Какво не искат да чуват от нас хората, които скърбят най-тежко
Всеки минава през тежки моменти в живота си. Някои от тях обаче, са надалеч по-тежки от други и не се претърпяват с две окуражителни думи от другар. Понякога даже говоренето с хората като че ли прави тези моменти още по-трудни. Знаем, че единственото непоправимо нещо в този свят е гибелта. Когато наш непосредствен е безусловно на косъм от нея или към този момент си е отишъл от този свят и ние нямаме какво да сторим, с изключение на да чакаме и да се надяваме тъгата най-малко малко да отшуми, най-малкото от което се нуждаем са клишетата от другари. Да, несъмнено тези, които ни обичат ще се опитат да ни покажат обичта си и загрижеността си, само че от време на време обстановката в действителност е прекомерно деликатна и в случай че те самите не са минавали през това, надали тъкмо ще знаят какво да кажат и по какъв начин да ни успокоят. А някои от думите, които ще изрекат, ще бъдат по-неподходящи и от мълчанието им. Затова е добре самите ние да знаем по кое време не е удачно да приказваме доста и какво тъкмо не трябва да споделяме на човек, който скърби по непосредствен.
„ Времето лекува “
Ако някой ви каже, че времето е врач тогава, когато тъкмо времето, мигът ви е лишило непосредствен човек, е по-вероятно да му се изсмеете цинично, в сравнение с да благодарите за утехата. Всички знаем, че времето ни оказва помощ последователно да превъзмогнем страшните случки в живота ни. И въпреки всичко, за това е нужен много дълъг интервал, а и да го кажеш на човек преди малко сбогувал се с най-близкия си, не е най-хубавото, което можеш да дадеш от себе си. Когато сме в плен на болката, ние не мислим по метода, по който го вършим всекидневно. В такива обстановки човек въобще даже не мисли, единствено усеща.
„ Представям си какво ти е “
Никой не може тъкмо да си показа през какво минаваш, в случай че самият той не е минал през същото. И даже да е минал, не е несъмнено, че неговата душа е реагирала на протичащото се, както твоята. Защото има по-силни и по-лесно приемащи тежките събития в живота си хора, само че има и такива, които биха били прочувствено смазани даже от лечима болест. Добре е да научим едно- най-много да не съдим тези, които вършат „ от мухата слон “, тъй като не знаем какво в реалност се случва вътре в тях и какъв брой мощни са чувствата им. Преди време бях упрекнала близка, която стартира да пие антидепресанти, откакто майка и се разболя тежко. Преди седмици открих, че в опит да окажеш помощ на някого (както беше в случая- желаех да я стресна, че след хапчетата ситуацията ще се влоши), можеш да го нараниш още повече. Казвайки и, че не е задоволително мощна да се оправи сама с тъгата си, аз не съм и била опора по никакъв метод. В такива моменти човек няма потребност от упреци, тъй като ние не можем да влезем в душата му и да забележим в реалност какъв брой ужасно е там.
„ Той/тя е на по-добро място “
Често в моменти, в които някой ни напусне, губим вярата си. Или тя остава някъде там- надълбоко заровена под купчини яд, горест и болежка. Затова не е хубаво да споделяме на страдащия, че близкият му е на по-добро място. Когато болката е прекомерно мощна, можем да получим в отговор „ ти ходил ли си там, че да знаеш? “ или сходна иронична забележка. И нямаме право ни минимум да се сърдим и да го усещаме като насмешка по отношение на опитите ни да помогнем, тъй като помощ в този миг не съществува. Или в случай че съществува тя е чисто материална, битова, само че не и душевна. Да, диалозите оказват помощ. Но не постоянно. И в случай че те не са желани, не ги натрапвайте на скърбящия. Не го разпитвайте и не го съжалявайте, тъй като това може да направи гнева и тъгата му двойни.
„ Всяко зло за положително “
Не, не се смейте! Има хора, които биха използвали и този израз в опит да ви кажат, че нещата са такива каквито са, те се случват с причина и повода може да е за положително. Да, несъмнено няма по-нелепо изявление от това, защото гибелта в никакъв случай не може да бъде за положително. Краят, който няма връщане обратно, е най-трудно преодолимото и най-страшното събитие в живота на всеки от нас. Ненужно е въобще да го приказваме.
„ Поне знаеше, че идва краят, а не си отиде незабавно “
Един от най-неприятните изрази, които можем да използваме. Никога не сравнявайте тежко болен човек с подобен отишъл си ненадейно. Място за съпоставяне няма. Дори в единия случай да имаме опция да се сбогуваме и да бъдем дружно до края, предоставяйки цялата си грижа и внимание, това не прави загубата по-безболезнена. В множеството случаи даже е надалеч по-тежко да гледаш по какъв начин страда и последователно си отива най-близкият ти човек. Наистина е хубаво това да е главното ни предписание - да помним, че гибелта не търпи съпоставения - на никого не му става по-леко, когато чуе, че този, който го е напуснал е бил задоволително остарял или пък доста болен и по този начин се е отървал от тъгите. Тези опити да утешим са безусловно ненужни, защото родител, брат или дете в никакъв случай не се прежалват в реалност. Винаги боли, пък било то и малко по-малко с течение на времето.
“Питате се по какъв начин би трябвало да постъпите тогава? Дали да търсите път до страдащия или да го оставите на мира за известно време? ”
Всичко зависи от самия човек. Някои хора желаят да останат сами с мислите си, нямат сили и предпочитание да беседват с който и да било. Други пък, в опит да избягат от черните мисли, окупирали съзнанието им, стартират непрекъснато да търсят нечия компания, с цел да не се усещат сами и да не се предадат на болката. Нима не сте чували хора, които споделят „ умря най-близкия му човек, а той по кафенета върви “? Да, от време на време защитната ни реакция против жестоката болежка е...животът. Да опитваме да бъдем на всички места и да се виждаме с всички, само че не и да сме сами в оковите на скръбта.
Запомнете едно - каквото и да казвате на един човек, който страда, старайте се то да не звучи като укор или страдание, омаловажаващо или всезнаещо. И знайте, че нямате право да съдите ничии метод на страдалчество. Едни страдат сами. Други в компания. Едни бягат от себе си. Други се срещат очи в очи с безпомощността си. Но вие не знаете и в никакъв случай няма да разберете какво в действителност изпитва един човек, до момента в който не минете пътя, по който е минал и не влезете в душата му най-малко за ден. И отново това не може да се случи. Ако обичате този човек и ви е грижа за болката му - вижте я, чуйте го. Чуйте мълчанието му даже. Бъдете там. С малко, само че покажете му го по метод, който той би схванал. Това ще му покаже, че не е самичък.
Лошото идва при всеки от нас. И постоянно има някой, който да ни подаде ръка, само че наш е изборът дали ще я приемем, или ще изберем да останем сами. За прочут интервал от време. А същинските другари постоянно ще ни схванат, даже когато сме ги нарекли ненужни и обидили в болката си. Понякога това е най-жестоката инспекция.
„ Времето лекува “
Ако някой ви каже, че времето е врач тогава, когато тъкмо времето, мигът ви е лишило непосредствен човек, е по-вероятно да му се изсмеете цинично, в сравнение с да благодарите за утехата. Всички знаем, че времето ни оказва помощ последователно да превъзмогнем страшните случки в живота ни. И въпреки всичко, за това е нужен много дълъг интервал, а и да го кажеш на човек преди малко сбогувал се с най-близкия си, не е най-хубавото, което можеш да дадеш от себе си. Когато сме в плен на болката, ние не мислим по метода, по който го вършим всекидневно. В такива обстановки човек въобще даже не мисли, единствено усеща.
„ Представям си какво ти е “
Никой не може тъкмо да си показа през какво минаваш, в случай че самият той не е минал през същото. И даже да е минал, не е несъмнено, че неговата душа е реагирала на протичащото се, както твоята. Защото има по-силни и по-лесно приемащи тежките събития в живота си хора, само че има и такива, които биха били прочувствено смазани даже от лечима болест. Добре е да научим едно- най-много да не съдим тези, които вършат „ от мухата слон “, тъй като не знаем какво в реалност се случва вътре в тях и какъв брой мощни са чувствата им. Преди време бях упрекнала близка, която стартира да пие антидепресанти, откакто майка и се разболя тежко. Преди седмици открих, че в опит да окажеш помощ на някого (както беше в случая- желаех да я стресна, че след хапчетата ситуацията ще се влоши), можеш да го нараниш още повече. Казвайки и, че не е задоволително мощна да се оправи сама с тъгата си, аз не съм и била опора по никакъв метод. В такива моменти човек няма потребност от упреци, тъй като ние не можем да влезем в душата му и да забележим в реалност какъв брой ужасно е там.
„ Той/тя е на по-добро място “
Често в моменти, в които някой ни напусне, губим вярата си. Или тя остава някъде там- надълбоко заровена под купчини яд, горест и болежка. Затова не е хубаво да споделяме на страдащия, че близкият му е на по-добро място. Когато болката е прекомерно мощна, можем да получим в отговор „ ти ходил ли си там, че да знаеш? “ или сходна иронична забележка. И нямаме право ни минимум да се сърдим и да го усещаме като насмешка по отношение на опитите ни да помогнем, тъй като помощ в този миг не съществува. Или в случай че съществува тя е чисто материална, битова, само че не и душевна. Да, диалозите оказват помощ. Но не постоянно. И в случай че те не са желани, не ги натрапвайте на скърбящия. Не го разпитвайте и не го съжалявайте, тъй като това може да направи гнева и тъгата му двойни.
„ Всяко зло за положително “
Не, не се смейте! Има хора, които биха използвали и този израз в опит да ви кажат, че нещата са такива каквито са, те се случват с причина и повода може да е за положително. Да, несъмнено няма по-нелепо изявление от това, защото гибелта в никакъв случай не може да бъде за положително. Краят, който няма връщане обратно, е най-трудно преодолимото и най-страшното събитие в живота на всеки от нас. Ненужно е въобще да го приказваме.
„ Поне знаеше, че идва краят, а не си отиде незабавно “
Един от най-неприятните изрази, които можем да използваме. Никога не сравнявайте тежко болен човек с подобен отишъл си ненадейно. Място за съпоставяне няма. Дори в единия случай да имаме опция да се сбогуваме и да бъдем дружно до края, предоставяйки цялата си грижа и внимание, това не прави загубата по-безболезнена. В множеството случаи даже е надалеч по-тежко да гледаш по какъв начин страда и последователно си отива най-близкият ти човек. Наистина е хубаво това да е главното ни предписание - да помним, че гибелта не търпи съпоставения - на никого не му става по-леко, когато чуе, че този, който го е напуснал е бил задоволително остарял или пък доста болен и по този начин се е отървал от тъгите. Тези опити да утешим са безусловно ненужни, защото родител, брат или дете в никакъв случай не се прежалват в реалност. Винаги боли, пък било то и малко по-малко с течение на времето.
“Питате се по какъв начин би трябвало да постъпите тогава? Дали да търсите път до страдащия или да го оставите на мира за известно време? ”
Всичко зависи от самия човек. Някои хора желаят да останат сами с мислите си, нямат сили и предпочитание да беседват с който и да било. Други пък, в опит да избягат от черните мисли, окупирали съзнанието им, стартират непрекъснато да търсят нечия компания, с цел да не се усещат сами и да не се предадат на болката. Нима не сте чували хора, които споделят „ умря най-близкия му човек, а той по кафенета върви “? Да, от време на време защитната ни реакция против жестоката болежка е...животът. Да опитваме да бъдем на всички места и да се виждаме с всички, само че не и да сме сами в оковите на скръбта.
Запомнете едно - каквото и да казвате на един човек, който страда, старайте се то да не звучи като укор или страдание, омаловажаващо или всезнаещо. И знайте, че нямате право да съдите ничии метод на страдалчество. Едни страдат сами. Други в компания. Едни бягат от себе си. Други се срещат очи в очи с безпомощността си. Но вие не знаете и в никакъв случай няма да разберете какво в действителност изпитва един човек, до момента в който не минете пътя, по който е минал и не влезете в душата му най-малко за ден. И отново това не може да се случи. Ако обичате този човек и ви е грижа за болката му - вижте я, чуйте го. Чуйте мълчанието му даже. Бъдете там. С малко, само че покажете му го по метод, който той би схванал. Това ще му покаже, че не е самичък.
Лошото идва при всеки от нас. И постоянно има някой, който да ни подаде ръка, само че наш е изборът дали ще я приемем, или ще изберем да останем сами. За прочут интервал от време. А същинските другари постоянно ще ни схванат, даже когато сме ги нарекли ненужни и обидили в болката си. Понякога това е най-жестоката инспекция.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ