За пореден път през февруари темата за генерал Христо Луков

За следващ път през февруари тематиката за военачалник Христо Луков се сложи на дневен ред. И няма по какъв начин да е по различен метод. На 13 февруари  1943 г генералът е погубен след решение на окръжния комитет на незаконната организация на Българска комунистическа партия в София от Иван Буруджиев и Виолета Якова.

Личността на военачалник Христо Луков продължава да разделя обществото. Преди дни, обаче, Софийски градски съд сподели тежката си дума, а точно: не съществуват доказателства, че военачалник Христо Луков е бил антисемит и нацист. Организаторите на годишния Луков марш, БНС „ Еделвайс “, бяха упрекнати в това, че с удостояване паметта на генерала, организирайки факелното шествие, те насаждат „ антисемитизъм, ксенофобия, ненавист и непоносимост “. Поради тази причина бе поискано преустановяване регистрацията на съюза. Според съдията, недоказани са прокурорските изказвания, че активността на сдружението е ориентирана към втълпяване на расова и етническа омраза.

Съдът е на мнение, че военачалник Луков е противоречива и митологизирана историческа персона. Животът му е напълно отдаден на военното дело. Странял е от политическия живот до 1935 година, когато става министър на войната. Тогава насочва напъните си за подсилване и превъоръжаване на българската войска и опазване териториалната целокупност на страната.

Но да се върнем обратно и да си напомним за какво военачалник Луков се възприема толкоз спорно от другите пластове на обществото.

Роден във Варна на 6 януари 1888 година, той приключва Военното учебно заведение през 1907 година. С чин подпоручик, Христо Луков е адютант на артилерийски полк, пълководец на батарея и на артилерийско поделение във войните за национално обединяване 1912 – 1918 година. Достига чин майор. По време на Първата международна война е на работа в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия.

Привържениците на ген. Луков, както споделя съда, го митологизират и за спасяването на Кюстендил от сръбска офанзива през Първата Световна война. Това, че отбранявал града и го защищавал от сръбската офанзива единствено с овчари и козари съгласно нас наподобява неуместно, въпреки всичко е имал разполагаем и останали бойци. Ако ще е имало овчари и козари, то те ще са помагали в някаква степен на бойците, и е разбираемо за какво един офицер акцентира техния героизъм, пред този на бойците.

И по този начин, съгласно тях, в Кюстендил името на Луков е реликва, тъй като той избавя града от ориста да влезе в рамките на Сърбия. В последните дни на Първата Световна война /1918 г/ част от бойците, под влияние на комунистическата партия, напущат фронта и  тръгват към основната квартира на българската войска в гр. Кюстендил. Друга част, предвождани от земеделеца Райко Даскалов, афишира Радомирската република. Това е чудесна опция за сръбските пехотинци да настъпят към Кюстендил сред Царев връх и Калин камък. Българските позиции са съвсем обезлюдени.  Не е допустимо командирите да върнат отстъпващите бойци. На позицията с четири оръдия остава единствено майор Христо Луков. Той, благодарение на няколко овчари, разкрил огън по идващите сърби. Този ход имал нечуван триумф. Сърбите били отблъснати. На другия ден, откакто било подписано примирието, подполковник Томич изискал да поздрави българските артилеристи, които съумели да спрат неговото нахлуване. Войниците показали Христо Луков, чието лице било почерняло от артилерийската пукотевица. Томич не повярвал, че това е допустимо, по тази причина попитал и за останалите. Отговорът напряко го съкрушил: “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата ”. Сърбинът поздравил майор Луков за безграничния героизъм, макар че му се плачело от гняв. Логични са и думите му, изречени тогава: “В историята на Франция има също един, който останал самичък да брани Родината си – маршал Ней. Щастлива е България, че има такива бранители офицери. ”

След войните Луков е пълководец на Четвърти артилерийски полк, шеф на Артилерийската стрелкова школа (1924 – 1928 г.), на Учебното поделение в Артилерийската ревизия (1928 – 1934 г.), пълководец на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. Награден е с военния медал „ За смелост “ IV ст. 2 кл.; ордена „ Св.Александър “ V ст. През 1935 г е създаден в генерал-майор. Същата година става и министър на войната в държавното управление на Георги Кьосеиванов.

Като министър на войната генерал-майор Христо Луков работи интензивно за оперативното и стратегическо обмисляне, като създава проекти при положение на война с Гърция, по едно и също време с Гърция и Турция, за дейности против Румъния в съответна конюнктура, както и за прикриване на южната граница при гранични произшествия. Разработват се нови нормативни документи, които целят осъвременяване уредбата на въпросите за бойната подготвеност на армията, правилници на родовете войски и на структурата и подструктурите на Министерството на войната и Щаба на армията. Генералът заимства опита на Германия за възобновяване и преустрояване на армията. Налага спортната подготовка на военните, както и наложителната гимнастика при подрастващите.

След като връзките му с цар Борис III се изострят, през 1938 година Луков е пенсиониран, създаден е в чин генерал-лейтенант и минава в запаса. Луков деполитизира армията, в същото време е извънредно мощна волева персона. Точно поради това, той си основава врагове и клеветници. Те го клеветят пред цар Борис, което е и повода за утежняване на връзките им през 1938 година.

През 1943 година генерал-лейтенант Луков влиза в описите за убийства на незаконната Българска комунистическа партия. Със задачата са натоварени Иван Буруджиев и Виолета Якова. Вечерта на 13 февруари двамата  причакват Христо Луков пред кино „ Роял “, наблюдават го до дома му на улица „ Артилерийска “ №1. Буруджиев стреля по Луков отблизо разстояние и го улучва в рамото. Якова, обаче, го убива с изстрел в гърба. След това убийците заобикалят през прилежащия двор. В началото се допуска, че зад атентата стои държавното управление и царя. После се заговаря за намесата на британски сътрудници, само че след направената балистична експертиза, няма спор, че е погубен от комунистите. Куршумите са от оръжието, с което е погубен агент-провокатора на полицията Никола Христов Кутуза. След убийството на военачалник Луков, по заповед от Москва и изключително след 1944 година, той е наклеветен за фашист.

Неговите речи недвусмислено оборват това неуместно изказване. Там той приказва против насилието, предсказва неуспеха на Югославия поради сръбското принуждение над останалите националности и на процедура предсказва гражданската война там. Луков в никакъв случай не е толерирал преследванията на етническа и религиозна основа.

Твърдят, че е антисемит и подкрепял депортацията на евреите . Това изказване бе оборено напълно неотдавна от Самуел Ардити, племенник на световноизвестния публицист Елиас Канети. За това, че Луков е подкрепял депортирането на евреите Ардити напомня, че генералът е погубен от съпротивата на 13 февруари 1943 година, а съглашението Белев-Данекер е подписано на 22-ри февруари. Министерски съвет утвърждава Постановление 127 на 2-ри март, а депортацията стартира на 10-и март – съвсем месец след гибелта на военачалник Луков. „ Депортацията е била строго секретна държавна загадка. Според моите проучвания, Лиляна Паница разкрива тайната пред Буко Леви на 8-и март. Луков, приживе не е могъл да знае за депортацията, камо ли да я „ поддържа “ мъртъв! “, добавя Ардити.

По отношение на „ антисемитските “ му настроения може да се спомене тефтерчето му, което към момента може да се види в Националната библиотека „ Кирил и Методий “. В него Луков е записал датите, на които да поздравява по разнообразни мотиви своите другари, измежду които има не малко евреи. Полковник Андрей Андреев написа за него: „ Луков бе отвратен от жестокото гонене на евреите у нас, които той определяше като положителни и лоялни български граждани… Той беше съумял да отклони тази отвратителна активност (да се вършат погроми против евреите), като им беше споделил ( на легионерите), че това е работа на държавното управление, което се е нагърбило с една освен непопулярна, само че и отречена от народа задача – да се гонят евреите. “

„ Прогерманските “ настроения се отхвърлят изрично от обстоятелства от живота на Луков. Той не праща щерка си в влиятелното немско католическо учебно заведение в София, а в Американския лицей. Наричал е немския пълномощен министър Адолф Бекерле, „ Шмекерле “. По думите на полковник Андреев, Луков е предотвратил опита на германците да сложат ръка на акционерно сдружение Петрол.

Дали Луков е желал българската войска да взе участие във войната на страната на Германия? Разбира се, че не. Това е видно от речта му на 8 декември 1942 година : „ Никой в никакъв случай, нито аз, нито какъв да е легионер не е преговарял, с който и да било и не е правил никакви обещания. За Българските национални легиони единствено виновното българско държавно управление може да води договаряния с чужбина и с нашите съдружници и единствено то може да поема задължения и да прави обещания. Този, който зад тила на българското държавно управление води договаряния с чужденци или прави обещания, той е за Българските национални легиони най-долен изменник. Българската армия ще бъде използвана тогава, когато българското държавно управление реши и там, гдето българското командване дефинира. “

Списаревски цитира пред съда думите на военачалник Луков в поддръжка на изказванието, че България не е подготвена за война : „ Най-напред ние не разполагаме с храни, липсват ни и пари, в случай че стартираме войната нужни са ни 40 000 000 лв. дневно… “

Това е единствено дребна част от причините, които могат да се показват за величието на личността Луков. Не можем да пренебрегнем и написаното в дневника на Никола Мушанов:

„ Луков бе почтен човек, макар всички злословия по негов адрес. Като влизах в къщата му, обзе ме едно тежко възприятие! Български военачалник, български политик! Една къщичка на един етаж, с три стаички, скромна покъщнина. В чужбина един служащ живее в по-добра обстановка…

Но индивидът, който я обитаваше, бе огромен. А у нас за злощастие имат право на живот, които са дребни, оскъдни, лакоми за живот в луксозни жилища и са надути величия. “

Автор: Десислава Михалева