"Войната на копчетата", или в лабиринта на аморфния детски гняв
0Текстът е препубликуван от рубриката на. Тя е за книги, оповестени преди най-малко година, които редакцията желае да предложи. Заглавието е на " Дневник ".
" Войната на копчетата " от Луи Перго
Превод от френски Валентина Бояджиева, изд. " Точица ", 2016
Тази година открих в антиквариат остаряло издание на " Макс и Мориц " - римуваните и илюстрирани приказки на Вилхелм Буш, които смятах, че помня чудесно от детските си години. Купих си книгата със загатна за едно изключително чувство в стомаха - нещо приблизително сред омерзение и неспокойствие, което се разсъни единствено като погледнах рисунките. Вкъщи открих, че в действителност май главното запомнено от цялата история е буцата в стомаха.
Многократно се ужасих от кошмарите и насилието в разказаните като смешки истории. Но и ми се стори, че в действителност по някакъв метод жестоките момчета, които ще платят прескъпо за всичките си пакости, правят някакво филтриране за читателя. Защото минават през фантазията му какво се случва с неприятните деца...
Многократно си спомнях историите на Макс и Мориц, до момента в който четях " Войната на копчетата ". Книгата на Луи Перго е френска класика от 1912 година, която се преподава в тамошните учебни заведения. В нея вилнее аморфният детски яд - сурова страст, която е хем ненапълно повлияна от възрастните и средата, в която порастват хлапетата, хем в действителност е изобретателна и дива по своя импровизиран метод.
Две момчешки банди от прилежащи селца - Велран и Лонжеверн - стартират война. Първата борба е вербална: обидите са толкоз люти, че " дебели задници " е една от най-безопасните за споменаване тук. После се включва боят с пръчки и голи ръце. И унижения: хванатите в плен противников войничета са подложени на това да им бъдат отрязани... е, не ушите, макар всички закани, а копчетата на облеклата - с цел да се върнат голи при родителите си. Което пък неизбежно им носи още по-сурово наказване.
Самият създател, който споделя историята, освен обилно подлютена от хули, само че и осолена със жлъч и смешки, е претърпял нещо сходно, когато е бил на 12. Впоследствие преподавал две години в селското учебно заведение и следил децата към този момент от тази отдалеченост, надалеч най-малко от хвърленото с прашка камъче, в случай че не и от страстта зад това деяние. Както се схваща от биографичната записка за Луи Перго първоначално, " бил пацифист и не желал да взе участие в Първата международна война, само че въпреки всичко бил вкаран във войската и след няколко сражения в Лотарингия и на Западния фронт умрял от другарски огън. Тогава бил на 33 години ".
Да четеш историята като възрастен човек, който знае, че всичко това са действителни случки най-малко в някои от нюансите си, малко успокоява морализма ти. Иначе той надава глава още от първата засегнатост, подхвърлена от дете. Тогава като четец импулсът ти е да се възмутиш от създателя - по какъв начин смее да разказва такива неща в детска книга? Често забравяме, че детството е една от най-жестоките арени на живота.
Много от нещата, които се случват в детството, са неприемливи за възрастните. Мъченията, на които се подлагат дребните, постоянно са оттатък концепциите ни за това, което гради едно общество или което заслужава един жител. Впрочем децата по този начин и не съумяват изцяло да схванат в учебно заведение какво тъкмо значи това - да си жител. А от тях някак се чака да знаят, без доста да им се оказва помощ.
Във " Войната на копчетата " децата водят война едни с други във времето след учебно заведение и преди часа, който ще им навлече неволя у дома. Възрастните край тях - даже когато виждат какво става - се вълнуват само от послушанието, а не от благоденствието им. Учителите са също толкоз жестоки с тях, колкото са и хлапетата между тях. Докато четеш, може да вземем за пример да си спомниш за израза " училище-мъчилище " и за детските мечти за неприятния и нечовечен даскал, който тук се е развилнял из страниците.
По-страшното е, че тук-таме децата загатват по изречение, в което прозира ужасът от родителите им. Но все някак се надяваш, че ще получат поддръжка в фамилията? Е, единствено до момента в който едно от тях не се прибира без копчета и майка му го назовава " уличник, омразник, свиня и бандит ". Все отнякъде децата са чули всички тези обидни думи, нали Същото дете не е несъмнено дали белезите от пръчка са от враговете му, или от личните му родители. Белезите са се смесили и са станали неразличими. Изглежда цяло знамение, че въпреки всичко в книгата се среща същинско приятелство сред членовете на бандите.
Войната на копчетатаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Книгата се чете бързо, с препускане. Преводът на Валентина Бояджиева те кара да искаш да тичаш през страниците - езикът е ужасно прекрасен и жив. Ето за образец единствено един откъс:
" Льобрак, настръхнал като глиганче, с разкопчана яка, гологлав и със счупена сопа, се вряза като железен чеп в групата на Ацтека Бродник, сграбчи врага си за гърлото, заразтърсва го като сливово дърво, въпреки цяло свърталище велранци да висяха на пешовете му, оскуба го, шамароса го, фрасна го по главата, заблъска го, по-късно като разбеснял се жребец гневно зараздава ритници в средата на бандата и със мощ разпръсна наобиколилите го врагове. "
Иска се много труд, с цел да могат фрази от по 6-7 реда да се леят с такава лекост - в действителност чак на второ четене забелязах, че в целия абзац няма и една точка.
Докато четях и постоянно клатех глава, си мислех, че колкото повече растем, толкоз по-цивилизовани ставаме. Някой може да каже, че предавайки импулса на експанзията, губим искреността си - сещам се за оня рефрен, че да си общителен към непознати е да проявяваш двуличие. Защото е мъчно да си представим, че е допустимо да видиш чужд и да поискаш да му се усмихнеш, вместо да го фраснеш по муцуната. Но войната, несъмнено, постоянно е безсмислена. И създателят на историята не е желал да бъде пращан на фронта, а да продължи да написа.
" Войната на копчетата " от Луи Перго
Превод от френски Валентина Бояджиева, изд. " Точица ", 2016
Тази година открих в антиквариат остаряло издание на " Макс и Мориц " - римуваните и илюстрирани приказки на Вилхелм Буш, които смятах, че помня чудесно от детските си години. Купих си книгата със загатна за едно изключително чувство в стомаха - нещо приблизително сред омерзение и неспокойствие, което се разсъни единствено като погледнах рисунките. Вкъщи открих, че в действителност май главното запомнено от цялата история е буцата в стомаха.
Многократно се ужасих от кошмарите и насилието в разказаните като смешки истории. Но и ми се стори, че в действителност по някакъв метод жестоките момчета, които ще платят прескъпо за всичките си пакости, правят някакво филтриране за читателя. Защото минават през фантазията му какво се случва с неприятните деца...
Многократно си спомнях историите на Макс и Мориц, до момента в който четях " Войната на копчетата ". Книгата на Луи Перго е френска класика от 1912 година, която се преподава в тамошните учебни заведения. В нея вилнее аморфният детски яд - сурова страст, която е хем ненапълно повлияна от възрастните и средата, в която порастват хлапетата, хем в действителност е изобретателна и дива по своя импровизиран метод.
Две момчешки банди от прилежащи селца - Велран и Лонжеверн - стартират война. Първата борба е вербална: обидите са толкоз люти, че " дебели задници " е една от най-безопасните за споменаване тук. После се включва боят с пръчки и голи ръце. И унижения: хванатите в плен противников войничета са подложени на това да им бъдат отрязани... е, не ушите, макар всички закани, а копчетата на облеклата - с цел да се върнат голи при родителите си. Което пък неизбежно им носи още по-сурово наказване.
Самият създател, който споделя историята, освен обилно подлютена от хули, само че и осолена със жлъч и смешки, е претърпял нещо сходно, когато е бил на 12. Впоследствие преподавал две години в селското учебно заведение и следил децата към този момент от тази отдалеченост, надалеч най-малко от хвърленото с прашка камъче, в случай че не и от страстта зад това деяние. Както се схваща от биографичната записка за Луи Перго първоначално, " бил пацифист и не желал да взе участие в Първата международна война, само че въпреки всичко бил вкаран във войската и след няколко сражения в Лотарингия и на Западния фронт умрял от другарски огън. Тогава бил на 33 години ".
Да четеш историята като възрастен човек, който знае, че всичко това са действителни случки най-малко в някои от нюансите си, малко успокоява морализма ти. Иначе той надава глава още от първата засегнатост, подхвърлена от дете. Тогава като четец импулсът ти е да се възмутиш от създателя - по какъв начин смее да разказва такива неща в детска книга? Често забравяме, че детството е една от най-жестоките арени на живота.
Много от нещата, които се случват в детството, са неприемливи за възрастните. Мъченията, на които се подлагат дребните, постоянно са оттатък концепциите ни за това, което гради едно общество или което заслужава един жител. Впрочем децата по този начин и не съумяват изцяло да схванат в учебно заведение какво тъкмо значи това - да си жител. А от тях някак се чака да знаят, без доста да им се оказва помощ.
Във " Войната на копчетата " децата водят война едни с други във времето след учебно заведение и преди часа, който ще им навлече неволя у дома. Възрастните край тях - даже когато виждат какво става - се вълнуват само от послушанието, а не от благоденствието им. Учителите са също толкоз жестоки с тях, колкото са и хлапетата между тях. Докато четеш, може да вземем за пример да си спомниш за израза " училище-мъчилище " и за детските мечти за неприятния и нечовечен даскал, който тук се е развилнял из страниците.
По-страшното е, че тук-таме децата загатват по изречение, в което прозира ужасът от родителите им. Но все някак се надяваш, че ще получат поддръжка в фамилията? Е, единствено до момента в който едно от тях не се прибира без копчета и майка му го назовава " уличник, омразник, свиня и бандит ". Все отнякъде децата са чули всички тези обидни думи, нали Същото дете не е несъмнено дали белезите от пръчка са от враговете му, или от личните му родители. Белезите са се смесили и са станали неразличими. Изглежда цяло знамение, че въпреки всичко в книгата се среща същинско приятелство сред членовете на бандите.
Книгата се чете бързо, с препускане. Преводът на Валентина Бояджиева те кара да искаш да тичаш през страниците - езикът е ужасно прекрасен и жив. Ето за образец единствено един откъс:
" Льобрак, настръхнал като глиганче, с разкопчана яка, гологлав и със счупена сопа, се вряза като железен чеп в групата на Ацтека Бродник, сграбчи врага си за гърлото, заразтърсва го като сливово дърво, въпреки цяло свърталище велранци да висяха на пешовете му, оскуба го, шамароса го, фрасна го по главата, заблъска го, по-късно като разбеснял се жребец гневно зараздава ритници в средата на бандата и със мощ разпръсна наобиколилите го врагове. "
Иска се много труд, с цел да могат фрази от по 6-7 реда да се леят с такава лекост - в действителност чак на второ четене забелязах, че в целия абзац няма и една точка.
Докато четях и постоянно клатех глава, си мислех, че колкото повече растем, толкоз по-цивилизовани ставаме. Някой може да каже, че предавайки импулса на експанзията, губим искреността си - сещам се за оня рефрен, че да си общителен към непознати е да проявяваш двуличие. Защото е мъчно да си представим, че е допустимо да видиш чужд и да поискаш да му се усмихнеш, вместо да го фраснеш по муцуната. Но войната, несъмнено, постоянно е безсмислена. И създателят на историята не е желал да бъде пращан на фронта, а да продължи да написа.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ