За любовта и опрощението, които лекуват душите ни, споделено от

За любовта и опрощението, които лекуват душите ни, споделено от американската писателка и преподавател в областта на духовността Мериън Уилямсън.

(„ The Return of the Prodigal Son “, 1862, James Tissot)

Опрощение за родителите ни, за приятелите ни, за нас самите

„ Най-святото от всички кътчета на Земята е там, където остарялата ненавист се е трансформирала в сегашна обич. “

Няма осъзнаване без амнистия за родителите ни. Независимо дали ни харесва, нашата майка е нашата първична визия за стара жена, а татко ни е нашата съществена визия за възрастен мъж. Ако съм мъж и тая възмущение против майка си, аз непрекъс­нато ще планирам възприятието за виновност върху другите дами, които влизат в живота ми; а в случай че съм жена, няма да мога да избегна самопрезрението в зрелост. Ако съм жена и тая възмущение против татко си, аз непрекъснато ще планирам възприятието за виновност върху мъжете, които се появяват в живота ми; а в случай че съм мъж, няма да избегна самопрезрението, когато доближи своята мъжка зряла възраст.

Това е. В избран миг прощаваме, тъй като решаваме да извиним. Изцелението става в настояще­то, а не в предишното. Назад ни дърпа не любовта, която не сме получили в предишното, а любовта, която не показваме в сегашното. Бог или има силата да об­нови живота ни, или я няма. Нима Бог може да пог­ледне някой от нас и да каже: „ Бих желал да ти дам благополучен живот, само че майка ти беше толкоз ужасна, че ръцете ми са вързани. ”

В наши дни доста се приказва за това, че хората са израснали в погрешно функциониращи фамилии. Кой не е израснал в погрешно работещ дом? Целият свят действа погрешно! Но няма нещо, през което да сме минали или да сме видели, или да сме създали, което да не може да се употребява, с цел да създадем живота си по-ценен през днешния ден. Можем да се поучим от всеки опит и можем да се издигнем над всяко прекарване. Подобни думи са осквернение за егото, което почита болката, популяризира я, боготвори я и я основава. Болката е неговият шедьовър. То счита опрощението за собствен зложелател.

Опрощението остава единствената пътека, по ко­ято се излиза от пъкъла. Независимо дали прощаваме на родителите си, на някой различен или на себе си, законът на разсъдъка си остава същият: в случай че обичаме, ще бъдем освободени от болката, а в случай че отхвърляме любовта, ще останем с нея. Всеки момент ние или изпращаме обич, или проектираме боязън, и всяка мисъл ни доближава до Рая или до пъкъла. Какво е належащо, с цел да запом­ним, че „ под арката се влиза по двама “, че не можеш да влезеш в Рая, без да вземеш някого със себе си?

Практиката и обвързаността са ключовете към любовта. Това, което съм видяла аз самата и с което съм очевидец, че другите се борят, не оспорва могъ­ществото на любовта. Мога да видя точността на всички тези правила. Но знам и какъв брой постоянно съм упорствала против преживяването на обич, когато поддържането на недоволството ми се е коствало по-важно от освобождението от него. Цял един свят е издигнат върху страха. Царството на страха няма да бъде разобличено за един момент. Можем да работим върху себе си всеки момент от живота си. Светът се изцелява с всяка любяща мисъл. Майка Тереза казва­ше, че няма велики каузи - единствено дребни каузи, осъществени с велика обич.

Всички ние имаме разнообразни страхове и разнообразни проявления на страха, само че намираме избавление по един и същи метод: молим Бог да избави живота ни, като избави нашия разсъдък. „ Изведи ни от прелъщение, само че избави ни от злото, тъй като Любов е Царството и Любов е славата, и Любов е силата, во веки веков. “

От: „ Завръщане към любовта “, Мериън Уилямсън, изд. „ Аратрон “, 2009 година
Картина: „ The Return of the Prodigal Son “, 1862, James Tissot; chinaoilpaintinggallery