Пет истории на фамилията Пенкови, зърнати в албум
1. Раждането на една книга
Книгата „ ПЕНКОВИ - СВЕТЛОПИСЦИТЕ “ е петата от поредицата " Архив Гипсън " отдадена на основоположниците на българската снимка през XIX-XX век. Един от тях е Георги Ив. Пенков (1864-1913), който предава умеенето да фотографира и на сина си - известния художник Иван Пенков.
Книгата се роди по-бавно от предходните, тъй като в нея взехме решение по право обект на вниманието да бъде значимото творчество на художника, а не на фена фотограф Иван Пенков.
Ето за какво в тази книга доминира богато илюстрираната и увлекателна студия за творчеството на именития художник написана от изкуствоведа Краси Илиев. Тя е последвана от албум с доста цветни репродукции на картини, мозайки и стъклописи, сътворени от Иван Пенков.
Това е главното в книгата. В нея Красимир Илиев проследява задълбочено и хронологично израстването на Иван Пенков като художник. Успоредно с това създателят на студията незабелязано построява и визията ни за личността на този всестранно талантлив човек - безгрижник с широко сърце, измъчен, мислещ, съчувстващ - оптимист доведен до тъжни констатации и обезверения..., които намират своето отражение в неговия дневник и произведения.
Всичко стартира през 2008 година, когато ме потърси Боян - първоровният наследник на художника Иван Пенков, с молба да снима огромно количество произведения на татко му. Идеята на Боян, както и на по-малкия му брат Георги, по-известен с името Джони Пенков, бе да се направи огромна книга, в която да бъдат включени оптимален брой творби на именития им татко.
Издирването на картините и събирането им на едно място, въпреки и за малко време, е станало допустимо, тъй като Боян беше намерил прилежно поддържан лист, формиран систематично през годините от татко му с имената на хората, на които проф. Иван Пенков е подарявал или продавал свои картини. Впоследствие се оказа, че липсва нещо доста значимо - заглавията на творбите. Подробното изложение на тези картини, което проф. Боян Пенков правеше по време на снимането, за жал, не е било открито след кончината му.
Едва през 2019 година дружно с Джони Пенков, Красимир Илиев и моя благосклонност се върнахме към тази концепция, като взехме решение към албума за творчеството на Иван Пенков да прибавим фотографиите, направени от Пенкови - дядо, татко и внуци.
Ето по този начин се появи и последната част на книгата.
Тя е на трето място в това издание. В нея се показват фотографиите на бащата на художника – Георги Пенков (1864-1913), който е бил ослепителен професионален фотограф, книгоиздател и държавник от Казанлък, както и на сина му Иван Пенков (1897-1957), който до края на дните си фотографира доста интелигентно, без упоритости и искания за професионализъм. Той просто е фотографирал за наслаждение.
Може би заради напредналата ми възраст, в която всичко ми се коства, че се е случило през вчерашния ден, чаках, че необятната аудитория би трябвало да помни и незабавно да реагира на името Пенкови.
Не си давах сметка, че от гибелта на Иван Пенков са минали 65 години.
Дори и пред интелектуалци, които наблюдават и разясняват културните събития в страната, от време на време се постановяваше да разяснявам: “ Пенков – стъклописите и мозайките в Съдебната палата “. Едва тогава проблясваха очите им! Но обезпечено получавах утвърдителен възклик, когато споделях – художникът е бащата на Джони Пенков.
Така обичаният от доста българи Джони (макар и към този момент да не е сред нас) помага и в този момент на светлописците от рода Пенкови толкоз безапелационно, че хората с доверие разлистват тази книга…
В тази обява се показват няколко изображения и историите към тях от фотографическия албум на семейство Пенкови:
2. От фотоателието ни гледат новатори на своето време
Прави усещане автопортрет на Георги Пенков, изработен в неговото фотоателие в Казанлък. Пред разрисувания декор са портретирани доста поданици на будния възрожденски град, както и всички членове на семейството. За Георги Пенков се знае, че с изключение на с снимка се е занимавал с преводи, книгоиздаване и дейна социална активност.
По същото време злите езици шептяли, че младия Георги е „ притежател на новите хрумвания “. Според една обява за „ Фотографиите на Г. И. Пенков “ от Димитър Коларов в списание „ Българско фото “ (брой 7 от 1981 година) в дома на Пенков в Казанлък Димитър Благоев свикал предварителното заседание на южнобългарските делегати преди учредителния Бузлуджанския конгрес на БСДП, състоял се на 2 август 1881.
Години по късно в публикация озаглавена „ Първите “ Чудомир припомня: „ През 1898 година Ледът се разтопява! Турският дух дефинитивно е пропъден. В читалище „ Искра " за първи път в България ролята на Луиза от пиесата „ Коварство и обич “ е изпълнена вместо от младо момче, както е било признато до тогава, от смелата Мария Владева - съпругата на Георги Пенков… “ Ето я и нея на фотография.
3. Зевзекът Джони бил съществено дете
Домашен портрет. Бъдещият инженер, старши теоретичен помощник, претендент на техническите науки и огромен зевзек от национално значение (инж. ст. н. с. к. т. н. година зевз. н. з.) Джони Пенков гледа строго към своя татко, който е зад фотокамерата. И с цел да не се чудят чужденците какви са тези трофеи и съкращения пред името на това почтено дете от фотографията, би трябвало да им поясня, че при започване на последния български преход (който продължава към този момент 32 години) доцент Джони Пенков дружно Тодор Колев и " тоталния наблюдаващ " Ст. Ц. Александров участваха в едно хумористично радиопредаване „ Как ще ги стигнем американците “. И до момента в който те забавляваха цялата нация с остроумни мнения, едни наши младежи стремително надминаха американците по в началото струпване на капитали и започнаха да ни дават акъл…и още по какъв начин!
Това име " Джони " е известно най-малко на три генерации българи освен поради инженерните му акустични достижения, великолепните артистични кино прояви, а на първо място с хумористичните и уместни остри обществени позиции, изразявани почтено през целия му умишлен живот, без да се преценява с изменящата се политическа обстановка в страната.
4. Портрет на портретиста
През Втората международна война вилата на семейство Пенкови в Панчарево е била отворена за всички близки другари. По спомените на Боян Пенков (по-големият наследник на художника) понякога там са се събирали на посетители до 40 души.
Открояващи се фигури на доста от фотосите са на Тодор Боров, Кирил Цонев, Андрей Николов, Борис Стоилов, Александър Балабанов, Марко Марков, Дечко Узунов и не на последно място огромният български библиограф и енциклопедист Никола Михов, или както галено е бил именуван в фамилията „ Бачо Кольо “. С наличието си и непрекъснатото другарство със синовете Боян и Джони той оставя у тях трайни следи в добиването на богата обща просвета и познания за цялостен живот. Така се ражда и серията от фотографски и живописни портрети на този популярен човек, направени от Иван Пенков и неговите синове.
На една от фотосите са представени двамата неразделни другари – художникът и неговият модел – Никола Михов. Заснети са от Боян Пенков през 1944 година. Мястото на действието е спонтанното ателие, намиращо се в „ джамлъка “ към вилата в Панчарево.
Този портрет днес може да се види в Президиума на Българската академия на науките.
5. Снимки за наслаждение с нашенци от остаряло време
Иван Пенков е фотографирал единствено за наслаждение. Със фотосите си обилно ни допуска до себе си и най-близките си другари. Но също така той ни оставя една богата изложба от облици на българи от четиридесетте години на ХХ век. Те са снимани на полето, по улиците и дворовете из най-различни места от красивата и през неговите очи пасторална България. Можем единствено да гадаем. Вероятно това са хората най-вече от Панчарево и покрайнините. Хората, с които той е живял дружно дълги години. За тези изображения създателят не ни е оставил никакви обяснения. Ето за какво те доближават днес с едно общо определение „ Нашенци “… В доста от тези фотографии се повтарят сякаш несъзнателно композиции, които виждаме в неговите живописни произведения от двадесетте и тридесетте години на ХХ вех.
Таланта да фотографира наследява от татко си Георги Пенков, от който до нас са достигнали стъклени негативи, носители на голям брой фотографски изображения, които са " запомнили " духа на епохата от края на деветнадесети и началото на двадесети век, в това число и посредством фамилните портрети на Пенкови.
След ранната гибел на татко му младият Иван Пенков е вече окончателно " инфектиран " от фотографията. Камерата е с него на фронта през Първата международна война, тя е с него и в Мюнхен, и в Нюрнберг по време на следването му (от там са останали единствено няколко стъклени негатива). Още в края на 20-те години на предишния век Пенков към този момент разполага с най-модерните фотоапарати за времето си, в които стъклената плака е сменена с кино лента.
В този албум фотографиите на татко и наследник Пенкови за първи път стават равнопоставени до живописта, графиката, стъклописа, мозайките и сценографията на художника проф. Иван Пенков. Разказът за това семейство приключва с „ Поглед към църквата „ Света София “ – Зима “. Всъщност тя е и последната снимка, направена от Иван Пенков преди ранната му разлъка с живота през 1957 година, която удостоверява сливането на изкуствата в неговото креативно въображение.
Книгата „ ПЕНКОВИ - СВЕТЛОПИСЦИТЕ “ е петата от поредицата " Архив Гипсън " отдадена на основоположниците на българската снимка през XIX-XX век. Един от тях е Георги Ив. Пенков (1864-1913), който предава умеенето да фотографира и на сина си - известния художник Иван Пенков.
Книгата се роди по-бавно от предходните, тъй като в нея взехме решение по право обект на вниманието да бъде значимото творчество на художника, а не на фена фотограф Иван Пенков.
Ето за какво в тази книга доминира богато илюстрираната и увлекателна студия за творчеството на именития художник написана от изкуствоведа Краси Илиев. Тя е последвана от албум с доста цветни репродукции на картини, мозайки и стъклописи, сътворени от Иван Пенков.
Това е главното в книгата. В нея Красимир Илиев проследява задълбочено и хронологично израстването на Иван Пенков като художник. Успоредно с това създателят на студията незабелязано построява и визията ни за личността на този всестранно талантлив човек - безгрижник с широко сърце, измъчен, мислещ, съчувстващ - оптимист доведен до тъжни констатации и обезверения..., които намират своето отражение в неговия дневник и произведения.
Всичко стартира през 2008 година, когато ме потърси Боян - първоровният наследник на художника Иван Пенков, с молба да снима огромно количество произведения на татко му. Идеята на Боян, както и на по-малкия му брат Георги, по-известен с името Джони Пенков, бе да се направи огромна книга, в която да бъдат включени оптимален брой творби на именития им татко.
Издирването на картините и събирането им на едно място, въпреки и за малко време, е станало допустимо, тъй като Боян беше намерил прилежно поддържан лист, формиран систематично през годините от татко му с имената на хората, на които проф. Иван Пенков е подарявал или продавал свои картини. Впоследствие се оказа, че липсва нещо доста значимо - заглавията на творбите. Подробното изложение на тези картини, което проф. Боян Пенков правеше по време на снимането, за жал, не е било открито след кончината му.
Едва през 2019 година дружно с Джони Пенков, Красимир Илиев и моя благосклонност се върнахме към тази концепция, като взехме решение към албума за творчеството на Иван Пенков да прибавим фотографиите, направени от Пенкови - дядо, татко и внуци.
Ето по този начин се появи и последната част на книгата.
Тя е на трето място в това издание. В нея се показват фотографиите на бащата на художника – Георги Пенков (1864-1913), който е бил ослепителен професионален фотограф, книгоиздател и държавник от Казанлък, както и на сина му Иван Пенков (1897-1957), който до края на дните си фотографира доста интелигентно, без упоритости и искания за професионализъм. Той просто е фотографирал за наслаждение.
Може би заради напредналата ми възраст, в която всичко ми се коства, че се е случило през вчерашния ден, чаках, че необятната аудитория би трябвало да помни и незабавно да реагира на името Пенкови.
Не си давах сметка, че от гибелта на Иван Пенков са минали 65 години.
Дори и пред интелектуалци, които наблюдават и разясняват културните събития в страната, от време на време се постановяваше да разяснявам: “ Пенков – стъклописите и мозайките в Съдебната палата “. Едва тогава проблясваха очите им! Но обезпечено получавах утвърдителен възклик, когато споделях – художникът е бащата на Джони Пенков.
Така обичаният от доста българи Джони (макар и към този момент да не е сред нас) помага и в този момент на светлописците от рода Пенкови толкоз безапелационно, че хората с доверие разлистват тази книга…
В тази обява се показват няколко изображения и историите към тях от фотографическия албум на семейство Пенкови:
2. От фотоателието ни гледат новатори на своето време
Прави усещане автопортрет на Георги Пенков, изработен в неговото фотоателие в Казанлък. Пред разрисувания декор са портретирани доста поданици на будния възрожденски град, както и всички членове на семейството. За Георги Пенков се знае, че с изключение на с снимка се е занимавал с преводи, книгоиздаване и дейна социална активност.
По същото време злите езици шептяли, че младия Георги е „ притежател на новите хрумвания “. Според една обява за „ Фотографиите на Г. И. Пенков “ от Димитър Коларов в списание „ Българско фото “ (брой 7 от 1981 година) в дома на Пенков в Казанлък Димитър Благоев свикал предварителното заседание на южнобългарските делегати преди учредителния Бузлуджанския конгрес на БСДП, състоял се на 2 август 1881.
Години по късно в публикация озаглавена „ Първите “ Чудомир припомня: „ През 1898 година Ледът се разтопява! Турският дух дефинитивно е пропъден. В читалище „ Искра " за първи път в България ролята на Луиза от пиесата „ Коварство и обич “ е изпълнена вместо от младо момче, както е било признато до тогава, от смелата Мария Владева - съпругата на Георги Пенков… “ Ето я и нея на фотография.
3. Зевзекът Джони бил съществено дете
Домашен портрет. Бъдещият инженер, старши теоретичен помощник, претендент на техническите науки и огромен зевзек от национално значение (инж. ст. н. с. к. т. н. година зевз. н. з.) Джони Пенков гледа строго към своя татко, който е зад фотокамерата. И с цел да не се чудят чужденците какви са тези трофеи и съкращения пред името на това почтено дете от фотографията, би трябвало да им поясня, че при започване на последния български преход (който продължава към този момент 32 години) доцент Джони Пенков дружно Тодор Колев и " тоталния наблюдаващ " Ст. Ц. Александров участваха в едно хумористично радиопредаване „ Как ще ги стигнем американците “. И до момента в който те забавляваха цялата нация с остроумни мнения, едни наши младежи стремително надминаха американците по в началото струпване на капитали и започнаха да ни дават акъл…и още по какъв начин!
Това име " Джони " е известно най-малко на три генерации българи освен поради инженерните му акустични достижения, великолепните артистични кино прояви, а на първо място с хумористичните и уместни остри обществени позиции, изразявани почтено през целия му умишлен живот, без да се преценява с изменящата се политическа обстановка в страната.
4. Портрет на портретиста
През Втората международна война вилата на семейство Пенкови в Панчарево е била отворена за всички близки другари. По спомените на Боян Пенков (по-големият наследник на художника) понякога там са се събирали на посетители до 40 души.
Открояващи се фигури на доста от фотосите са на Тодор Боров, Кирил Цонев, Андрей Николов, Борис Стоилов, Александър Балабанов, Марко Марков, Дечко Узунов и не на последно място огромният български библиограф и енциклопедист Никола Михов, или както галено е бил именуван в фамилията „ Бачо Кольо “. С наличието си и непрекъснатото другарство със синовете Боян и Джони той оставя у тях трайни следи в добиването на богата обща просвета и познания за цялостен живот. Така се ражда и серията от фотографски и живописни портрети на този популярен човек, направени от Иван Пенков и неговите синове.
На една от фотосите са представени двамата неразделни другари – художникът и неговият модел – Никола Михов. Заснети са от Боян Пенков през 1944 година. Мястото на действието е спонтанното ателие, намиращо се в „ джамлъка “ към вилата в Панчарево.
Този портрет днес може да се види в Президиума на Българската академия на науките.
5. Снимки за наслаждение с нашенци от остаряло време
Иван Пенков е фотографирал единствено за наслаждение. Със фотосите си обилно ни допуска до себе си и най-близките си другари. Но също така той ни оставя една богата изложба от облици на българи от четиридесетте години на ХХ век. Те са снимани на полето, по улиците и дворовете из най-различни места от красивата и през неговите очи пасторална България. Можем единствено да гадаем. Вероятно това са хората най-вече от Панчарево и покрайнините. Хората, с които той е живял дружно дълги години. За тези изображения създателят не ни е оставил никакви обяснения. Ето за какво те доближават днес с едно общо определение „ Нашенци “… В доста от тези фотографии се повтарят сякаш несъзнателно композиции, които виждаме в неговите живописни произведения от двадесетте и тридесетте години на ХХ вех.
Таланта да фотографира наследява от татко си Георги Пенков, от който до нас са достигнали стъклени негативи, носители на голям брой фотографски изображения, които са " запомнили " духа на епохата от края на деветнадесети и началото на двадесети век, в това число и посредством фамилните портрети на Пенкови.
След ранната гибел на татко му младият Иван Пенков е вече окончателно " инфектиран " от фотографията. Камерата е с него на фронта през Първата международна война, тя е с него и в Мюнхен, и в Нюрнберг по време на следването му (от там са останали единствено няколко стъклени негатива). Още в края на 20-те години на предишния век Пенков към този момент разполага с най-модерните фотоапарати за времето си, в които стъклената плака е сменена с кино лента.
В този албум фотографиите на татко и наследник Пенкови за първи път стават равнопоставени до живописта, графиката, стъклописа, мозайките и сценографията на художника проф. Иван Пенков. Разказът за това семейство приключва с „ Поглед към църквата „ Света София “ – Зима “. Всъщност тя е и последната снимка, направена от Иван Пенков преди ранната му разлъка с живота през 1957 година, която удостоверява сливането на изкуствата в неговото креативно въображение.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ