Крещящите черепи
За татковина на феномена крещящи черепи се счита Англия. Това е разумно, като се има поради, че това е страната с най-вече привидения на глава от популацията. По същия метод стоят нещата и със ядосаните черепи, които се оказват мощно привързани към родните си места и домовете, където е живяло физическото им тяло.
Легендите гласят, че даже и заровени, черепите намират метод да се измъкнат и стартират да водят личен живот. Нещо като самобитна форма на митинг.
Много от така наречен крещящи черепи имат аргументи да са недоволни – те са принадлежали на жертви на религиозни преследвания по време на Реформацията през XVI век или са паднали в интервала на Гражданската война в Англия през средата на XVII век. Други черепи са принадлежали на хора, лишили се от главите си вследствие на актове на принуждение, да вземем за пример, убийства.
Трети са обединени от общо предпочитание, което са изразили на смъртния си одър – да бъдат заровени в избран дом, и в случай че волята им не е изпълнена, духовете им не могат да намерят покой.
Смята се, че когато желанията се нарушат и те бъдат заровени в гробище или някъде другаде, стачкуват, изразявайки своето противоречие във формата на необясними катастрофи и странни шумове, от рода на тътнеж, стонове и тракане. Обикновено жителите на дома се досещат за връзката сред безпорядъка и погребенията и изравят черепа, с цел да го положат на видно място в дома. Един придирчив череп прекарал стотици години във фамилна къща, изложен централно на показ в стъклен съд.
Звучи прекомерно ексцентрично да имаш сходен експонат в дома си, само че някои хора са просто принудени да забърсват прахуляк от опулената мъртвешка глава, тъй като в противоположен случай изпитват гнева ѝ. Твърди се, че се предприемали какви ли не ходове за освобождение – от рода на мятане на омразния признак в реки, пещери и блата. Досадните черепи били чупени и стривани на прахуляк, след което били разхвърляни в гори и езера, само че всички старания се оказвали напразни и привиденията продължавали да тормозят своите жертви.
Даже и да не участват „ физически ” в домовете, които са приели за своя безконечна благосъстоятелност, нахалните черепи носят на жителите им беди и даже гибел. С тяхното нездравословно влияние се свързват пагубни за реколтата урагани, пожари или градушки. Кои са най-известните представители на тази форма на задгробен живот?
Разбира се, преди всичко би трябвало да бъде подложен черепът от Уордли Хол. Легендата го отнася към времето, когато в страната е управлявал крал Едуард VІ. Уордли Хол се намира на няколко благи от Манчестър, а воин на легендата е Роджър Даун – разпуснат член на фамилията, който е имал въпросния дом в епохата на гражданската война в Англия. Той прекалявал с алкохола и постоянно стигал до крайности.
Но върхът бил, когато се напил по този начин, че се заканил да убие първия клиент, който влезе в кръчмата от този миг натам. И освен го споделил, само че и го сторил. Жертвата му се оказал нищо неподозиращ матрос, който още при влизането си се нанизал на шпагата на пияния гамен.
Ако килърът бил различен, щял да получи незабавно присъда за неоспоримото закононарушение. Но Даун бил човек от положително родословие и заможните му родственици съумели да го отърват от бесилото. Но възмездието не закъсняло – както си криволичел след следващия разгулен запой по един лондонски мост, Даун решил да тества острието на шпагата си и против караула. За негово злощастие боецът отсреща му се оказал с по-бързи реакции, тъй че при конфликта безусловно отнесъл с един удар главата на пияндето с оръжието си.
Завръщайки се в дома си, черепът траял да демонстрира характера на мъртвия си притежател. Напразни били опитите на жертвите да се избавят от проклятието на отрязаната глава.
Тази колоритна история от Уордли Хол има и вариация, само че този път без престъпен привкус. В нея към този момент става дума не за алкохолизиран непрокопсаник, а за духовник, упрекнат в държавна измяна. Това по всяка възможност е бенедиктинският духовник Доум Едуард Емброуз Барлоу, разказан в „ Историята на Уордли Хол, Ланкастър ” на Г.В.Харт-Дейвис и С. Холм.
В легендите избират да го назовават просто Роджър (навярно по асоциация с другия именит череп в местността, за който към този момент стана дума). Та въпросният духовник бил наказан на гибел, а главата му била набита на прът и изложена на показ за наставление. Това се случило точно на Великден през 1641 година
Но не щеш ли главата изчезнала мистериозно. Според легендите тя била грижливо укрита от семейство ревностни католици в Уордли Хол. В средата на XVIII век черепът изникнал инцидентно, до момента в който притежателят на имението Матю Мортън ровичкал в древен сандък. Той разпоредил на прислужникът си да се отърве от черепа и прислужникът просто го метнал в някакъв трап.
Но когато още същата вечер се разразила страховита стихия, Матю Мортън съобразил, че е сторена неточност. За да намерят реликвата, се наложило да пресушат рова. След това черепът бил върнат с почести назад. Легендата не споделя нищо по въпроса – за какво черепът е държал толкоз да се върне на място, където в действителност в никакъв случай не е живял приживе.
Друг прочут череп населява имението Бъртън Агнес в графство Северен Йоркшир. Там в миналото живели три сестри с семейството Грифит. Веднъж една от тях – Анна, била пресрещната от разбойници, недалече от вкъщи си. Крадците поискали от нея да им съобщи бижутата си. Девойката се запънала, че не желае да се раздели с пръстена, който е принадлежал на нейната майка. Тогава единият от бандитите почнал да я удря. Пребитата жена била открита и отнесена в имението, където умряла единствено след няколко дни.
Преди да склопи очи, Анна помолила сестрите си да изпълнят последното ѝ предпочитание – да отсекат нейната глава и да я вкопаят в стените на фамилния дом. Семейството й предпочело общоприетоо заравяне. Но скоро след гибелта на Анна в къщата почнали да се чуват странни звуци и шумове. Сестрите заподозрели, че Анна им се сърди, че не са изпълнили нейната воля и поискали гробът да бъде разкопан.
И тогава с смут открили, че мъртвата е „ свършила ” работата на половина – главата ѝ стояла изцяло отделена от тялото и ги гледала с упрек. След тази сцена последната воля на Анна била изпълнена и черепът си живял дълги години необезпокоявано и без да тормози жителите на имението. Но не щеш ли то било закупено от някакво семейство Бойнтън, които нямали никакви задължения към черепа. Веднага щом го изкарали от вкъщи, черепът почнал да се явява като видение и да тормози жителите, тъй че се наложило да бъде върнат назад. В последна сметка го вкопали по метода, по който желала Анна. Което напълно не значи, че духът й се успокоил.
Според друга разновидност на легендата, въпросната Анна Грифит умряла от неизяснена болест. Преди да издъхне, незабавно след последното си причестяване, болната изявила желанието си да отделят главата й от тялото, само че околните й го отдали на треската и високата температура. След това историята в общи линии се повтаря.
Колекцията от „ крещящи черепи ” няма да е цялостна без Дики. Тук легендите дори са в три разновидности, като няма единодушие дори за пола на притежателя на въпросния череп. Според някои предания той е принадлежал на жена, наричана Дики. Според други – негов притежател е бил Нед Диксън, чийто живот бил лишен. Според трети – черепът Дики е принадлежал на жена, която се появила, с цел да възвести гибелта на дъщерята на арендатора на фермата, с която се свързва.
Поне в едно няма разминавания и това е локализирането на мястото – покрай Дербшир. Дики е евентуално най-шумният от „ крещящите черепи ” и съумява да надвика дори грохота на селскостопанските машини. Което на собствен ред довежда до такава степен, че сезонните служащи мъчно се задържат за повече от няколко седмици. Всъщност черепът Дики не е чак толкоз ненужен – съгласно градските митове той предсказва гибелта на животни и членове на фамилията.
Всички опити да бъде укротен обаче удряли на камък – един път пробвали да погребат Дики в авансово осветено място и той буен. Друг път крадци му протегнали ръка и по този начин съжалили, че са взели със себе си кречеталото, че се разкаяли и го върнали, откакто им надул ушите.
Разобличаване
Череп с история дълготрайно време бил съхраняван в остаряла плантация в Дорсет, Англия. Собствениците ѝ не смеели да се разделят с него, защото били уверени, че индивидът, на който е принадлежал, ще им отмъсти. Според фамилните предания това бил черепът на плебей от Източна Индия, който бил погубен.
Преди да издъхне, робът си поискал да се върне назад в родината си. И когато го погребали на непознатото място, с право тръгнал да стачкува. Но не напълно. Оказало се, че шумното му отстояване на „ правата ” е било единствено предлог. Черепът се почувствал „ на собствен терен ”, когато го положили върху масата в хола. И изрично и истерично протестирал, когато се опитвали да го реалокират оттова. Недоволствал и когато го инсталирали върху външната стълба, която отвеждала право до покрива.
Митът за индийския череп бил изобличен, когато някой се присетил, че не е зле той да бъде проучен. Професор Гилбърт Кози от Кралския хирургически лицей без старания стигнал до извода, че черепът е принадлежал на праисторическа жена на 20 или малко повече години, евентуално умряла от насилствена гибел или послужила за жертвоприношение.
Въпреки разобличаващото проучване черепът бил върнат назад на мястото му в Дорсет. В последна сметка традициите са за това, с цел да се съблюдават.
Източник
