Любов моя, ти ли ме отегчаваш, или аз се отегчавам? ♥ Хорхе БУКАЙ
„ Всичко се развива по този начин, като че ли по пътя към реализиране на задачите, които сме си сложили, е било неизбежно да загубим последователно от взор душата. И в случай че това се случи, животът става сив и тази сивота обгръща най-после и живота ни в двойката. “
(Couple in a Garden, c.1873, Paul Cezanne)
♥ Да продължа без теб
С времето рутината оплита паяжината си над някои двойки и както се случва във всеки пропуснат ъгъл на къщата, в случай че не я почистим, тя се разраства, става все по-заплетена, все по-плътна и от ден на ден цапа стените.
Когато двама души, които живеят дружно стартират да се отегчават, те са склонни да хвърлят виновността за това върху другия. „ Скучен си “ – споделят те. Или настояват: „ Вече не си какъвто беше първоначално “. При все това, в случай че човек се замисли най-малко малко, ще си даде сметка, че никой – с изключение на може би самият той – не може да бъде провинен за личното си досада. Никой, с изключение на самият той, не може да направи каквото и да било, с цел да му помогне да излезе от това положение.
Подвластни на упоритостите за развиване, на устрема към триумф или в резултат на забързаното ни всекидневие, ние не обръщаме изключително внимание на това, което в това време се случва във вътрешната действителност на всекиго от нас. Всичко се развива по този начин, като че ли по пътя към реализиране на задачите, които сме си сложили, е било неизбежно да загубим последователно от взор душата. И в случай че това се случи, животът става сив и тази сивота обгръща най-после и живота ни в двойката.
Преситени сме от планове и цели, които елитарното общество или личното ни его постановат. Искаме да убедим себе си, че би трябвало да сме удовлетворени, тъй като най-накрая сме на път да реализираме или към този момент сме постигнали това, към което постоянно сме се стремили. Най-лошото е, че от време на време съумяваме да убедим самите себе си в това и тогава отлагаме за бъдещето най-свежия, занимателен и изобретателен интервал от живота си и го заменяме с усилието да осъществим „ похвалните цели “, които неизвестно кой е избрал за нас.
И по този начин, реализираме задачите, само че те не ни носят предстоящото благополучие. Материалните триумфи са налице, само че отегчението не е се е разпръснало.
Тази пагубна композиция ни води до погрешното умозаключение, че щом притежаваме всичко належащо, с цел да бъдем щастливи, само че не сме, повода за това е другаде, вероятно е в двойката. Не си даваме сметка обаче, че отегчението се дължи на монотонния живот, който водим.
Въпросът не е по никакъв начин елементарен.
Постигането на стопански триумфи, професионалният прогрес и изкачването на обществената стълбица доставят известно задоволство, само че това благоденствие е незадълбочено. Необходимо е да изследваме какво се случва надълбоко в нас, да отговорим почтено дали се съобразяваме с нашите потребности, дали сме правилни на себе си и дали сме продали или не способността си да се любуваме на живота против дребна порция комфорт.
Навярно ни ужасява мисълта да напуснем защитната си ризница на структурата, която сме основали и чието създаване ни е лишило толкоз време и старания, изключително в случай че нищо не ни подсигурява едно по-добро бъдеще, случай че сторим това.
Изходът е да си възвърнем свободата, свежестта, творчеството. Това обаче изисква – както всичко, което е стойностно – да платим избрана цена. В случая това е решението да поемем риска, последователно да изоставим сигурността и да се осмелим от ден на ден да живеем по този начин, както желаеме.
От: „ Да продължа без теб “ (Една история за раздялата и търсенето на същинската любов), Хорхе Букай и Силвия Салинас, изд. Хермес
Картина: Couple in a Garden, c.1873, Paul Cezanne, chinaoilpaintinggallery
