Между живота и смъртта – историята на ветеранът от Чечня
Всяка война се дефинира като красива, в случай че се доверим на законите на изкуството. В нея няма нищо ненужно, разпоредбите са написани тъкмо и ясно, а художниците не срещат особени усложнения в рисуването на жестоките изображения на войната. Една от най-грозните човешки страни се възпява от най-ранна античност, Омир е измежду един от първите, които ще опишат за човешките качества да нараняват и убиват. Героите, както мнозина ги назовават, по-късно се изправят против една друга действителност.
Мнозина отхвърлят да одобряват медалите си – премията за ефикасно лишаване на човешки живот, за тях това е единствено още една свещена нелепост. И макар резултата, макар огромните победи, нито един деец не се вижда като подобен, за него остава идната по-голяма борба. Войцех Ягелски прекарва доста време в събирането на историите на всички ветерани от Чеченската война. Той в никакъв случай не повдига въпросът, който мнозина биха задали: кой е отговорен за това клане?
Неговият интерес е към живота, който остава един път, откакто бойците би трябвало да върнат своите автомати. Иска да разбере какво следва за всеки, който се завръща назад от мъртвите. Етичен е и трансформира някои имена, само че историята остава изцяло действителна. Ето за какво ви срещаме с Омар. Ветеранът е съумял да избяга от жестоката прегръдка на гибелта, най-малко по този начин споделят. Омар в никакъв случай не се възвръща и в никакъв случай не съумява да откри животът, който е имал преди сраженията.
Мнозина виждат, че участва тялом, само че духът му е липсващ, в никакъв случай даже не се е доближавал назад до цивилизацията. Ето за какво споделят, че от време на време е невероятно да се прекоси границата сред живите и мъртвите, без да се остави нещо в подмяна. Омар се мести няколко пъти. Връща се един път при роднините си в село Биркаяни, където може да влезе още веднъж в стаята си, откакто останалите бежанци са траяли напред.
Не остава доста дълго, още веднъж виждат, че в него нещо е друго, като че ли липсва, като че ли нищо няма значение. Отношенията с хората стопира да го вълнува, не се интересува от празниците, диалозите, даже малкия екран. Не го тормози мизерията, гладът и всички несправедливости, които могат да бъдат открити към него. В последно време се оказва в средата на нищото. Омар няма очи за нищо неприятно, само че в същото време не обръща внимание и на дребните наслади.
За него няма и диря от предпочитание за възмездие и амнистия, война и мир. Ветеранът няма мнение за безусловно нищо и избира това да остане тъкмо по този начин. В предишното е съумял да се показва, да подлага на критика и упреква, можел е да отбрани мнението си и даже да се аргументира, само че нищо към този момент няма значение. Днес не изпитва безусловно никакво предпочитание да споделя каквото и да било. Омар приказва най-често за времето и споделя от време на време по кое време е най-правилното време за събирането на лешници, прибирането на овцете и кравите. Отговаря на всички с нежна усмивка, както родителят го прави, когато изяснява на децата какво да не вършат.
Ако Омар приказва, той го прави толкоз безшумно, че човек би трябвало да напрегне слуха си. Един ден и това натежава, някогашният войник събира дребен багаж и отпътува в планината, където избира да живее самичък. Гледа селските крави, овце и кози. Овчарският лагер е неговият дом и тъкмо там е открит след края на войната. В късната есен всички стартират да се приготвят за лютата зима. Лагерът се радва на дребна сграда, заобиколен от стотици вековни дървета.
В края на октомври Омар оказва помощ със събирането на лешници и има компания, по-късно хората се прибират по къщите си и още веднъж му разрешават да потъне в давност. От време на време неговият покой се нарушава от хора, които идват за дърва за огрев. Омар не се разделя с военните си униформи, макар тежестта, което носят, правят работа със суровия климат. Първите седмици, когато се качва в планината, съумява да построи дребна хижа, в която да живее.
Селяните му оказват помощ с каквото могат, те предават остарели порти, прозорци и всичко, което могат да отделят или маркират като излишно. Дават му и всички материали, които остават от ремонта на язовирната стена. За него това е повече от задоволително. За мнозина е любопитно да видят ветерана – жилест и слаб човек, който съумява да запечата всеки смут. Много малко са неговите съседи, които съумяват да видят златния зъб в плахата му усмивка, а същата може да се преброи на пръсти. Високо в планината, макар неговият чудноват тип, Омар е стопанин.
Преминаващите, служащите, събирачите на лешници, всички те се подчиняват сляпо. Всяко едно разпореждане се следва без укор, без неодобрение. Тук Омар е началството – горската стража. На 2-3 дни може да бъде видян да напуща гората, с цел да стигне до единствената точка, в която има обсег. Проверява всички известия от селото, които са изпратени. Получава хранителни запаси от селото и по-късно се връща още веднъж. Вода взима от поточетата. Понякога го търсят, с цел да управлява разходките на туристите и чужденците, които желаят да зърнат хубостта на природата. Всички остават доста щастливи, когато през нощта планинарят седне до тях и под пукащото дърво стартира да споделя истории.
През пролетта и лятото, някои от младежите се качват горе, с цел да оказват помощ с разчистването и стадото. Прави се сирене, стрижат се овцете, а вълната им се трансформира в запас за одеяла, облекла и шапки. Някои стоят с месеци през лятото и по-късно се прибират. Доброто отношение е познато на всички и никой не повдига въпроси за предишното му. За младите, Омар е едно обезпечено бягство от контрола на възрастните, ето за какво те също го почитат и на драго сърце се включват във всички типове работа. Мнозина биха помислили, че това са щастливите дни, само че за отшелника, огромната победа е в края на есента, когато всички си отидат.
Понякога се моли зимата да е малко по-благосклонна, само че щом снежната завивка премине няколко метра височина, той е заставен да слезе назад при роднините си. Придружава го орда от огромни пастирски кучета. На една от вечерните сбирки, създателят най-сетне може да го зърне малко по-сериозно. Омар реже месо и го слага над огъня, усмихва се и заявя, че всичко, което се прави с положително от хората е и постоянно положително. Пред този огън, домакинът е най-хубав оратор. Всеки желае да разбере картините от живота и да го опознае или най-малко да се опита да го опознае.
Пътят на Омар е много дълъг и пъстър, само че постоянно рисуван в някои от най-тъмните цветове. Проблемът е, че когато разказвачът стартира да връща лентата, постоянно съумява да се изгуби в разказите си, опитвал се е да приказва, опитвал се е да показа каквото и да било, само че в следствие думите го задавят. Мнозина считат, че се губи някъде по дългия път към дома. Често припомнят, че когато той приказва, всички останали би трябвало да мълчат, тъй като и най-малкият тон го изключва. Макар и да са минали толкоз доста часове, за Омар борбата след Грозни е постоянно пред очите му.
Веднъж щом сражението завършва, Омар прекарва към 3 дни след мъртвите тела в Минутка. Куршумите на съперника съумяват да обиден гръбнака му, краткотрайно го сковават. В тези дълги три дни, той лежи и чака някой да го открие, разлагащите се тела стартират да освобождават своя мирис, до момента в който болката не му разрешава да се почувства даже малко омекотен. На третия ден губи схващане, мозъкът се изключва, с цел да пренебрегва всички сигнали на рецепторите. След време още веднъж отваря очи, само че към този момент не изпитва нищо, даже болежка. Парализата е съумяла да вземе гласа му, не може даже да се изкашля, единствено очите работят. Ушите служат правилно и предават всеки тон, въпреки и да се усеща като заглъхнал, като че ли идва от другата стая.
Може да вижда единствено всичко, което е пред него. Омар не схваща незабавно, че се намира върху купчина трупове. През цялото време е можел да регистрира смяната на деня, от цялостен мрак до светлината. Мисли се, че се намира в нещо като килия. Чува гласове на хора към себе си, жестоки детонации и даже пукотевица с автомат. Вижда по какъв начин слагат още нещо до него. В един миг чува единствено глас на човек, който споделя, че към този момент е време да се погребат мъртвите. Някой отвръща, че земята е замръзнала, трети оферират да се възпламени огън. С този диалог боецът схваща истината – мислят го за мъртъв. Осъзнава, че ще бъде заровен жив. За първи път усеща студени тръпки по тялото си, а това е ново, в случай че може да изпита това, значи може и да се движи.
Може би това е последното чувство, преди да бъде прегърнат от гибелта и всичко да завърши. Въпреки претърпяното, Омар има единствено един късмет – да не заспива. Ако успее да зърне някой, да мърда с очи, може да подскаже, че в него има още малко живот. Призовава всичката болежка, която може да обхване тялото му, стига да остане по-дълго време безсънен. Остава безсънен само и единствено заради една причина – мисли си за всеки един миг от живота, всяко прекарване от детството досега, в който доближава до тук – върху купчината мъртви тела. Внезапно стартира да вижда светлина. Изгасва и още веднъж се включва.
Отчайва се, тъй като си мисли, че е задремал и е пропуснал този необикновен миг. Светлината обаче се връща, този път е по-ярка. Забелязва още няколко източника на светлина, които се движат към него, отчетливо чува и гласове, не се интересува какво му споделят, просто оставя ретините му да се изгорят на светлината. Този път осъзнава, че светлината за първи път се интересува от него. Последното, което чува е „ Има един който мърда тук! Този е жив! “. Бързо го вадят от купчината трупове и го носят към града. Спомня си единствено, че е носен през нощта на носилка до най-близкия град. След това е заведен в болница в Грузия.
За първи път се осмелява да си мисли, че е избавен. Все още не може да мърда крайниците си, не усеща нищо, докторите мислят, че най-вероятно ще остане неподвижен вечно. В началото нищо не върви по проект. Всеки идващ ден не се поддава на лекуването и не може да изпита нищо. Най-накрая се отхвърля и взема решение, че може би е било редно да бъде заровен в студената земя, без да се постанова да се подлага на това отчаяние. В тези часове Омар просто се моли за гибелта си. Минава известно време и оживелият стартира да мърда пръстите си.
Лекарите назовават това – знамение. Някои даже откриват мощната и непоклатима воля за живот. Веднъж щом може да стъпи на краката си, ветеранът най-сетне получава правото да продължи живота си, нямал потребност от помощ. Заръчват му да се храни щедро и го изписват. Препоръчано му е да се прибере при фамилията си. Обеща си, че щом се възвърне, той ще се върне назад в армията и няма да елементарни случилото се. Неговото предпочитание е да бъде причислен в армията на Гелаев.
Същият обаче изчезва при една поредна борба с руснаците. Една година по-късно, Чечня за следващ път събира бойци. Битката се води през Чечня до Дагестан. Омар се надява, че ще се срещне с армията и ще може да се включи. Гелаев обаче в никакъв случай не се завръща. В средата на зимата, войната се води през планините и дребни групи потеглят по козите пътеки. Мнозина се връщат назад в Дегастан. Самият водач попада в засада и е погубен точно там. По тази тематика Омар декларира, че най-вероятно е предаден от своите хора, тъй като предатели постоянно се намират.
„ Не желаех да бъда командван от никой различен. Не желаех да бъда в работа на чужд капитан. Когато си под командването на някого, убиваш и се подготвяш да бъдеш погубен. Изпразваш съзнанието си и осъзнаваш, че не знаеш нищо. Когато схванеш, че всичко е било на вятъра, достигаш и до по-жестоката истина – рискуваш главата си за привилегията на някой различен. Предателите се срещат на всеки завой, а положителните хора са убити, без причина, за нищо. “
Едва след тези думи, човек може да разбере какво тъкмо е войната – едно огромно нищо, един опит, в който всеки човек се губи, умира неведнъж и най-после копнее за патрона и бързата гибел. Омар оцелява, с цел да споделя, само че с годините не вижда смисъл даже в това.
