Явор Клисурски, автор на хитовата книга с разкази „Вододелът“: Духовността днес е лукс, а четящият човек – същество от друга галактика
Явор Клисурски прави разтърсваща дисекция на съвремието ни в дебютната си книга с разкази „ Вододелът “, която е измежду литературните събития на родния пазар.
„ Животът всеки ден ни кара да вършим нов избор, слага ни пред разнообразни алтернативи, изправя ни пред следващите неразрешими проблеми. Откакто се помним, все в преходно време живеем, все чакаме нещо да пристигна, че да се оправим. А като пристигна, се питаме за какво толкоз го искахме... Годините се нижат, равносметката става все по-горчива, светът изцяло пощурява – каква вяра му остава на дребния човек? “, споделя създателят.
Разказите във „ Вододелът “ са точно за избора, който всеки от нас прави в съдбоносен миг. В тях ще откриете историите на осиротял татко, на двама другари от детинство, на зарязан брачен партньор, на процъфтяващ предприемач, на неразделни баджанаци, на семейство под карантина, на самотна майка, принудена да работи в чужбина, на остарял добруджански жанр, раздран от време и пространство, на разкрил призванието си работохолик… – с две думи, същинска пълнокръвна картина на актуалното ни общество с всичките му дефекти, погроми и подеми. Сюжетите са така завладяващи, че читателят като че ли познава героите, като че ли е претърпял драмите им.
Явор Клисурски е роден през 1974 година в София. Завършва приблизително обучение в Националната гимназия за антични езици и култури „ Константин-Кирил Философ “. През 1998 година приключва компетентност „ Право “ в СУ „ Св. Климент Охридски “. Повече от 20 година работи в разнообразни звена от държавната администрация, като през последните 10 години е на дипломатическа работа в Посолството на Р България в Анкара, Турция. Това е първият му книжовен опит.
- Книгата ви с разкази " Вододелът " се радва на огромен читателски интерес. Как открихте, че можете да пишете, господин Клисурски?
- Нямам самочувствието на „ одобрен публицист “ и дали мога да пиша, би следвало да е преценка на читателите. Просто с течение на времето открих, че постоянно това, което желая да кажа, излиза по-добре структурирано и обосновано като текст; не всеки път човек е задоволително прям, когато е лице в лице с някой различен, до момента в който пред „ белия лист “ доста от задръжките ни в общуването падат и персонално аз се усещам по-свободен да разясня въпроси и тематики от всекидневието ни, изключително в случай че не са от най-лицеприятните. В същото време си мисля, че част от литературата ни следва да споделя на явен и понятен език, само че не профанизиран, нещата, които вълнуват част от актуалното ни общество. Именно към това съм се стремял – без непотребни балетристични увъртания да предам усеща и страсти, които би следвало да са познати на доста от нас. Не смятам за „ висока литература “ тази, която граничи с интелектуалния снобизъм, изключително във време, когато известността на книгата спада.
- Кои са проблемите на съвремието и елементарно ли се написа за тях?
- Отговорът не може да бъде еднопосочен – всеки от нас в една или друга степен в даден стадий от живота си е бил сполетяван от проблеми като отчуждение, изменничество от ближни, отчаяние от обичани, безпаричие, обърканост, безработица, недоумение и в този смисъл е мъчно да бъдеш автентичен по сходни тематики. В същото време посочените проблеми би следвало да са разпознаваеми от необятен кръг читатели и писателят да може да доближава по-лесно до тях. Съзнавам, че по този начин дефинирани, актуалните проблеми на битието могат да наподобяват банални, само че тъжната истина е, че тези баналности в действителност съставляват огромна част от нашия живот. 2/3 от живота ми минаха в много „ забавно “ време и като изключа наивното обаяние на младостта и способността на човешката душeвност да неглижира неприятното, не мога да кажа, че съм благополучен от това, което огромна част от обществото ни преживяваше през разнообразни интервали.
- Има ли персонален миг в някой от разказите ви?
- Във всеки роман има персонален миг, в случай че не персонално мой, то на мои познати, близки, другари. Не че всичко в сюжетите е отражение на действителността; стремях се от една съответна преживелица, дума, жест или държание да пресъздам по-всеобхватен проблем, в който доста от читателите да намерят нещо познато, свое, близко.
- Не се ли боите да засягате тематики като преименуването на турците и Голямата екскурзия?
- Парадоксално е да има страх от някаква част от историята ни. Самият въпрос демонстрира, че по тематиката в обществото ни има надълбоко недоумение и противоречиви оценки, като процесите неведнъж се интерпретират конюнктурно, без връзка с претърпяното от обособения човек. Именно това съставлява интерес за мен – не политически разногласия и оценки по тематиката, а излагане на претърпяното от обособената персона и от двете страни; без ненужно политиканстване да се пресъздадат мислите, дейностите и страстите на елементарните хора от двете страни на вододела, да се избегне сатанизирането на „ другия “. Защото по въпроса за „ виновността “ може и да има известна изясненост или даже да не си коства към този момент изясняването му – по-голям за мен е въпросът за потърпевшите. Защото това сме всички ние, които изпитваме и до ден сегашен разединението в обществото ни, част от аргументите за което са и тези дни. А и надали с един роман може да се изчерпи сходна тема; в този смисъл фантазията ми е някой ден да съумея да напиша разказ, пресъздаващ по-пълно страстите на това време.
- Кои са героите на нашето време, когато всеки е наежен против всеки?
- Героите през днешния ден са безименни, те не са по телевизионните студиа или първите страници на вестниците. Това са всички тези хора, които се пробват да съхраняват изконните човешки полезности, да съблюдават все по-малко имащите значение правила, да зачитат правата на другите, да извършват своите отговорности без мисъл за изгода или нещо дължимо. Герои са хората, които с ежедневните си дребни старания способстват за нежната непоклатимост на нашия социум, които не крадат, не грабят, не безчинстват, които се пробват да се придържат към десетте простички правила от Скрижалите. И тези, които възпитават децата си по метод, който ще придвижи българщината и в бъдещите времена, в които ориста на Родината ни не наподобява толкоз ясна и „ розова “.
- Днес не е влиятелно да си историк, книжовник, стихотворец или доктор – нещо, от което не се изкарват пари, счита един от героите ви. Как стигнахме до такава степен?
- Труден въпрос или по-скоро сложен отговор. Очевидно не можем да противостоим на господстващата към този момент философия, че триумфът на човек се мери по размера на неговото положение, очевидно материята победи духа, откакто десетилетия към този момент се насаждат парадигми за триумфа от рода на „ като си толкоз интелигентен – къде са ти парите “. Най-лесният отговор е да се плъзнем по теориите на конспирациите за някакъв свръхсекретен, изчерпателен международен скрит план против нас. Но най-лесното не всеки път е правилно. Може би това е резултатът на годините, в които физическото оцеляване за огромна част от хората беше единствен приоритет, когато духовните потребности са тип разкош, когато на купуващия и четящия книги се гледа като на създание от друга вселена. Не е изключено обективно това да е част от историческото ни развиване на този стадий, протичащо се без забележима логичност, сходно на необяснимия крах на развити цивилизации в предишното. А може би просто сме част от международните трендове за превес на софтуерните науки над филантропичните, на съответното и рационално печелившото над нереалното и идеалистичното като светоглед. Но защото тези процеси са относително нови за нас, ги усещаме с по-голяма заостреност, към момента се опитваме да се съпротивляваме с присъщия ни балкански песимизъм.
- Как не се пръкна вирус против малоумието!, споделя героят ви в описа „ COVID-19 “ – по какъв начин този въпрос се връзва с тежката пандемична рецесия сега в страна, която е на опашката по имунизация?
- Много тежък въпрос, имащ отношение към отговорността, възпитанието, виновността, преценката. Не съм експерт по тематиката и не мога да разясня неща, по които и учените спорят. Но ми се коства, че тематиката има доста значимо измерение, отвън медицината, изключително когато се касае за общество като нашето и за обикновени ограничения, като носенето на маски, които ограничения всеки можеше да взема при започване на пандемията – въпросът за доверието в обществото. То е като шофирането – всеки би трябвало да е сигурен, че правилото да се кара в съответната лента се съблюдава или че не се минава на алено. И тук е по този начин – значимо е хората да имат чувство, че живеят в общество, в което разпоредбите се съблюдават като част от устрема да се пазим взаимно, да създадем чувство у нас, че живеем в социум, в който спазването на законни правила подсигурява сигурността и живота ни, че аз вардя другия и той пази мен. Но още при започване на пандемията стана ясно, че голяма част от хората не е склонна да жертва илюзорния си комфорт от лятна отмора, кръчми, питейни заведения, нощни заведения, фитнеси и т. н. в името на това да ограничим с обикновени старания нещо, което в този момент явно ще ни коства доста по-скъпо. Подобно държание предизвика и написването на описа.
Но неприятното е, че изстрадалата ни страна е на опашката и по доста други индикатори, което е тъпо за „ страната на духа “, както споделяше акад. Лихачов.
- Какъв излаз виждате от обстановката?
- Като същински шоп мога да кажа, че не знам по какъв начин е, само че и по този начин не е! Очевидно бездуховността не може да роди софтуерни чудеса – т. е. в случай че си мислим, че посредством неглижиране на хуманността, етиката, образованието, нравите и т. н. ще се пренесем в някакво лелеяно богато, софтуерно общество, грубо се лъжем. Духовната мизерия може да върви ръка за ръка с самостоятелно насъбрано положение, само че не може да докара до разцвет на обществото. Много са прогнозите за развиването ни като нация и страна и болшинството от тях по никакъв начин не са оптимистични. По принцип и аз съм черноглед, само че не ми се желае да приключваме без нотка оптимизъм. Не мога да приема елементарно, че народ, който е устоял на жестоки исторически провокации, в наши дни ще се откаже непринудено от нравствените си полезности, от културните си постижения, от вековните си морални устои за сметка на лъскава, подправена ерзацкултура. Но с цел да не се случи това, евентуално са нужни доста старания в фамилията, учебното заведение, обществото за образование и обучение на идващите генерации. Може би е време да вземем напълно на съществено апела на един от обичаните ми модерни български създатели – Милен Русков от книгата му „ Възвишение “ – „ Да ся уграмотяваме!... Просвещението ще отвори всекиму очите и ще му даде да разбере, че и той е човешко същество… Братя, да ся просвещаваме повсевместно… Да запазим свещенний пламък на знанието… “.
„ Животът всеки ден ни кара да вършим нов избор, слага ни пред разнообразни алтернативи, изправя ни пред следващите неразрешими проблеми. Откакто се помним, все в преходно време живеем, все чакаме нещо да пристигна, че да се оправим. А като пристигна, се питаме за какво толкоз го искахме... Годините се нижат, равносметката става все по-горчива, светът изцяло пощурява – каква вяра му остава на дребния човек? “, споделя създателят.
Разказите във „ Вододелът “ са точно за избора, който всеки от нас прави в съдбоносен миг. В тях ще откриете историите на осиротял татко, на двама другари от детинство, на зарязан брачен партньор, на процъфтяващ предприемач, на неразделни баджанаци, на семейство под карантина, на самотна майка, принудена да работи в чужбина, на остарял добруджански жанр, раздран от време и пространство, на разкрил призванието си работохолик… – с две думи, същинска пълнокръвна картина на актуалното ни общество с всичките му дефекти, погроми и подеми. Сюжетите са така завладяващи, че читателят като че ли познава героите, като че ли е претърпял драмите им.
Явор Клисурски е роден през 1974 година в София. Завършва приблизително обучение в Националната гимназия за антични езици и култури „ Константин-Кирил Философ “. През 1998 година приключва компетентност „ Право “ в СУ „ Св. Климент Охридски “. Повече от 20 година работи в разнообразни звена от държавната администрация, като през последните 10 години е на дипломатическа работа в Посолството на Р България в Анкара, Турция. Това е първият му книжовен опит.
- Книгата ви с разкази " Вододелът " се радва на огромен читателски интерес. Как открихте, че можете да пишете, господин Клисурски?
- Нямам самочувствието на „ одобрен публицист “ и дали мога да пиша, би следвало да е преценка на читателите. Просто с течение на времето открих, че постоянно това, което желая да кажа, излиза по-добре структурирано и обосновано като текст; не всеки път човек е задоволително прям, когато е лице в лице с някой различен, до момента в който пред „ белия лист “ доста от задръжките ни в общуването падат и персонално аз се усещам по-свободен да разясня въпроси и тематики от всекидневието ни, изключително в случай че не са от най-лицеприятните. В същото време си мисля, че част от литературата ни следва да споделя на явен и понятен език, само че не профанизиран, нещата, които вълнуват част от актуалното ни общество. Именно към това съм се стремял – без непотребни балетристични увъртания да предам усеща и страсти, които би следвало да са познати на доста от нас. Не смятам за „ висока литература “ тази, която граничи с интелектуалния снобизъм, изключително във време, когато известността на книгата спада.
- Кои са проблемите на съвремието и елементарно ли се написа за тях?
- Отговорът не може да бъде еднопосочен – всеки от нас в една или друга степен в даден стадий от живота си е бил сполетяван от проблеми като отчуждение, изменничество от ближни, отчаяние от обичани, безпаричие, обърканост, безработица, недоумение и в този смисъл е мъчно да бъдеш автентичен по сходни тематики. В същото време посочените проблеми би следвало да са разпознаваеми от необятен кръг читатели и писателят да може да доближава по-лесно до тях. Съзнавам, че по този начин дефинирани, актуалните проблеми на битието могат да наподобяват банални, само че тъжната истина е, че тези баналности в действителност съставляват огромна част от нашия живот. 2/3 от живота ми минаха в много „ забавно “ време и като изключа наивното обаяние на младостта и способността на човешката душeвност да неглижира неприятното, не мога да кажа, че съм благополучен от това, което огромна част от обществото ни преживяваше през разнообразни интервали.
- Има ли персонален миг в някой от разказите ви?
- Във всеки роман има персонален миг, в случай че не персонално мой, то на мои познати, близки, другари. Не че всичко в сюжетите е отражение на действителността; стремях се от една съответна преживелица, дума, жест или държание да пресъздам по-всеобхватен проблем, в който доста от читателите да намерят нещо познато, свое, близко.
- Не се ли боите да засягате тематики като преименуването на турците и Голямата екскурзия?
- Парадоксално е да има страх от някаква част от историята ни. Самият въпрос демонстрира, че по тематиката в обществото ни има надълбоко недоумение и противоречиви оценки, като процесите неведнъж се интерпретират конюнктурно, без връзка с претърпяното от обособения човек. Именно това съставлява интерес за мен – не политически разногласия и оценки по тематиката, а излагане на претърпяното от обособената персона и от двете страни; без ненужно политиканстване да се пресъздадат мислите, дейностите и страстите на елементарните хора от двете страни на вододела, да се избегне сатанизирането на „ другия “. Защото по въпроса за „ виновността “ може и да има известна изясненост или даже да не си коства към този момент изясняването му – по-голям за мен е въпросът за потърпевшите. Защото това сме всички ние, които изпитваме и до ден сегашен разединението в обществото ни, част от аргументите за което са и тези дни. А и надали с един роман може да се изчерпи сходна тема; в този смисъл фантазията ми е някой ден да съумея да напиша разказ, пресъздаващ по-пълно страстите на това време.
- Кои са героите на нашето време, когато всеки е наежен против всеки?
- Героите през днешния ден са безименни, те не са по телевизионните студиа или първите страници на вестниците. Това са всички тези хора, които се пробват да съхраняват изконните човешки полезности, да съблюдават все по-малко имащите значение правила, да зачитат правата на другите, да извършват своите отговорности без мисъл за изгода или нещо дължимо. Герои са хората, които с ежедневните си дребни старания способстват за нежната непоклатимост на нашия социум, които не крадат, не грабят, не безчинстват, които се пробват да се придържат към десетте простички правила от Скрижалите. И тези, които възпитават децата си по метод, който ще придвижи българщината и в бъдещите времена, в които ориста на Родината ни не наподобява толкоз ясна и „ розова “.
- Днес не е влиятелно да си историк, книжовник, стихотворец или доктор – нещо, от което не се изкарват пари, счита един от героите ви. Как стигнахме до такава степен?
- Труден въпрос или по-скоро сложен отговор. Очевидно не можем да противостоим на господстващата към този момент философия, че триумфът на човек се мери по размера на неговото положение, очевидно материята победи духа, откакто десетилетия към този момент се насаждат парадигми за триумфа от рода на „ като си толкоз интелигентен – къде са ти парите “. Най-лесният отговор е да се плъзнем по теориите на конспирациите за някакъв свръхсекретен, изчерпателен международен скрит план против нас. Но най-лесното не всеки път е правилно. Може би това е резултатът на годините, в които физическото оцеляване за огромна част от хората беше единствен приоритет, когато духовните потребности са тип разкош, когато на купуващия и четящия книги се гледа като на създание от друга вселена. Не е изключено обективно това да е част от историческото ни развиване на този стадий, протичащо се без забележима логичност, сходно на необяснимия крах на развити цивилизации в предишното. А може би просто сме част от международните трендове за превес на софтуерните науки над филантропичните, на съответното и рационално печелившото над нереалното и идеалистичното като светоглед. Но защото тези процеси са относително нови за нас, ги усещаме с по-голяма заостреност, към момента се опитваме да се съпротивляваме с присъщия ни балкански песимизъм.
- Как не се пръкна вирус против малоумието!, споделя героят ви в описа „ COVID-19 “ – по какъв начин този въпрос се връзва с тежката пандемична рецесия сега в страна, която е на опашката по имунизация?
- Много тежък въпрос, имащ отношение към отговорността, възпитанието, виновността, преценката. Не съм експерт по тематиката и не мога да разясня неща, по които и учените спорят. Но ми се коства, че тематиката има доста значимо измерение, отвън медицината, изключително когато се касае за общество като нашето и за обикновени ограничения, като носенето на маски, които ограничения всеки можеше да взема при започване на пандемията – въпросът за доверието в обществото. То е като шофирането – всеки би трябвало да е сигурен, че правилото да се кара в съответната лента се съблюдава или че не се минава на алено. И тук е по този начин – значимо е хората да имат чувство, че живеят в общество, в което разпоредбите се съблюдават като част от устрема да се пазим взаимно, да създадем чувство у нас, че живеем в социум, в който спазването на законни правила подсигурява сигурността и живота ни, че аз вардя другия и той пази мен. Но още при започване на пандемията стана ясно, че голяма част от хората не е склонна да жертва илюзорния си комфорт от лятна отмора, кръчми, питейни заведения, нощни заведения, фитнеси и т. н. в името на това да ограничим с обикновени старания нещо, което в този момент явно ще ни коства доста по-скъпо. Подобно държание предизвика и написването на описа.
Но неприятното е, че изстрадалата ни страна е на опашката и по доста други индикатори, което е тъпо за „ страната на духа “, както споделяше акад. Лихачов.
- Какъв излаз виждате от обстановката?
- Като същински шоп мога да кажа, че не знам по какъв начин е, само че и по този начин не е! Очевидно бездуховността не може да роди софтуерни чудеса – т. е. в случай че си мислим, че посредством неглижиране на хуманността, етиката, образованието, нравите и т. н. ще се пренесем в някакво лелеяно богато, софтуерно общество, грубо се лъжем. Духовната мизерия може да върви ръка за ръка с самостоятелно насъбрано положение, само че не може да докара до разцвет на обществото. Много са прогнозите за развиването ни като нация и страна и болшинството от тях по никакъв начин не са оптимистични. По принцип и аз съм черноглед, само че не ми се желае да приключваме без нотка оптимизъм. Не мога да приема елементарно, че народ, който е устоял на жестоки исторически провокации, в наши дни ще се откаже непринудено от нравствените си полезности, от културните си постижения, от вековните си морални устои за сметка на лъскава, подправена ерзацкултура. Но с цел да не се случи това, евентуално са нужни доста старания в фамилията, учебното заведение, обществото за образование и обучение на идващите генерации. Може би е време да вземем напълно на съществено апела на един от обичаните ми модерни български създатели – Милен Русков от книгата му „ Възвишение “ – „ Да ся уграмотяваме!... Просвещението ще отвори всекиму очите и ще му даде да разбере, че и той е човешко същество… Братя, да ся просвещаваме повсевместно… Да запазим свещенний пламък на знанието… “.
Източник: pik.bg
КОМЕНТАРИ