За възпитанието и превъзпитанието, без напразни илюзии от видния наш

За възпитанието и превъзпитанието, без напразни илюзии от видния наш банкер, политик и общественик Атанас Буров.

(1875 ~ 1954)

Аз нямам доверие в колективизма, нито пък в съзнанието на индивида при общата работа. Има самостоятелна работа. Има персонална сметка. Личен интерес. Ето, аз по този начин разбирам нещата. Човек има една глава – да мисли, една уста – да яде. Човек е основан да бъде самичък, самичък стопанин на равнищата си, на труда си. Сам. А вие, комунистите, вярвате в общото, в колективизма. Аз нямам доверие. И го намирам за противоестествено. Човек живее за себе си, а не за другите.

– Така мислите Вие, господин Буров, тъй като по този начин ви изнася на вас и по този начин са ви възпитавали пет милиона години. Човек се превива, Вие самичък го казвате, и се превъзпитава.

– Казах, че се превъзпитава за дребното – да яде, да спи, да не хърка, да не пърди на публично място като кон, а да се държи обичайно. Но никой не го възпитава по какъв начин да прави оназ работа, по какъв начин да си пробива път в живота. Това с образование не става. То е в природата на индивида. Той с него се ражда, както вълка – да яде месо, а агнето – да пасе трева.

– Хората се превъзпитават, господин Буров.

– Глупости. Празна религия на празни хора. Хората не се трансформират. Не се превъзпитават. Те единствено чистят мъничките, сухи клончета по стъблото на вековния дъб, а огромните клони и дънера си остават същите. Аз не мога да приема, че ще съумеете да превъзпитате индивида в колективизъм. Не. Човек търси помощ от другите когато е недъгав, слаб или болен. Иначе всеки самичък си работи. Зависи по какъв начин работи. 

Човек се основава в фамилията. Вярвам, че възпитанието стартира в фамилията. Детето на пияницата гледа у дома ужаси – бой, рев, кавги, упреци, татко му повръща в леглото… И то се отвращава. Така бащата възпитава детето си 99 на 100 да не пие. Да се отвращава от алкохола.

Но когато нежното детенце, това нежно благо творение, вижда на масата хубавата, ухилена бутилчица с ликьор и близне от него, то се усмихва. Той му се услажда. И протяга ръка повторно. Майчето му, благото му майче, през това време си шета из кухнята и пее романси „ О, върни се, върни “. Друса заобленото дупе, друса белите цици и се заплесва с мъжа си или с любовника си. През това време, споделям, детенцето протяга ръка трети път към ликьора. И отново сръбва… Харесва му още повече. И в съзнанието на това нежно дете, господин Памукчиев, вечно остава усета на ликьора.

Ето, ето коренът на злото. Ето от кое място идват пиячите. От фамилията. Ако в фамилията няма ликьор, няма вино, няма ракия, детето няма да има тези чувства.

Преди Балканската война отидохме в Копривщица. Там беше и Димчо Дебелянов, поетът. Хубав човек беше. Добра, нежна душа. И в този момент рева за него. Велик българин е той. Сам отиде на фронта и почина. А беше тук служител. Можеше да остане, като Димчо Казасов, и да си живурка. Не, отиде на фронта. Димчо Казасчето се престори на болен от туберкулоза и остана в София. Даже го пратиха в Швейцария да се лекува, а Димчо отпътува за фронта доброволец…

Та, споделям, отидохме в Копривщица и там видях майката на Бенковски. Седнала пред къщата си, седи и мисли нещо. Ние, младежи, се приближихме до нея със свалени шапки. Тя се почуди. Иван Евстатиев Гешов ни водеше. Той падна на колене, взе ръката ши я целуна. После видях сълзи в очите му. Заплаках и аз… Заплакахме всички. Защото тази жена бе родила един от най-великите синове на България.

Тя и майката на Ботев, майката на Левски, майката на Хаджи Димитър, майката на Стефан Караджа.

Ето, тази българка бе възпитала своя наследник. И той умря за България. Но не е кусвал капка алкохол… Така е, господин Памукчиев. В фамилията си тази жена не е държала алкохол. И основава един популярен герой…

Къде се учат, господин Памукчиев, момчетата да пушат? В кенефите на гимназиите. Срам. Позор. Утрешният министър председател, президент или шеф на банка пропушва в кенефа, при говната (плюе), и желаете, господин Памукчиев, да ми кажете, че учебното заведение възпитава. Възпитава, когато учителите и шефът не пушат. Пуши ли един от тях – край. Възпитанието пропада.

Човек се възпитава от персонални образци – на майката, на бащата, на дядото, на бабата, а по-късно на учителя. Кой преподавател през днешния ден не пуши? Единици.

Парите покваряват дребния човек и извисяват огромния. Те не скапват индивида. Парата дава мощ и кураж. Развалят единствено слабоватия, недъгав човек, със слаб морал. Това е истината.

Възпитава и скромността.

Из: „ Срещи с Буров “, Михаил Топалов-Памукчиев, ИК „ Интерпрес 67 “, 1990 година