Откъс от Позорище от Добромир Бойчев
1
ТОПЛА ЛЯТНА ВЕЧЕР ВЛАСТВАШЕ над живописното пристанище на Солун. Откъм залива подухваше пресен бриз и носеше дъха на водорасли, пресни миди и разлят мазут – по този начин както го бе носил и предните няколко хилядолетия (с изключение на мазута).
Националният спектакъл на Северна Гърция бе ситуиран единствено на стотина-двеста метра от крайбрежната алея, близо до емблемата на града – Бялата кула. Фасадата на театъра сияеше в нощта, изтънчено огряна от вътрешната страна от голям брой осветителни тела, скрити в мраморните ниши и зад балюстрадите. Цялата тази електрическа хубост струеше в мрака, придавайки огнен ореол на така и така достолепната постройка. Нямаше по какъв начин да погледнеш Националния спектакъл и да не възкликнеш: „ Ето това е храм на Изкуството! “.
По улицата напред-назад пърпореха мотоскутери. Във въздуха се носеше мирис на октопод на плоча от градината на непосредствен ресторант. Млади влюбени двойки, хванати за ръце, правеха тегели по тротоара. Девойките бъбреха оживено, ближейки сладоледи във фунийки, а кавалерите им се преструваха, че ги слушат, и си мислеха дали ще им излезе шансът по-късно.
В ТОВА ВРЕМЕ В ДЕКАДЕНТСКИ РАЗТОЧИТЕЛНИЯ интериор на театъра, в една от облицованите в червен плюш ложи на балкона, седеше Костас Папуляс. Да кажем, че нашият човек приличаше на средностатистически грък, ще е чисто подценяване. Той бе въплъщение на гръцкия мъж на междинна възраст – невисок, мургав, оплешивяващ, с мустаци и внимателно шкембенце, преди малко трансферирал 50-те. Ако съберете в една стая тримата най-талантливи карикатуристи на Гърция, раздадете им хартия, туш, пера и им кажете: „ Таланти, нарисувайте ми Типичния Грък “, то техните шаржове до един ще изобразят нещо доста сходно на физиономията на Костас Папуляс.
До него в комфортното кресло се бе облегнала брачната половинка му Евридики, която – уви – също не блестеше с визия. Тя бе къдрава, грозновата жена на 45 с воднисти, леко раздалечени очи. Гърбавичък нос слагаше финалния щрих на типичния ѝ средиземноморски профил.
Костас гледаше сцената с блеснали очи. Одухотвореното му лице издаваше, че театърът живо го вълнува. Той явно знаеше наизуст текста на пиесата, тъй като понякога беззвучно „ суфлираше “ репликите на актьорите. На сцената се играеше „ Антигона “ от Софокъл и Костас надалеч не бе единственият под хипнотичното влияние на Софокъловия текст. Зрителите в запълнената до последното място затъмнена зала следяха представлението със спотаен мирис.
Евридики обаче скучаеше свиреп в ложата. Тя се прозя (за трети или четвърти път тази вечер) и скритом извади телефона от дамската си чанта. Плъзна показалец по екрана и отвори интернет браузъра. Костас мигновено видя сиянието от екрана и я скастри шушукайки:
– Евридики, за бога! Прибери го!
– Скучно ми е – оплака се тя.
– Имай малко почитание към труда на актьорите!
Костас ѝ изтръгна телефона от ръцете и прибързано угаси екрана. Но към този момент бе късно. От седалката зад тях се наведе достолепна дама в лилава рокля и осеяно с лунички деколте и им изшътка:
– Засрамете се! Намирате се в спектакъл!
Костас единствено дето не потъна в земята от позор. Той побърза да се извини на матроната с жестове. Отново се концентрира в пиесата. До него Евридики се зазяпа в сцената с безгранична скука. Прозя се за четвърти или пети път.
ЗРИТЕЛИТЕ НАПУСКАХА СГРАДАТА през основния вход след края на постановката, разпалено разяснявайки видяното. На излизане от театъра Костас, едвам сдържайки гнева си, смъмри жена си:
– Как можа да ме изложиш по този начин?!
– Какво толкоз е станало? – учуди се Евридики.
– Не разбираш ли, че това е неприемливо! – гневеше се Костас. – В тъмния салон актьорите виждат чак от сцената по какъв начин свети екранът на скапания ти телефон, тъй като ти е скимнало да ровичкаш един бог знае какво вътре!
– Я стига! – сопна му се Евридики. – Само за секунда го включих, с цел да схвана кого са отстранили от MasterChef.
– MasterChef! – кипна Костас. – Аз те повеждам да се насладиш на огромното, класическото изкуство, а на теб в главата ти са някакви... манджи!
Тук Евридики също стартира да губи самообладание.
– Не са манджи, а гурме! Haute cuisine! Тази вечер участниците трябваше да подготвят див лаврак и бургундски охлюви.
Това вбеси Костас още повече.
– Това ли те вълнува повече от Антигона?! Скапаният бургундски лаврак! И скапаните диви охлюви!
– Костас! Ти осъзнаваш ли, че към този момент за десети път ме водиш на тази пиеса?!
![Позорище от Добромир Байчев – комедия, разсмиваща до рев]( "Позорище от Добромир Байчев – комедия, разсмиваща до рев")
" Позорище " от Добромир Байчев – комедия, разсмиваща до рев
Авторът на отличения разказ „ Глиненият цар “ с убийствено смешна ирония. Писателят споделя одисеята на един грък, дръзнал да...
– Първо, не е за десети – отсече той, – а най-вече за шести! И второ – в случай че би трябвало, и 10 пъти ще те заведа, тъй като това е Националният спектакъл на Северна Гърция! Това е храм!
Увлечени в кавгата, незабелязано бяха стигнали до паркинга на театъра. Костас се заозърта нервно, търсеше фамилния автомобил – дизелов фолксваген пасат, произвеждане 2008-а, който пазеше като зеницата на окото си.
– Къде паркира? – попита Евридики.
– Откъде да знам къде съм паркирал! – избухна Костас. Тя осъзна, че може би бе прекалила. Хвана го за ръката и се опита да го успокои.
– Не се ядосвай де.
– Ти ме ядосваш!
![Откъс из Пустош Стина Джаксън]( "Откъс из Пустош Стина Джаксън")
Откъс из " Пустош " Стина Джаксън
ПЪРВА ЧАСТ Най-лошо беше на здрачаване, когато идваше прозрението, че е отлетял още един ден. Ден като всички останали. Стоеше на мяст...
Той жестоко отблъсна ръката ѝ, само че Евридики не се отхвърли. Сега тя се притисна към рамото на Костас и поглади с въртеливи придвижвания на дланта корема му – нещо, което безотказно го успокояваше.
– Милото ми мъжле, по какъв начин се разпали единствено за обичания си спектакъл!
Без да стопира да гали благоутробието му, тя прошепна в ухото на Костас:
– Ах, по какъв начин се възбуждам, когато се ядосаш по този начин! Няма да се караме за нелепости. Утре е подобен огромен ден за обичаното ми мъжле!
Тя го целуна и приласка. Костас последователно се поуспокои. Погледна я съвсем отговорно.
– Права си. Извинявай, Евридики.
ТОПЛА ЛЯТНА ВЕЧЕР ВЛАСТВАШЕ над живописното пристанище на Солун. Откъм залива подухваше пресен бриз и носеше дъха на водорасли, пресни миди и разлят мазут – по този начин както го бе носил и предните няколко хилядолетия (с изключение на мазута).
Националният спектакъл на Северна Гърция бе ситуиран единствено на стотина-двеста метра от крайбрежната алея, близо до емблемата на града – Бялата кула. Фасадата на театъра сияеше в нощта, изтънчено огряна от вътрешната страна от голям брой осветителни тела, скрити в мраморните ниши и зад балюстрадите. Цялата тази електрическа хубост струеше в мрака, придавайки огнен ореол на така и така достолепната постройка. Нямаше по какъв начин да погледнеш Националния спектакъл и да не възкликнеш: „ Ето това е храм на Изкуството! “.
По улицата напред-назад пърпореха мотоскутери. Във въздуха се носеше мирис на октопод на плоча от градината на непосредствен ресторант. Млади влюбени двойки, хванати за ръце, правеха тегели по тротоара. Девойките бъбреха оживено, ближейки сладоледи във фунийки, а кавалерите им се преструваха, че ги слушат, и си мислеха дали ще им излезе шансът по-късно.
В ТОВА ВРЕМЕ В ДЕКАДЕНТСКИ РАЗТОЧИТЕЛНИЯ интериор на театъра, в една от облицованите в червен плюш ложи на балкона, седеше Костас Папуляс. Да кажем, че нашият човек приличаше на средностатистически грък, ще е чисто подценяване. Той бе въплъщение на гръцкия мъж на междинна възраст – невисок, мургав, оплешивяващ, с мустаци и внимателно шкембенце, преди малко трансферирал 50-те. Ако съберете в една стая тримата най-талантливи карикатуристи на Гърция, раздадете им хартия, туш, пера и им кажете: „ Таланти, нарисувайте ми Типичния Грък “, то техните шаржове до един ще изобразят нещо доста сходно на физиономията на Костас Папуляс.
До него в комфортното кресло се бе облегнала брачната половинка му Евридики, която – уви – също не блестеше с визия. Тя бе къдрава, грозновата жена на 45 с воднисти, леко раздалечени очи. Гърбавичък нос слагаше финалния щрих на типичния ѝ средиземноморски профил.
Костас гледаше сцената с блеснали очи. Одухотвореното му лице издаваше, че театърът живо го вълнува. Той явно знаеше наизуст текста на пиесата, тъй като понякога беззвучно „ суфлираше “ репликите на актьорите. На сцената се играеше „ Антигона “ от Софокъл и Костас надалеч не бе единственият под хипнотичното влияние на Софокъловия текст. Зрителите в запълнената до последното място затъмнена зала следяха представлението със спотаен мирис.
Евридики обаче скучаеше свиреп в ложата. Тя се прозя (за трети или четвърти път тази вечер) и скритом извади телефона от дамската си чанта. Плъзна показалец по екрана и отвори интернет браузъра. Костас мигновено видя сиянието от екрана и я скастри шушукайки:
– Евридики, за бога! Прибери го!
– Скучно ми е – оплака се тя.
– Имай малко почитание към труда на актьорите!
Костас ѝ изтръгна телефона от ръцете и прибързано угаси екрана. Но към този момент бе късно. От седалката зад тях се наведе достолепна дама в лилава рокля и осеяно с лунички деколте и им изшътка:
– Засрамете се! Намирате се в спектакъл!
Костас единствено дето не потъна в земята от позор. Той побърза да се извини на матроната с жестове. Отново се концентрира в пиесата. До него Евридики се зазяпа в сцената с безгранична скука. Прозя се за четвърти или пети път.
ЗРИТЕЛИТЕ НАПУСКАХА СГРАДАТА през основния вход след края на постановката, разпалено разяснявайки видяното. На излизане от театъра Костас, едвам сдържайки гнева си, смъмри жена си:
– Как можа да ме изложиш по този начин?!
– Какво толкоз е станало? – учуди се Евридики.
– Не разбираш ли, че това е неприемливо! – гневеше се Костас. – В тъмния салон актьорите виждат чак от сцената по какъв начин свети екранът на скапания ти телефон, тъй като ти е скимнало да ровичкаш един бог знае какво вътре!
– Я стига! – сопна му се Евридики. – Само за секунда го включих, с цел да схвана кого са отстранили от MasterChef.
– MasterChef! – кипна Костас. – Аз те повеждам да се насладиш на огромното, класическото изкуство, а на теб в главата ти са някакви... манджи!
Тук Евридики също стартира да губи самообладание.
– Не са манджи, а гурме! Haute cuisine! Тази вечер участниците трябваше да подготвят див лаврак и бургундски охлюви.
Това вбеси Костас още повече.
– Това ли те вълнува повече от Антигона?! Скапаният бургундски лаврак! И скапаните диви охлюви!
– Костас! Ти осъзнаваш ли, че към този момент за десети път ме водиш на тази пиеса?!
Авторът на отличения разказ „ Глиненият цар “ с убийствено смешна ирония. Писателят споделя одисеята на един грък, дръзнал да...
– Първо, не е за десети – отсече той, – а най-вече за шести! И второ – в случай че би трябвало, и 10 пъти ще те заведа, тъй като това е Националният спектакъл на Северна Гърция! Това е храм!
Увлечени в кавгата, незабелязано бяха стигнали до паркинга на театъра. Костас се заозърта нервно, търсеше фамилния автомобил – дизелов фолксваген пасат, произвеждане 2008-а, който пазеше като зеницата на окото си.
– Къде паркира? – попита Евридики.
– Откъде да знам къде съм паркирал! – избухна Костас. Тя осъзна, че може би бе прекалила. Хвана го за ръката и се опита да го успокои.
– Не се ядосвай де.
– Ти ме ядосваш!
ПЪРВА ЧАСТ Най-лошо беше на здрачаване, когато идваше прозрението, че е отлетял още един ден. Ден като всички останали. Стоеше на мяст...
Той жестоко отблъсна ръката ѝ, само че Евридики не се отхвърли. Сега тя се притисна към рамото на Костас и поглади с въртеливи придвижвания на дланта корема му – нещо, което безотказно го успокояваше.
– Милото ми мъжле, по какъв начин се разпали единствено за обичания си спектакъл!
Без да стопира да гали благоутробието му, тя прошепна в ухото на Костас:
– Ах, по какъв начин се възбуждам, когато се ядосаш по този начин! Няма да се караме за нелепости. Утре е подобен огромен ден за обичаното ми мъжле!
Тя го целуна и приласка. Костас последователно се поуспокои. Погледна я съвсем отговорно.
– Права си. Извинявай, Евридики.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ