Дуелът на съдбите
За два тима, които минаха през най-размирните вероятни пътища към Мадрид, настроението в техните лагери в последните дни бе изненадващо ведро.
Вероятно това ти предизвикват футболни събития като чудотворни обрати от 0:3 – подаряват те с убедеността на твърдо вярващите, с възприятието, че преодолените от теб трудности са от такава голяма големина, че просто няма по какъв начин да не те водят към нещо надалеч по-голямо от към този момент случилото ти се.
Величавият трофей в края на този път може би е значел повече за сър Мат Бъзби в сравнение с за всеки различен управител на който и да било британски клуб, а познавалите го споделят, че макар цялата претърпяна покруса и контузия по пътя към спечелването му той в никакъв случай не се е усъмнил в идващия успех поради дълбоката си католическа религия. Легендата на Манчестър Юнайтед имал тихата, но непоколебима религиозна увереност, че е част от към този момент предначертан му от висшата мощ път.
Подобен дух е обладал сега и двата финалиста. Тяхната религия обаче не е в Бог. Тя е религия в самите себе си. И точно това съставлява 65-ият конфликт за Европейската купа: двубой на орисите.
ОРИС
Рядко е имало край в историята на шампионата, до който достигналите го да е трябвало да преминат през сходни тествания, калили увереността им, че работят под знака на ориста. Човек би могъл да каже и че рядко е имало край, в който и двата противника толкова дълго да не са печелили шампионската купа на своята страна, но това единствено още повече ги изпълва с чувството, че са орисани да побеждават.
Неуспехът на Ливърпул да завоюва трагичната борба с Манчестър Сити в шампионата този сезон в действителност доизкова вярата във вземането на Европейската купа. Усещането измежду футболистите и почитателите е, че всички тези победи, всички тези моменти, цялата тази страст, цялата тази сила би трябвало да имат някакво по-висше значение, че просто не може всичко това да завърши с едно нищо най-после. Юрген Клоп по тази причина надъха своите момчета с мантрата, че би трябвало да се грабне опцията, а не да се пада в плен на страха от новото изпускане. Този огън бе в допълнение подкладен от обстоятелството, че тъкмо когато изтъняваше вярата в това, че Сити ще изпусне точки в борбата за купата, Ливърпул съумя да сътвори толкоз необикновен героизъм като обрата против Барселона. Постепенното приемане на едната участ бе подкрепено от усилването на вярата в другата.
Има го и историческото тук: победа над Тотнъм би сложила още веднъж Ливърпул над Барселона по извоювани Европейски купи (6) като еднолично третия най-успешен клуб в шампионата след Реал Мадрид и Милан. Минало на сходен авторитет и сезон на сходен искра са фактори, които усилиха увереността, че трофеят е единствено и само за тях.
При Тотнъм обаче царуващото чувство е, че бъдещето е за тях, че ще бъдат първите нови европейски първенци от седем години насам и 23-тото друго име върху купата. Маурисио Почетино предходната седмица приказва за това по какъв начин новият стадион и влизането в първия край в ШЛ в клубната история съставляват „ края на една удивителна глава”, само че и „ началото на нова”. Точно по тази причина и аржентинецът прекара толкоз огромна част от петте си години на поста в твърдоглаво игнориране на „ съветите” да се концентрира върху домашните купи и вместо това се концентрира върху двата най-големи трофея. Точно тук той постоянно е желал да стигне и знае, че е вървял по единствения същински път.
Разочароващо разпадналата се кандидатура за купата в Премиър Лийг този сезон също по сходен метод утвърждава тази религия. Как другояче да разбираем епичната природа на европейския поход на „ шпорите” – огромното изплъзване в груповата фаза, чудото против Ман Сити, обрата в самия край против Аякс.
Това би трябвало да е, тъй като Шампионската лига просто значи повече. Никак не е чудно, че Почетино приказва за вярата си във „ вселенската енергия” толкоз доста в последните дни. Той е уверен, че е воден от висши сили.
Ако това стартира да става леко метафизично, е значимо да си спомните, че то просто обрисува контурите на финала и това, което същински дава душевна мощност на влизащите в него тимове.
Онова, което в действителност ще реши конфликта, са изцяло реалистичните и измерими фактори и при двата финалиста, а действителността сочи, че Ливърпул е по-добрият тим, може би най-хубавият в Европа в този момент след оня, който го изпревари с точка в борбата за купата в Премиър Лийг.
Самата таблица с класирането в шампионата потвърждава това. Формата напоследък – също.
ДРУГИТЕ ФАКТОРИ
Едно от славните неща в ШЛ обаче е, че тези доказателства не всеки път важат във финалите. Има безчет образци от историята, когато първенецът на Европа е всепризнато не най-хубавият тим в шампионата. Просто такава е природата на футбола на елиминации – цялостен сезон може да бъде решен от един-единствен момент.
Прибавете към това и обстоятелството, че се сблъскват отбори от една и съща страна – за седми път изобщо и за четвърти в последните седем години. Това прибавя напълно друг психически пласт. По-дълбокото знание на противника иронично ти дава повече мотиви да се тревожиш по какъв начин да го надвиеш.
И въпреки всичко действителността сочи, че Почетино е мениджърът, който би трябвало да измисли нещо по-различно като лидер на по-малко положителния тим. Тук би трябвало да се прояви същинският талант, извел момчетата си до тук и е хубаво, че аржентинецът към този момент сподели подготвеност за сходни привидно немислими ходове в Шампионската лига: от това да сложи Сон Хюн-мин като бек крило, през залагането на система с трима в защита против Аякс, та до минаването от комплицирани схеми към обикновено изсипване на дълги топки към Фернандо Йоренте.
Почетино разяснява потребността от сходна вариативност в блестящото си изявление за „ Ел Паис”, когато назова Ливърпул „ по-предвидим” тим – не с цел да захапе съперника, а с цел да подчертава, че „ червените” просто могат да играят по своя метод с опция да подменят изпълнителите си на терена с ясното схващане, че в случай че предложат най-хубавата си игра, няма метод да не победят.
Точно това ще да е повтарял и Юрген Клоп на своите момчета уединено: няма потребност от преусложнени тактически трикове, единствено от игра на върха на опциите си. Сторят ли го, ще му донесат първия трофей отпред на Ливърпул, освен това най-големия от всички.
Възможно е обаче тези детайли да не са единствените, способни да наклонят везните в този край. Най-очевидният е дългата триседмична пауза сред края на шампионата и това финале гранде – също колкото продължи и предсезонната подготовка след Мондиал 2018. Тя може да е по-голям проблем за Ливърпул, навлязъл в топ форма преди нея, защото може да се е накъсал убийственият темп на тима. Клоп детайлно възнамерява кондиционната подготовка на играчите си и последователно ги вкара от спокоен режим към положение на цялостен интензитет и неспокойствие да се излезе на терена на „ Уанда Метрополитано”.
Тотнъм въпреки това несъмнено се нуждаеше от паузата, с цел да се презаредят батериите – и физически, и душевно. И очевидно са презаредени. Тоби Алдервейрелд показа, че тази седмица играчите са упражнявали „ като животни” и се усещат като „ ново създание”, подготвени да уловят историческата опция.
Работата е там, че процесът на това ново творение може да е довел до най-големия вероятен проблем за Почетино. Капитанът и суперзвезда на отбора Хари Кейн съумя за тези три седмици да се вдигне от травма и да се разгласи за подготвен за присъединяване във финала, въпреки да няма игрова процедура (обичайно са му нужни няколко мача повече спрямо останалите, с цел да е във върхова кондиция). Огромно решение, евентуално най-важното за мача, не на последно място и поради смисъла му за цялата тактическа режисура. Пък и ще се осмели ли Почетино да остави на пейката героя от полуфиналите Лукас Моура или изумителния напролет Сон?
ПЪРВИЯТ ТРОФЕЙ
След това иде и най-големият въпрос за мениджърите. Винаги съпътстващи неоспоримия триумф и прогрес в последните години и на двамата, битуват дебатите за трофеите. Почетино няма нито един извоюван изобщо. Клоп няма извоюван в Ливърпул. И, което прави този въпрос още по-насочен към германеца, той е изгубил всичките си шест последни финали, в това число този предишния сезон в същия шампионат против Реал Мадрид.
Единият ще постави точка на тези диспути вечно, другият ще ги задълбочи.
Само дето, при цялото вманиачаване на външния свят по тематиката, е красноречиво за настроението и на двамата мениджъри, и на техните тимове, че това изобщо не занимава мислите им. Страхът би бил пръчка в спицата на колелата им, страхът би бил изцяло противоположен на приключенския дръзновен дух, който ги изстреля дотук. Няма място за боязън, когато има да се твори история, когато има орис да се следва.
И двамата мениджъри, които са толкоз напредничави, ще споделят на своите играчи едно и също: че всичко преодоляно дотук би трябвало да значи нещо.
А за единия от тях това „ всичко” този сезон ще значи най-големия трофей изобщо във футбола.
Мигел Дилейни, „ Индипендънт”
Вероятно това ти предизвикват футболни събития като чудотворни обрати от 0:3 – подаряват те с убедеността на твърдо вярващите, с възприятието, че преодолените от теб трудности са от такава голяма големина, че просто няма по какъв начин да не те водят към нещо надалеч по-голямо от към този момент случилото ти се.
Величавият трофей в края на този път може би е значел повече за сър Мат Бъзби в сравнение с за всеки различен управител на който и да било британски клуб, а познавалите го споделят, че макар цялата претърпяна покруса и контузия по пътя към спечелването му той в никакъв случай не се е усъмнил в идващия успех поради дълбоката си католическа религия. Легендата на Манчестър Юнайтед имал тихата, но непоколебима религиозна увереност, че е част от към този момент предначертан му от висшата мощ път.
Подобен дух е обладал сега и двата финалиста. Тяхната религия обаче не е в Бог. Тя е религия в самите себе си. И точно това съставлява 65-ият конфликт за Европейската купа: двубой на орисите.
ОРИС
Рядко е имало край в историята на шампионата, до който достигналите го да е трябвало да преминат през сходни тествания, калили увереността им, че работят под знака на ориста. Човек би могъл да каже и че рядко е имало край, в който и двата противника толкова дълго да не са печелили шампионската купа на своята страна, но това единствено още повече ги изпълва с чувството, че са орисани да побеждават.
Неуспехът на Ливърпул да завоюва трагичната борба с Манчестър Сити в шампионата този сезон в действителност доизкова вярата във вземането на Европейската купа. Усещането измежду футболистите и почитателите е, че всички тези победи, всички тези моменти, цялата тази страст, цялата тази сила би трябвало да имат някакво по-висше значение, че просто не може всичко това да завърши с едно нищо най-после. Юрген Клоп по тази причина надъха своите момчета с мантрата, че би трябвало да се грабне опцията, а не да се пада в плен на страха от новото изпускане. Този огън бе в допълнение подкладен от обстоятелството, че тъкмо когато изтъняваше вярата в това, че Сити ще изпусне точки в борбата за купата, Ливърпул съумя да сътвори толкоз необикновен героизъм като обрата против Барселона. Постепенното приемане на едната участ бе подкрепено от усилването на вярата в другата.
Има го и историческото тук: победа над Тотнъм би сложила още веднъж Ливърпул над Барселона по извоювани Европейски купи (6) като еднолично третия най-успешен клуб в шампионата след Реал Мадрид и Милан. Минало на сходен авторитет и сезон на сходен искра са фактори, които усилиха увереността, че трофеят е единствено и само за тях.
При Тотнъм обаче царуващото чувство е, че бъдещето е за тях, че ще бъдат първите нови европейски първенци от седем години насам и 23-тото друго име върху купата. Маурисио Почетино предходната седмица приказва за това по какъв начин новият стадион и влизането в първия край в ШЛ в клубната история съставляват „ края на една удивителна глава”, само че и „ началото на нова”. Точно по тази причина и аржентинецът прекара толкоз огромна част от петте си години на поста в твърдоглаво игнориране на „ съветите” да се концентрира върху домашните купи и вместо това се концентрира върху двата най-големи трофея. Точно тук той постоянно е желал да стигне и знае, че е вървял по единствения същински път.
Разочароващо разпадналата се кандидатура за купата в Премиър Лийг този сезон също по сходен метод утвърждава тази религия. Как другояче да разбираем епичната природа на европейския поход на „ шпорите” – огромното изплъзване в груповата фаза, чудото против Ман Сити, обрата в самия край против Аякс.
Това би трябвало да е, тъй като Шампионската лига просто значи повече. Никак не е чудно, че Почетино приказва за вярата си във „ вселенската енергия” толкоз доста в последните дни. Той е уверен, че е воден от висши сили.
Ако това стартира да става леко метафизично, е значимо да си спомните, че то просто обрисува контурите на финала и това, което същински дава душевна мощност на влизащите в него тимове.
Онова, което в действителност ще реши конфликта, са изцяло реалистичните и измерими фактори и при двата финалиста, а действителността сочи, че Ливърпул е по-добрият тим, може би най-хубавият в Европа в този момент след оня, който го изпревари с точка в борбата за купата в Премиър Лийг.
Самата таблица с класирането в шампионата потвърждава това. Формата напоследък – също.
ДРУГИТЕ ФАКТОРИ
Едно от славните неща в ШЛ обаче е, че тези доказателства не всеки път важат във финалите. Има безчет образци от историята, когато първенецът на Европа е всепризнато не най-хубавият тим в шампионата. Просто такава е природата на футбола на елиминации – цялостен сезон може да бъде решен от един-единствен момент.
Прибавете към това и обстоятелството, че се сблъскват отбори от една и съща страна – за седми път изобщо и за четвърти в последните седем години. Това прибавя напълно друг психически пласт. По-дълбокото знание на противника иронично ти дава повече мотиви да се тревожиш по какъв начин да го надвиеш.
И въпреки всичко действителността сочи, че Почетино е мениджърът, който би трябвало да измисли нещо по-различно като лидер на по-малко положителния тим. Тук би трябвало да се прояви същинският талант, извел момчетата си до тук и е хубаво, че аржентинецът към този момент сподели подготвеност за сходни привидно немислими ходове в Шампионската лига: от това да сложи Сон Хюн-мин като бек крило, през залагането на система с трима в защита против Аякс, та до минаването от комплицирани схеми към обикновено изсипване на дълги топки към Фернандо Йоренте.
Почетино разяснява потребността от сходна вариативност в блестящото си изявление за „ Ел Паис”, когато назова Ливърпул „ по-предвидим” тим – не с цел да захапе съперника, а с цел да подчертава, че „ червените” просто могат да играят по своя метод с опция да подменят изпълнителите си на терена с ясното схващане, че в случай че предложат най-хубавата си игра, няма метод да не победят.
Точно това ще да е повтарял и Юрген Клоп на своите момчета уединено: няма потребност от преусложнени тактически трикове, единствено от игра на върха на опциите си. Сторят ли го, ще му донесат първия трофей отпред на Ливърпул, освен това най-големия от всички.
Възможно е обаче тези детайли да не са единствените, способни да наклонят везните в този край. Най-очевидният е дългата триседмична пауза сред края на шампионата и това финале гранде – също колкото продължи и предсезонната подготовка след Мондиал 2018. Тя може да е по-голям проблем за Ливърпул, навлязъл в топ форма преди нея, защото може да се е накъсал убийственият темп на тима. Клоп детайлно възнамерява кондиционната подготовка на играчите си и последователно ги вкара от спокоен режим към положение на цялостен интензитет и неспокойствие да се излезе на терена на „ Уанда Метрополитано”.
Тотнъм въпреки това несъмнено се нуждаеше от паузата, с цел да се презаредят батериите – и физически, и душевно. И очевидно са презаредени. Тоби Алдервейрелд показа, че тази седмица играчите са упражнявали „ като животни” и се усещат като „ ново създание”, подготвени да уловят историческата опция.
Работата е там, че процесът на това ново творение може да е довел до най-големия вероятен проблем за Почетино. Капитанът и суперзвезда на отбора Хари Кейн съумя за тези три седмици да се вдигне от травма и да се разгласи за подготвен за присъединяване във финала, въпреки да няма игрова процедура (обичайно са му нужни няколко мача повече спрямо останалите, с цел да е във върхова кондиция). Огромно решение, евентуално най-важното за мача, не на последно място и поради смисъла му за цялата тактическа режисура. Пък и ще се осмели ли Почетино да остави на пейката героя от полуфиналите Лукас Моура или изумителния напролет Сон?
ПЪРВИЯТ ТРОФЕЙ
След това иде и най-големият въпрос за мениджърите. Винаги съпътстващи неоспоримия триумф и прогрес в последните години и на двамата, битуват дебатите за трофеите. Почетино няма нито един извоюван изобщо. Клоп няма извоюван в Ливърпул. И, което прави този въпрос още по-насочен към германеца, той е изгубил всичките си шест последни финали, в това число този предишния сезон в същия шампионат против Реал Мадрид.
Единият ще постави точка на тези диспути вечно, другият ще ги задълбочи.
Само дето, при цялото вманиачаване на външния свят по тематиката, е красноречиво за настроението и на двамата мениджъри, и на техните тимове, че това изобщо не занимава мислите им. Страхът би бил пръчка в спицата на колелата им, страхът би бил изцяло противоположен на приключенския дръзновен дух, който ги изстреля дотук. Няма място за боязън, когато има да се твори история, когато има орис да се следва.
И двамата мениджъри, които са толкоз напредничави, ще споделят на своите играчи едно и също: че всичко преодоляно дотук би трябвало да значи нещо.
А за единия от тях това „ всичко” този сезон ще значи най-големия трофей изобщо във футбола.
Мигел Дилейни, „ Индипендънт”
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ