(Woody Allen in Stardust Memories, 1980) Записки на пресития човек

(Woody Allen in Stardust Memories, 1980)

Записки на пресития човек
(След пореден прочит на Достоевски и на списание „ Тънка талия “ в самолета)

Аз съм пълен. Отвратително пълен. Най-дебелото човешко създание, което познавам. По тялото ми няма нищо друго с изключение на непотребни килограми. Пръстите ми са като кебапчета. Китките – като топузи. Дори очите ми са тлъсти. (представяте ли си – тлъсти очи?) Натрупал съм стотици килограми над нормата. Меса висят по мен като по топяща се на слънце близалка. Който ме види, не може да повярва, че е допустимо човек да има такава коремна обиколка. Аз съм си шишко, в това няма подозрение. Добре де, ще попита читателят, какво му е положителното или неприятното в случай че приличаш на планета? Не желая да се върша на хитрец, нито да употребявам парадокси, само че ще отговоря, че сама по себе си тлъстината е над буржоазния морал. Тя си е угоеност и толкова. Да речеш, че има някаква стойност или е чиста проба зло, значи да гледаш несериозно на нея. Пълен парадокс! Защото какво е в действителност тлъстината, в случай че не струпване на килограми? А какво са килограмите? Просто общ брой от кафези. Може ли една клетка да е морална? Побира ли се тя в понятията за положително и зло? Кой знае, та те са толкоз дребни. Не, братко, не се опитвай да делиш тлъстината на добра и на неприятна. Трябва да се научим да не класифицираме дебелите: виж го този каква първокачествена сланинка е натрупал, а погледни оня злощастник – едва диша от лойта.

Да вземем за образец К. Този човек по този начин се бе оял, че не можеше да мине през елементарна врата без помощта на лост. Преди да се реалокира от една стая в друга, К. сваляше всичките си облекла и едвам тогава се промушваше с огромни старания през касата. По стичане на събитията знам на какви обиди е бил подложен от хулиганчетата по улиците. Какво ли не са подвиквали зад тила му: „ Ей, прасчо! “, „ Накъде бе, слон? “ А по какъв начин ли го е заболяло, когато на Свети Архангел Михаил пред отбрано общество губернаторът на провинцията се обърна към него с „ Какво искаш бе, пача такава? “.

Един ден на К. му пристигна до гуша и реши да мине на диета. Да, лишаваше се индивидът! Най-напред отхвърли сладкишите. После и хляба, алкохола, белтъчините, сосовете. С една дума, К. спря да яде всичко, което пречи на човек да си завърже връзките на обувките. Постепенно стартира да слабее. Плътта падаше на талази, на талази от ръцете и краката му. От безпрепятствено заоблените му форми не остана нищичко и ето ти го пред хората – в естествен тип. Да, да, даже може да се каже, че бе прелъстителен. Изглеждаше най-щастливият човек на света. Казвам „ изглеждаше “, тъй като осемнайсет години по-късно, когато бе на крачка от гибелта и тресчица тресеше изпитото му тяло, той извикал: „ Сланинките ми! Искам си назад тлъстините! Моля ви! Не мога без тях! Къде са ми килограмите? Ама че простак съм бил – да се разделя с тях! Кой демон ме накара? “ Мисля, че поуката от тази история е пределно ясна.

В този момент читателят несъмнено се пита: „ Добре де, дундьо, като си толкоз пълен, за какво не постъпиш на работа в някой цирк? “ Признавам си, и то не без разстройване: тъй като не мога да изляза от вкъщи. Не мога да изляза, тъй като не влизам в панталоните си. Краката ми са прекомерно дебели и не се вмъкват в крачолите. Те са живо доказателство за погълнатото голямо количество телешки кюфтета – повече, в сравнение с ще преброите на цялото Второ авеню. Трябва да има към дванайсет хиляди сандвича на всеки крайник. И то от двойните. Едно е несъмнено обаче: в случай че тлъстините ми можеха да приказват, щяха да опишат за невероятната самотност на един мъж и да дадат няколко упътвания, по какъв начин се вършат хартиени платноходки. Всяко мое ненужно килце желае да бъде чуто. Моите сланинки не са елементарни. Видели са какво ли не. Само прасците ми са натрупали опит за цялостен един живот. Тлъстините ми не са щастливи, само че най-малко са същински. Нито едно грамче от тях не е подправено. Няма нищо по-лошо от изкуствените мазнини, въпреки да не знам дали още ги има по магазините.

Но дано ви опиша по какъв начин станах пълен. Защото не съм подобен по рождение. Църквата ме докара до това състояние. Едно време бях слаб, слаб, та чак приличах на вейка. Толкова слаб бях, че единствено човек с комплицирани понятия можеше да ме назова шишко. Така я карах до деня – мисля, че беше на двайсетия ми рожден ден, – когато с чичо ми влязохме в изтънчен ресторант да се почерпим с чай и бисквити. Най-неочаквано той ме попита:

– Вярваш ли в Бога? И в случай че вярваш, какъв брой съгласно теб тежи Той?

След тези думи той дръпна от скъпата си пура и с нормалната си самонадеяност, плод на дългогодишни тренировки, по този начин грубо се закашля, че за малко не стартира да храчи кръв.

– Не имам вяра в Бог – рекох. – Ако Той съществуваше, за какво тогава има небогати и плешиви? Защо едни хора живеят и си свиркат макар хилядите смъртни врагове към тях, а други със седмици не могат да се отърват от мигрена? Защо дните ни са преброени, а не разказани? Отговори ми, чичо! Или си шокиран?

Знаех, че няма да ми се разсърди, тъй като нищо не можеше да го шокира. Беше видял с очите си по какъв начин турци изнасилват майката на учителя му по шах, и даже това щяло да му се стори занимателно, в случай че не било траяло толкоз дълго.

– Скъпи ми племеннико – отвърна той, – има Бог, каквото и да си мислиш, и Той е на всички места. Да! Навсякъде!

– Навсякъде ли? Но, чичо, по какъв начин можеш да кажеш такова нещо, когато самият ти сигурно не знаеш дали съществуваме? Вярно, ето в този момент допирам брадавицата ти, само че не е ли допустимо това да е заблуда? Ами в случай че целият ни живот е една заблуда? Не може да не си чувал за тези източни светци, които са уверени, че нищо не съществува отвън тяхното схващане с изключение на може би бар „ Омар “ и Централната гара. Може би просто сме сами, без цел, обречени да се лутаме в една безразлична Вселена, лишени от вяра за избавление, и не ни чака нищо друго с изключение на бедност, гибел и празната реалност на безконечното нищо?

Усетих, че думите ми доста го впечатлиха, тъй като ето какво ми сподели:

– Чудиш се за какво към този момент не те канят на посетители! Бога ми, момче, ти си патогенен случай!

После ме назова нихилист и стартира да ме поучава, както единствено оглупелите старци умеят:

– Бог не всеки път е там, където Го търсиш, само че убеждавам те, племеннико драги, че Той е на всички места. В тези бисквити да вземем за пример.

С тези думи той стана и си потегли, оставяйки ми благословията си и сметката, която приличаше на разходен лист на самолетоносач.

Прибрах се вкъщи, разсъждавайки над това, което искаше да ми каже с простичкото заявление: „ Той е на всички места. В тези бисквити да вземем за пример “.

Обзе ме необикновена унесеност и легнах да подремна. Докато спях, сънувах нещо, което напълно промени живота ми. Вървя си из полето и внезапно чувствам изострен апетит. Все едно че не съм ял от дни. Стигам до един ресторант и влизам. Поръчвам си двоен сандвич с кюфте и обособена порция пържени картофи. Сервитьорката, която доста наподобява на моята хазайка (абсолютно безлично женище, което от пръв взор можеш да сбъркаш с космата пиявица), се пробва да ме изкуши да взема салата с пилешко месо, която наподобява много застояла. Докато беседвам с нея, тя се трансформира в сребърен сервиз за двайсет и четирима души. Напушва ме нервен смях, от който ми потичат сълзи и получавам остра ушна зараза. В помещението нахлува блестящо зарево и виждам да доближава светеща фигура, яхнала бял жребец. Разпознавам в нея моя педикюрист, който лекува гъбичките по стъпалата ми, и примирам с възприятие на виновност.

Това сънувах. Събудих се с чувство за необикновено богатство. Изведнъж станах оптимист. Всичко ми се обясни. Думите на чичо раздрусаха радикално същността ми. Отидох в кухнята и започнах да плюскам. Нагъвах де каквото ми попаднеше пред очите. Сладкиши, хлебчета, овесени ядки, месо, плодове. Шоколади, зеленчуци в сос, виновност, риба, кремове и юфка, еклери и вурстчета, чиято обща стойност надвиши шейсет хиляди $. Щом Бог е на всички места, мислех си, значи е и в храната. Така че колкото повече хапвам, толкоз по-божествен ще стана. Обзет от тази религиозна тресчица, се тъпчех като маниак. За шест месеца станах най-светият измежду светците, със сърце, отдадено напълно на молебствия, и със корем, който можеше да пресече щатската граница, без да съм я прекрачил.

За финален път видях стъпалата на краката си една утрин във Витебск, май беше четвъртък. Оттогава просто чувствам, че са си още на мястото, там долу някъде. Набивах ли, набивах и растях ли, растях! Не помислях даже да слабея. Не бих позволил подобен грях. Защото, когато смъкваме десетина килца, драги ми читателю (а допускам, че не си колкото мен), къде е гаранцията, че не се лишаваме от най-хубавите си килограми? Можем да изгубим тези, в които се съдържат нашият талант или нашата човещина, обич и почтеност, както стана с един мой прочут общоприет контрольор, който след това скритом си пъхаше подплънки към кръста.

Знам, знам в този момент какво ще речете. Че това опонира на всичко – да, на безусловно всичко, – което споделих първоначално. Пък най-после величая плътта. Що за ценностна система?! Така е, само че какво от това? Та нали целият ни живот е изтъкан от несъгласия? Мнението на един човек за тлъстините може да се трансформира, както се сменят сезоните, както се мени цветът на косата ни и както самият живот се трансформира. Защото животът е смяна и тлъстинката е живот, само че и гибел. Не разбирате ли? Тлъстината е всичко! Освен, несъмнено, в случай че не сте прекомерно дебели.

1971 година

От: „ Ако импресионистите бяха зъболекари “, Уди Алън, изд. къща „ Труд “
Снимки: imdb.com; заглавна - Woody Allen in Broadway Danny Rose (1984)