Великите битки, променили историята: Битката при Бувин (1214 г.)
Военната история е изтъкана от доста епоси и митове. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и почтени бранители на обезверени дела. В тези именити епизоди от историята човешката покруса, подвиг и всеотдайност се преплитат по неповторим метод, който разкрива цялата разноцветност на нашата психика. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка борба е признание. Всяка война е тестване. Ала даже и измежду пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден сегашен сграбчват мозъците на поколенията. Всяка борба е величава по собствен метод, само че измежду патроните, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които трансформират ориста на нации, райони и континенти.
Силите преди борбата
Началото на XIII век е съдбоносен интервал в европейската история. Кръстоносните походи отварят пътя към Светите земи и донасят на Европа благосъстояния и знания, не сънувани дотогава. Едновременно с това европейската политика остава доминирана от традициите. Съюзи и упоритости се коват върху остарели искания и антични наследства. Насред комплицираната плетеница от бракове, съюзи и владетелски фантазии за великолепие, една концепция продължава да движи главните политически процеси в Западна Европа – битката за наследството на Франкската империя.
Наследниците на Карл велики (768-814 г.) не съумяват да опазят единството на империята, която той завещава. Разделена на три, тя стартира да се дезинтегрира, формирайки основите на най-важните средновековни страни, които и до през днешния ден са гръбнака на Европа – Франция, Италия и Германия. Всяка една от тези страни претендира за наследството на останалите. Същевременно, характерните вътрешнополитически процеси, протичащи в тях, променят самата същина на кралствата. Към края на XII век, владетелите на Германия съумяват да подчинят 2/3 от остарялата Франкска империя, трансформирайки се в най-силните монарси на Европа. Тази им позиция е подпечатана от притежанието на императорската купа, която римските папи слагат върху главата на всеки идващ немски монарх.
Отвъд контрола на немските крале остава единствено един финален детайл от франкското завещание – Франция. Появявайки се на картата като „ Западно франкско кралство “ в средата на IX век, Франция стартира да оформя актуалната си еднаквост след 1180 година под скиптъра на крал Филип II (1180-1223 г.). Филип владее, най-малко на доктрина, всички земи от Фландрия (дн. Белгия) на север до Средиземно море на юг и от Атлантическия океан на запад до р. Рона на изток. На процедура, в тези територии пълновластни господари са локалните графове и барони, които постоянно единствено на думи само че не и на каузи, признават волята на краля в Париж. Най-проблемен от всички васали на Филип II е Джон, херцогът на Аквитания, Анжу, Мен и Нормандия. Причините са две.
От една страна, Джон, въпреки и васал на Филип, действително управлява половината френско кралство. От друга страна, Джон, в ролята си на крал на Англия, е еднакъв на Филип II по престиж и статус. Това значи, че нежният подвластен контракт, отнасящ се до континенталните владения на Джон, е единственото, което пази Франция да не бъде разцепена на две. Тази обстановка се трансформира през 1202 година, когато Филип II, опирайки се на поддръжката на множеството си барони, употребява нарушаването на феодалните права от страна на Джон, с цел да му разгласи война и да конфискува купите и земите му във Франция. Последвалият спор (1202-1204 г.), приключва с цялостна победа за Франция. Филип II анексира множеството земи на Джон и ги причислява към персоналния си домен, увеличавайки неимоверно силата на краля по отношение на останалите френски аристократи. Възползвайки се от новите си територии, Филип II ускорява краската власт, реорганизира армията и стартира построяването на сериозен държавен уред, който да се трансформира в основа на по-централизирано ръководство над френските земи.
Филип II, коронация
Засилването на Франция тревожи всичките й съседи. По-агресивната политика на Филип се пренасочва и към неговите непокорни васали във Фландрия. Днешните белгийски земи са основна част от френските владения през Средните епохи. Пълни с богати градове, приютяващи дейна промишленост доставяща първокачествени платове и оръжия за цяла Европа, земите на Фландрия са „ златна гъска “ за всеки феодален монарх. Филип II се стреми да ги управлява колкото се може повече, с цел да се възползва от забележителните им доходи.
През 1214 година необятна коалиция от локални аристократи се сплотява, с цел да отблъсне френското въздействие. Провокирани от отдалата се опция, в обединението се включват двамата най-могъщи съседи на Франция – Англия и Свещената римска империя. Крал Джон няма самообладание да употребява случая, с цел да потърси възобновяване на всички земи, които Филип II му лишава през 1204 година Същевременно, немският император Ото IV вижда опция да постави ръка над Фландрия. Съюзът на Ото и Джон е заздравен и от фамилната им връзка – Ото е наследник на Матилда Английска – щерка на крал Хенри II и сестра на крал Джон, която се дами за немския император Хайнрих Лъва. Водени от фамилни връзки и жадност за земи и пари, двамата монарси и необятен набор фламандски аристократи, афишират война на Франция. На карта е заложена ориста на Западна Европа. Победа на обединението ще значи разпарчетосване на всичко, което Филип II е градил в продължение на близо 40 години. Франция ще бъде сведена още веднъж до една почетна монархия, а нейните съседи ще се облагодетелстват безпределно, трансформирайки земите й в буферна зона за упоритостите на англичани и германци.
Планът на съдружниците е елементарен – Джон ще нахлуе във Франция от Аквитания – последните му останали владения на Континента, с цел да притегли френските войски на юг от Париж. През това време, император Ото IV ще поведе германско-фламандските сили от Фландрия и ще удари незащитения Париж, изваждайки Франция от войната. Изправен пред война на два фронта, Филип II няма да има опция да концентрира силите си на едно място и позицията му ще бъде невъзможна за удържане. Французите са наясно с това състояние. Планът на Филип II е да се разправи колкото се може по-бързо с англичаните, само че без да ги преследва в Аквитания, след което да придвижи стремително войските си на север и да пресрещне и немските сили. Всичко зависи от способността на френските рицари да се борят и да се придвижват. Бъдещето на Франция виси на върха на копията на нейните рицари.
Крал Джон Безземни
През пролетта на 1214 година английско-аквитанските войски нахлуват във Франция. очаквайки офанзивата им, Филип II бързо придвижва силите си в графство Поату и изтласква англичаните назад към границите на Аквитания. Светкавичните френски победи пречупват духа на крал Джон и той се отдръпва безславно към владенията си. Въпреки това, британският крал към момента се надява, че е спечелил задоволително време на Ото да задвижи своята част от проекта.
Проблемът на немският император се оказва размера на страната му. Свикването на войски, тяхното концентриране и образуване за поход, се оказва трудоемка и прекомерно мудна задача. Войските на Ото се събират от земите на днешна Северна Германия, след което към тях, по пътя през Фландрия се причисляват няколко стотин локални рицари. Общо, Ото води със себе си ок. 9000 бойци, към 1/6 от които са конници.
За да ги пресрещне, Филип II не може да вземе всички войски, които е мобилизирал. Френската войска която потегля на север, с цел да отбрани Париж, наброява ок. 7000 души, от които рицарите и конните сержанти са ок. 1300, а останалите бойци са пехотинци. Численото предимство е на страната на немския император, само че разликата в размера на армиите не е по този начин трагична, изключително в случай че французите съумеят да приложат съответна тактичност на полесражението.
Френските войски пресрещат вражеските сили край селището Бувин, близо до Лил. Французите съумяват да прекосят река Марк – заобиколена от блата речна бариера, чийто единствен мост се напира при Бувин. Филип II разделя силите си на три „ баталии “. Десния фланг е ангажиран от рицарите от Шампан и Бургундия, дружно с мечоносци от северна Франция. В центъра застава самият крал, паралелно с войските, обезпечени от кралския домен. На левия фланг застават войските от Бретан, както и наемническите елементи.
Срещу тях, император Ото построява личните си сили в сходна настройка, присъща за средновековната ера. На левия имперски фланг застават войските на графът на Фландрия, дружно с отреди от Намюр. В центъра застават немските войски, най-много от Саксония и Лотарингия, отпред със самия император. На десния имперски фланг се построяват войски от Брабант и Булон, отпред с техния граф Робер Дамартин, както и британски рицари, отпред с графът на Солсбъри, изпратени от Джон в поддръжка на неговия племенник. Любопитното е, че и двете войски слагат пехотата в първата линия на баталиите си, и разполагат конницата като втори ешелон.
Битката стартира със конфликт на рицарите от Фландрия и Шампан на десния френски фланг. В продължение на три часа, двете войски вкарват целия си кавалерийски запас от съответния фланг в разгорещеното меле. Рицарите падат един след различен и от двете страни, а бойците не знаят прошка за падналите врагове. Французите съумяват да задържат по-стегната и дисциплинирана групировка, която, в последна сметка, им разрешава да пробият вражеската линия и да нападат разколебаните фламандски сили във фланг. Въпреки тежките загуби, флангът, командван от бургундския херцог Одо, съумява да надвие имперските сили и да ги изтласка от бойното поле.
По същото време, в центъра се разгаря борба на живот и гибел, в която се вкопчват двамата владетели. Двете пехоти – френската и имперската, се сблъскват в началото в кървава борба, която води до патово меле в средата на полесражението. В опит да наклонят салдото в интерес на едната или другата страна, кавалерийските контингенти и на двамата владетели влизат в битката. Филип II и Ото IV персонално повеждат мъжете си в борба. И двамата губят по няколко коня под себе си, понасяйки рани и противников офанзиви. Първокачествените им брони се оказват тънката граница сред живота и гибелта. Въпреки всичко, французите съумяват да притиснат немските рицари. Ото IV, който на няколко пъти попада в обграждане, е заставен да напусне бойното поле. Неговите флагове попадат в ръцете на победоносните французи, които унищожават останалите да се съпротивляват немски рицари.
На левия френски фланг, войските от Бретан съумяват да спрат настъплението на британските рицари. Навременна офанзива на барон Монморанси обръща силите на Солсбъри в бягство, а самият френски пълководец се окичва със безконечна популярност, откакто пленява цели 12 противников флагове. Като резултат от подвига му, към фамилният герб са добавени още 12 орли, увеличавайки общият им брой до 16.
В края на деня, силите на Ото отстъпват безславно на север, а бойното поле и огромен брой пленници, измежду които няколко графове и най-малко 25 барони, остават в ръцете на Филип II. Следвайки традициите на античните римски триумфи, Филип минава по улиците на Париж, следван от дълга върволица със хванатите противников благородници. Каква е ориста на елементарните пехотинци изворите мълчат, само че загубите и от двете страни би трябвало да са били обилни. Имперските сили губят 170 рицари – над 1/10 от общия им брой, което подсказва, че загубата при пехотинците евентуално надвишава 800-900 души. Френските загуби също са съществени, само че остават неуточнени.
Битката при Бувин се оказва една от най-важните в историята на Западна Европа. Тя циментира властта на крал Филип II над Франция и подпечатва правото му да се разпорежда със земите си. Престижът на краля оказва помощ за реализирането на необятни административни промени, които ще повдигнат Франция като най-силната и богата европейска страна през XIII век.
Франция ликува при
За Англия последствията имат извънредно значение. Унизен за следващ път от французите, крал Джон Безземни е заставен да се покори на волята на своите барони и през лятото на 1215 година да подпише така наречен „ Магна харта “ – документът, който на процедура слага основите на британския Парламент и принуждава краля да се съветва с поданиците си за всички значими каузи в страната. Без този документ Англия нямаше да бъде това, което е, а релативно демократичната й система, която дава опция на Острова да се случи Индустриалната гражданска война и голям брой велики научни открития, нямаше да съществува във типа, който познаваме.
За Свещената римска империя, разгромът на Ото значи нова вътрешна борба с опозицията в Германия, която в последна сметка води до издигането на немския престол на Фридрих II – последният популярен феодален държател в немската история. Фридрих ще успее да върне Йерусалим на християните и също по този начин за финален път ще сплоти цяла Централна Европа и Италия в една единствена, свръхдържава. След гибелта му, немските земи поемат по нов политически курс, който предопределя ориста им за идващите 600 години.
В подтекста на всички тези обстоятелства, няма да е пресилено да се твърди, че борбата при Бувин е едно от най-важните сражения освен в Средновековната, само че и в човешката история като цяло.
