никой не може да ви върне
от почналото
пътешестване към свободата.
Вие изпреварвате времето
с лаконичността на възприятията
в огромното очакване на Изгрева.
Имената ви:
Антон Иванов
Антон Попов
Атанас Романов
Георги Минчев
Никола Впацаров
Петър Богданов
стават писма до родственици,
незаконни квартири
и земята българска.
Тя ви обича като семената си,
въпреки грубо да стопи телата ви.
Ще сте жарава тлееща,
която ще свети по-нататък.
6.
" - Ти кой си и за какво си блед
като един от моите другари последни -
нали остана там - при извора
на твоята по този начин далечна младост? -
пита ме от близко
съвестта на гордия Моряк,
достигнал Черното море
от говора на бисерната Глазне,
бликнала от планината
на недостижимия Перун
за молещите се славяни
измежду остарелия
и нов народ
на Аспарухова България.
Светлата мистерия на очите ти
Защо е толкова тъжна?! "
7.
Отсреща в маранята,
по ръба на каменния било
контур голям слизаше -
за някъде забързан.
Беше просрочен човек
за срещата последна,
до секунда уговорена.
Хвърли взор с упрек той
и бързо ме отмина.
Бях бикфордов връв
към гърмеж рисков.
Извиках мощно:
" - Ти не си ли
оня,
който век пред мен върви? "
Обърна се, към бъдещото тръгнал
със светлописа собствен,
изчистил черната дъска -
в учебните заведения изменени
от подправените
на нея монолози.
8.
Не е звезда в морето
убитият Поет,
не е вулкан изстинал.
Живее с облеклата на пасажер безконечен -
за някъде отпътувал.
Но все не може да се върне тук,
под върховете.
Тежи патронът от стрелбището
измежду оня въздух летен.
И томчето със стиховете
остава все едно и също.
И все по този начин ще бъде транспортен съд в Банско
бащината къща.
През прозореца отворен
здравецът поглежда.
На завет прикрит,
пламти снегът!
Така висок и безконечен в скута на Пирин
незримо съществуваш ти.
Докосваш ни и отново
с моряците откриваш
вярата към тропици и бряг.
Къде е гробът на другаря?
Обречен. Жив вървиш...
Смъртта въпроса си повтаря:
" Какво ли е Поетът?
Кой го е основал?
Дали от майка е роден? Не го улучих аз.
Не го погубих аз. По-силен е от мен! "
9.
Днес на всички места свети
на злобата ледът.
От лампата ми нощна
светлина се плисва.
Непокорна!
И черното мастило на писеца като в поща
запява върху бялото поле на листа
с нотите на буквите
най-честната ми ария за Моряка,
който тръгнал да избавя
кораба на истината свята,
от свои и непознати обругана.
Дори писалката на царя,
удостоверила смъртната присъда,
вечно осиротя
без вярата Вапцарова.
10.
В сянката на алената козирка
мръзнат разнебитените ни фантазии.
Жестовете на сърцето
местят пограничната вадичка
на омразата и на лъжата.
Най-добрият, също и най-смелият
със душа от слънце
в улея на вечерта стои.
Целят се в Поета
цевите на вълчите очи.
Страх е!
Страх е воят в глутницата груба!
Учеха ни в миналото, че свободата коства
повече от хляба наш насъщ.
А кръгът на глутницата спотаена
в нас потърси своя вълчи излаз...
И кърви на хоризонта спуканата вена.
Да, неуместно е това! Абсурдно е това...
В залеза на най-злочестата Епоха
вълците стоят на стража.
Вълците стоят на стража.
Въпреки Кръга, макар Кръга,
някъде кръвта на планините
светлината все по този начин ще ражда.
Знаем своето непроменено място.
Знаем своето голготно място.
Тази вечер, на Христова възраст,
той за кой ли път възкръсва ясно.
И е най-отдалечената въздишка
на човешката вътрешност,
скрита в ъгъла на столичното гробище.
И скърби тревата с онемелите камбани.
Моята сподавена молитва
напои мълчанието.
Тя поета от пръстта изправя,
с цел да ни нахрани
с две риби
с пет хляба.
11.
Огнена. Последна. Вечерта в тунела постепенно гасне.
Тя е точка. Юли е в този момент. Дори бетонът тежко диша.
Няма я гората хладна. Вдъхновен щурец зад прага
да продънва тишината настойчиво се пробва.
Спри секундите за момент! - на себе си промълвявам.
Спри даже тепавицата на сърцето, в случай че можеш.
Мама нещо като довиждане сподели. Но и то извън остана.
Има логичност в това да бъда самичък преди разстрела.
Някой ли прошепва: " Гложде ли те релсата зад тебе? "
И до дъно веригата разхлаби.
Може би е ангел, дохвърчал от черквата на Банско.
Той един път във детството челото ми докосна.
Утре ще е хубаво и ярко макар дулата тъмни.
Срещу тях в цялостен растеж стоя. Виждах тази среща.
Някога даже се вричах, че я очаквам повече от женитба.
Тя е тук. И гледа по какъв начин ще хлътна в лабиринта.
Щракна първият затвор. Останалите в ехото се сляха.
" Бих обичал, майко, бих обичал... " Тази вечер
кой оттатък стените на стрелбището заплака.
Беше ангел спокоен, във облеклата на млад боец облечен.
12.
Якобинците от кафене " Средец "
не разбрали тихата усмивка
на Поета,
който всяка нощ
с венец от тръни
свят се приближавал
към стената за разстрел.
Но един другар -
от кръга на сродните души,-
прозрел,
че тръгнал прав
гибелта да унищожи.
След погромите
приятелят му ще напише
в поетическия Храм:
" - Той свойто същинско величие
реализира безусловно самичък! "
13.
Поетът със успеха си персонална
възвиси Човека -
жив под земната кора.
Който през днешния ден само поддържа връзка
с мъдрата трева.
Но теб те няма там!
Във друго време
и в пространства други
със света безконечен
разговаряш ти.
В Епохата, от мерзости разнищена,
във последна сметка
твоите " Моторни песни "
сигурен заслон откриха.
И стана доста ярко
за избавения Човек.
14.
Вапцаров тази нощ
напусна Братската могила
и гробището опустя
измежду тишина голяма.
Съседите -
петимата приятели от разстрела -
затъгуваха
за неговото непредвидено неявяване...
От селището на живота безмълвен
те още веднъж се изправиха
край огньовете във мрака.
И влязоха във вихрения гребен
на багра възобновен! -
да бъдат някъде и някому потребни.
15.
Елена - майката! - учителката в Банско -
под воала
на косите сребърни -
в сънищата къси,
на нощите пред входа
вижда своето дете възкръснало.
Повежда го още веднъж да проходи
във ливадите разцъфнали.
16.
Кръгове сияния пътуват
и отново наливат мощ те в индивидите
да слеят себе си
във вероятния лимит на близостта
със праведниците погубени.
Лъжа е твоето неявяване
във нашия блян
да скършим Злото.
Сълза си ти в окото
на човечеството тъжно.
Не си погубен!
Нали отпътува единствено
в местожителството
на звездите нощни.
И ти, човечество,
по кое време ще проговориш
със езика мощен на сиянията -
покрили с усеща
южното море
и Вапцаровата Фамагуста?
17.
Няма
във страната продажна
такава още мощ,
която в багра ни
на разсъдъка против съня
да спре
словесната камбана на Моряка.
Тя с бъдещото го сродява,
огласила
неговата " Вяра " -
на горилите кафяви
във барутните пожарища
изгряла.
Навсякъде
зарево от кръгове
обгръща непокорните глави.
И всеки епицентър негов
е сърце
във багра кървясъл
за земя свободна.
18.
Останалото е известно!
19.
Раната прострелна
от патроните
от дълго време заздравя.
Болката,
със воля превъзмогнал,
Той при живите идва
в мигове на любов славна
и в грохота на тръгнала паника.
20.
От оня бял експрес -
сред кестените на Одеса
и брезите на Москва -
след толкоз години
през днешния ден
просветва във зората
обликът изтънчен
на момичето,
което
в упор! -
за вселената от хора то изрича:
" - Птицата удариха в сърцето! "
Тринадесет години след Голямата война,
в експреса бял
от Одеса за Москва,
една студентка
измежду ритъма на колела стоманени
четеше песните моторни
на безсмъртния Поет.
В квадрата безоблачен на прозореца -
сред пещта на залеза голям
и сълзите на брезите сребърни -
край коловоза
пушеха ловци на птици,
тръгнали към юга
в есенния задух -
финален! -
за полета им безгрижен.
Стърчаха пушките двуоки,
прицелени в небето
от рамената на мъжете
под дърветата високи.
Момичето затвори книгата
и като че ли ми прошепна:
" Птицата удариха в сърцето! "
2.
В средата на Епохата -
от кръв освирепяла, -
звъни камбаната на Банско:
" В земя на пропасти и еделвайси
жив ли си, Никола?!
Къде се бавиш ти.
Море или решетка
не можеш да прелитнеш.
Само знак подай!
Веригата ще срежа.
Път ще ти покажа.
На времето ще спра
студения картечен лай -
и в Пирин планина
ще тръгнеш самичък.
Над веждите си
ще поставиш длан.
Като икона тънка
в розов облак -
пред тревожна вечер -
ще видиш майка си
да гледа в тебе.
Ще бъдеш младеж
на творчество жертван.
3.
От Москва приказва за поробените братя
радиостанция
" Христо Ботев ":
" Разстрелян е стихотворец! "
И гласът сходно котва
потъва в мен и теб, съвременнико мой.
4.
А времето обезпокоително, прихлупило каскет,
въпрос задава комплициран: " - Огняр или Поет? "
Вървиш - не знаеш тъкмо какъв оставаш ти.
Тунелът поставя точка. Безсмъртие лети.
5.
На кораба платната
и вашите смъртни присъди
изумително си наподобяват.
Вече никой не може да ви върне
от почналото
пътешестване към свободата.
Вие изпреварвате времето
с лаконичността на възприятията
в огромното очакване на Изгрева.
Имената ви:
Антон Иванов
Антон Попов
Атанас Романов
Георги Минчев
Никола Впацаров
Петър Богданов
стават писма до родственици,
незаконни квартири
и земята българска.
Тя ви обича като семената си,
въпреки грубо да стопи телата ви.
Ще сте жарава тлееща,
която ще свети по-нататък.
6.
" - Ти кой си и за какво си блед
като един от моите другари последни -
нали остана там - при извора
на твоята по този начин далечна младост? -
пита ме от близко
съвестта на гордия Моряк,
достигнал Черното море
от говора на бисерната Глазне,
бликнала от планината
на недостижимия Перун
за молещите се славяни
измежду остарелия
и нов народ
на Аспарухова България.
Светлата мистерия на очите ти
Защо е толкова тъжна?! "
7.
Отсреща в маранята,
по ръба на каменния било
контур голям слизаше -
за някъде забързан.
Беше просрочен човек
за срещата последна,
до секунда уговорена.
Хвърли взор с упрек той
и бързо ме отмина.
Бях бикфордов връв
към гърмеж рисков.
Извиках мощно:
" - Ти не си ли
оня,
който век пред мен върви? "
Обърна се, към бъдещото тръгнал
със светлописа собствен,
изчистил черната дъска -
в учебните заведения изменени
от подправените
на нея монолози.
8.
Не е звезда в морето
убитият Поет,
не е вулкан изстинал.
Живее с облеклата на пасажер безконечен -
за някъде отпътувал.
Но все не може да се върне тук,
под върховете.
Тежи патронът от стрелбището
измежду оня въздух летен.
И томчето със стиховете
остава все едно и също.
И все по този начин ще бъде транспортен съд в Банско
бащината къща.
През прозореца отворен
здравецът поглежда.
На завет прикрит,
пламти снегът!
Така висок и безконечен в скута на Пирин
незримо съществуваш ти.
Докосваш ни и отново
с моряците откриваш
вярата към тропици и бряг.
Къде е гробът на другаря?
Обречен. Жив вървиш...
Смъртта въпроса си повтаря:
" Какво ли е Поетът?
Кой го е основал?
Дали от майка е роден? Не го улучих аз.
Не го погубих аз. По-силен е от мен! "
9.
Днес на всички места свети
на злобата ледът.
От лампата ми нощна
светлина се плисва.
Непокорна!
И черното мастило на писеца като в поща
запява върху бялото поле на листа
с нотите на буквите
най-честната ми ария за Моряка,
който тръгнал да избавя
кораба на истината свята,
от свои и непознати обругана.
Дори писалката на царя,
удостоверила смъртната присъда,
вечно осиротя
без вярата Вапцарова.
10.
В сянката на алената козирка
мръзнат разнебитените ни фантазии.
Жестовете на сърцето
местят пограничната вадичка
на омразата и на лъжата.
Най-добрият, също и най-смелият
със душа от слънце
в улея на вечерта стои.
Целят се в Поета
цевите на вълчите очи.
Страх е!
Страх е воят в глутницата груба!
Учеха ни в миналото, че свободата коства
повече от хляба наш насъщ.
А кръгът на глутницата спотаена
в нас потърси своя вълчи излаз...
И кърви на хоризонта спуканата вена.
Да, неуместно е това! Абсурдно е това...
В залеза на най-злочестата Епоха
вълците стоят на стража.
Вълците стоят на стража.
Въпреки Кръга, макар Кръга,
някъде кръвта на планините
светлината все по този начин ще ражда.
Знаем своето непроменено място.
Знаем своето голготно място.
Тази вечер, на Христова възраст,
той за кой ли път възкръсва ясно.
И е най-отдалечената въздишка
на човешката вътрешност,
скрита в ъгъла на столичното гробище.
И скърби тревата с онемелите камбани.
Моята сподавена молитва
напои мълчанието.
Тя поета от пръстта изправя,
с цел да ни нахрани
с две риби
с пет хляба.
11.
Огнена. Последна. Вечерта в тунела постепенно гасне.
Тя е точка. Юли е в този момент. Дори бетонът тежко диша.
Няма я гората хладна. Вдъхновен щурец зад прага
да продънва тишината настойчиво се пробва.
Спри секундите за момент! - на себе си промълвявам.
Спри даже тепавицата на сърцето, в случай че можеш.
Мама нещо като довиждане сподели. Но и то извън остана.
Има логичност в това да бъда самичък преди разстрела.
Някой ли прошепва: " Гложде ли те релсата зад тебе? "
И до дъно веригата разхлаби.
Може би е ангел, дохвърчал от черквата на Банско.
Той един път във детството челото ми докосна.
Утре ще е хубаво и ярко макар дулата тъмни.
Срещу тях в цялостен растеж стоя. Виждах тази среща.
Някога даже се вричах, че я очаквам повече от женитба.
Тя е тук. И гледа по какъв начин ще хлътна в лабиринта.
Щракна първият затвор. Останалите в ехото се сляха.
" Бих обичал, майко, бих обичал... " Тази вечер
кой оттатък стените на стрелбището заплака.
Беше ангел спокоен, във облеклата на млад боец облечен.
12.
Якобинците от кафене " Средец "
не разбрали тихата усмивка
на Поета,
който всяка нощ
с венец от тръни
свят се приближавал
към стената за разстрел.
Но един другар -
от кръга на сродните души,-
прозрел,
че тръгнал прав
гибелта да унищожи.
След погромите
приятелят му ще напише
в поетическия Храм:
" - Той свойто същинско величие
реализира безусловно самичък! "
13.
Поетът със успеха си персонална
възвиси Човека -
жив под земната кора.
Който през днешния ден само поддържа връзка
с мъдрата трева.
Но теб те няма там!
Във друго време
и в пространства други
със света безконечен
разговаряш ти.
В Епохата, от мерзости разнищена,
във последна сметка
твоите " Моторни песни "
сигурен заслон откриха.
И стана доста ярко
за избавения Човек.
14.
Вапцаров тази нощ
напусна Братската могила
и гробището опустя
измежду тишина голяма.
Съседите -
петимата приятели от разстрела -
затъгуваха
за неговото непредвидено неявяване...
От селището на живота безмълвен
те още веднъж се изправиха
край огньовете във мрака.
И влязоха във вихрения гребен
на багра възобновен! -
да бъдат някъде и някому потребни.
15.
Елена - майката! - учителката в Банско -
под воала
на косите сребърни -
в сънищата къси,
на нощите пред входа
вижда своето дете възкръснало.
Повежда го още веднъж да проходи
във ливадите разцъфнали.
16.
Кръгове сияния пътуват
и отново наливат мощ те в индивидите
да слеят себе си
във вероятния лимит на близостта
със праведниците погубени.
Лъжа е твоето неявяване
във нашия блян
да скършим Злото.
Сълза си ти в окото
на човечеството тъжно.
Не си погубен!
Нали отпътува единствено
в местожителството
на звездите нощни.
И ти, човечество,
по кое време ще проговориш
със езика мощен на сиянията -
покрили с усеща
южното море
и Вапцаровата Фамагуста?
17.
Няма
във страната продажна
такава още мощ,
която в багра ни
на разсъдъка против съня
да спре
словесната камбана на Моряка.
Тя с бъдещото го сродява,
огласила
неговата " Вяра " -
на горилите кафяви
във барутните пожарища
изгряла.
Навсякъде
зарево от кръгове
обгръща непокорните глави.
И всеки епицентър негов
е сърце
във багра кървясъл
за земя свободна.
18.
Останалото е известно!
19.
Раната прострелна
от патроните
от дълго време заздравя.
Болката,
със воля превъзмогнал,
Той при живите идва
в мигове на любов славна
и в грохота на тръгнала паника.
20.
От оня бял експрес -
сред кестените на Одеса
и брезите на Москва -
след толкоз години
през днешния ден
просветва във зората
обликът изтънчен
на момичето,
което
в упор! -
за вселената от хора то изрича:
" - Птицата удариха в сърцето! "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ