Топлата прегръдка на глината
Виктория Бешлийска е лингвист по обучение и публицист по предопределение. В блога си „ По дирите на думите “ тя дава живот на остарели думи, чието значение малко хора познават. Дебютната ù книга „ Глина “ оставя читателя без мирис. Историята ни придвижва в дребното село Бусинци през ХVII век. Героите са същински индивиди – обичащи, страдащи и просто живи, като че ли всеки миг ще излязат от страниците и ще ни допрян.
На 8 декември от 20 ч. ще имате опция да зададете въпроси към Виктория по време на нашето предаване LIVE в 8 със Списание 8!Линк към фейсбук събитието тук
- Споделяла си, че вдъхновението за книгата „ Глина “ идва по време на визитата ти в село Бусинци. Какво почувства тогава?
- Това беше миг на среща и на просветление. Не отидох с настройката да видя нещо съответно и да напиша книга. По-скоро от чисто любознание посетих музея на керамиката. Когато се срещнах с грънците – тези доста старинни съдове, усетих особена сила, която витаеше там и се излъчваше като че ли от съдовете. Уредничката на музея ми описа детайлности за дългата история на тези съдове и от кое място идват цветовете. Има такива мигове, в които човек усеща, че мястото, на което се намира, не е като другите. По-интересното се случи, когато дамата ми описа, че първото удостоверение за тази керамика се намира в кореспонденция на Бусинско Евангелие от 1784 година. Там се загатва за локален занаятчия – Велико (същото име носи и основният воин в книгата – бел. ред.), който е дарил нещо на църквата. Това се смята за първото удостоверение, че по това време керамиката е съществувала по околните земи, само че тя в действителност е доста по-отдавна. В момента, в който уредничката загатна този човек, неговият облик някак си ми влезе в главата. Започнах да си го представям – какъв човек е бил, каква мощ е трябвало да има, с цел да извае грънците, какво е правил, с цел да получи мечтаната форма и цвят. Вдъхновението беше по-скоро просветление, а и надълбоко персонален миг за мен.
- Ти срещна ли се с някои майстори?
- За страдание, последният от локалните майстори бусинчани, които са кореняци и занаятът им се е предавал по завещание, си е отишъл преди към 10 година
През годините с помощта на разнообразни организации и фондации е имало и други майстори, които са идвали в селото и са се учили да ваят в духа на тази школа. Когато на по-късен стадий взех решение, че ще пиша за това и търсех най-различни източници и извори, стигнах до подобен човек, който е учил в селото от локалните хора.
- Какво ти даде тази среща?- Възможността да виждам в деяние какво прави. Майсторът се споделя Захари Иванов. Той е керамик, приключил е Художествената академия и има ателие в София. Освен че ми разкри доста за духа на керамиката, философията и космогонията, които стоят зад нея, той също по този начин ми сподели привидно по какъв начин стават нещата. Аз през него видях по какъв начин се върти крачно колело, по какъв начин от топка се оформя съд, по какъв начин се реже и по какъв начин се маха съдът от чарка, а и какво се случва след това – по какъв начин се пече и по какъв начин се глазира. Имах опцията да видя всички тези процеси. В някаква степен той беше и редактор на абзаците, които описват за техниката и за самия поминък. Нещата, разказани в книгата, не са просто там, с цел да звучат красиво. Те са достоверни и в действителност се случват по този метод.
- Самата ти си пробвала да работиш с глина. Какво е чувството?
- Много прелестно. Може би всеки познава това възприятие, когато сме на морето и вършим пясъчни крепости или когато сме били деца и сме пипали тиня. Допирът до мократа земя е извънредно привлекателен, тъй като човек елементарно основава връзка с този материал. Това е осезателен развой, който минава през ръцете ти, а ние не би трябвало да забравяме, че допирът е нашето най-развито осезание. Когато човек седне на колелото и завърти тази топка глина, той има опция да извае нещо, да основава. Това е необикновен вид свързване със самия себе си. Човек може да се почувства тук и в този момент, оттатък това къде би трябвало да бъде и коя е идната му стъпка. Просто се оставя на момента. Всички сходни занаяти дават подобен опит, който е доста скъп, и съгласно мен повече хора би трябвало да се завърнат към тях.
- Историята към корицата също е забавна. Ще ни разкажеш ли повече?- Основата на корицата е пано, което занаятчия Захари Иванов направи особено, защото аз доста държах да има детайла на слънцето – един от най-често срещаните по керамичните съдове от Бусинци. Майсторът направи една глинена плоча, на която издълба на ръка признака, а при печенето тя се напука и тези пукнатини, които виждате, не бяха планувани.
- Светът, който създаваш в книгат си, е извънредно изящен и ни придвижва в далечното минало. Как се получава това?
- Моята рецепта е положителната сплав и баланс сред действителността – това, което човек е видял и има като опит, и фантазията, която значително се базира и на изследване. Аз писах книгата, до момента в който бях в село Бусинци. Част от тези неща съм видяла и усетила персонално, само че също по този начин изследвах главно района – какви са били битът, облеклото, природата. За мен няма вид, в който да описваш нещо, без в действителност да си го представиш до най-малкия подробност по какъв начин всичко се случва, по тази причина и читателите получават това чувство, тъй като те попадат в този свят дружно с мен.
- За теб беше ли значимо думите да са достоверни и да улавят тогавашния акцент?
- Беше извънредно значимо. Проучвах турски извори и проучвания от всякакво естество, в които бяха разказани по какъв начин са се казвали тези локални селца и реки. Всяка добра история или нереалност би трябвало да съдържа в себе си и зрънце истина. Това постоянно проличава. Да остана вярна на епохата посредством имената на реалиите, описанието на облеклото, навиците и обичаите, беше извънредно значимо, тъй като ми се искаше да обхвана този достоверен дух на мястото и хората.
- В ежедневния всекидневен език липсва ли ти разнообразност?- Честно казано - да, тъй като езикът показва мисленето. Когато речта на хората е по-богата, те могат да показват по-многопластов мироглед и светоусещане. Точно за чувството на нещата става дума. Тази дребнавост, с която ние непринудено се помиряваме – в избора си на думи, и дребният указател в действителност демонстрират по какъв начин ние самите влизаме в едно факсимиле, в образец на мисленето и чувството. Това е проблем. Дали ме нервира? Това в последна сметка е и самостоятелен избор, само че считам, че в случай че хората независимо мислят върху това, то те биха го трансформирали и биха почнали да записват нови чувства в себе си. Защото езикът прави това – записва и предава.
Знаеш ли, че в българския език има над 20 думи за вятър? Например вятърът, който духа тук сега, в случай че бяхме в планината, щяхме да го назовем „ полибник “. Когато човек използва такива думи, се замисля от кое място произлизат – в тази ситуация на „ полибник “ вятърът е толкоз лек и по този начин тънко те допира, че чувството е като че ли обичан човек те целува. Думата те кара да помислиш какво е възприятието, да го разкодираш и назовеш. Нещата са доста свързани и по тази причина е хубаво да си развиваме езика и речника, с цел да си разширяваме хоризонта.
- Кои остарели думи би желала да се завърнат?
- „ Полибник “ е една от тях. Всеки ден ми изникват думи, които се чудя за какво не използваме. Нещо, което в този момент ми хрумва и е много настоящо за жегите, е „ цънка “, тя е диалектна. „ Цънки “ са тези струйчици пот, които се стичат по кожата. Колко нагледно звучи - да ти избият „ цънки “, незабавно си представяш по какъв начин потта е избила по теб и е напъплила надолу по кожата. Много е звучно и добре предава какво се случва, когато ти е топло.
- Според теб каква сила носи българският език?- Българският език има доста мощ. Думите могат да звучат поетично и да галят ухото, само че могат да бъдат и драскащи, хапещи и остри. Те са запазили светоусещането на хората преди и това, през което сме минали като народ. Такъв образец е думата хатър, която значи предпочитание. „ Да трошиш хатъра на някого “ или пък „ няма да ти чупя хатъра “ – няма да те спирам, няма да троша желанието ти. Виж какъв брой остро може да звучи тази фраза. Тя е толкоз образна, толкоз наситена откъм звуци и сила, че като че ли носи по-силен смисъл.
- Трудно ли е човек да свикне да вкарва тези думи в речника си?
- Ако четеш и слушаш, не. Зависи и от фамилната ти среда. При мен го има и фактът, че родовете на майка ми и татко ми са от разнообразни краища на България и съм слушала диалектни думи от дребна. Единственото изпитание, което би трябвало да поставим, е да не ги заличаваме от съзнанието си и да не се опитваме да ги заменяме с съвременни, непознати думи. Когато повече хора в общността обръщат внимание на това и когато езикът самичък по себе си стане полезност, тогава ще бъде по-лесно. Всяка такава дума, казана от някого, би привлякла вниманието на различен и по този начин те още веднъж да стартират да се движат в пространството.
- Ако сравним полезностите от това време и настоящето, какво сме изгубили като общество?
- Най-вече възприятието за общественост. Малко или доста във времето на турско робство, в което се развива сюжетът на „ Глина “, бидейки подлагани на нападения и набези, хората са търсели леговище в планините. Заселвали се и започвали да се изхранват посредством занаяти и това, което могли да придобият от природата. Тоест занаятите образуват един вид резистентност, която им дава чувството за корени и бъднина. Тези хора, изолирайки се чисто пространствено, нямат доста благоприятни условия, с изключение на да се държат като едно против заканите, които идват от външните врагове и природата. Те имат доста мощно развито чувство за общественост и подчиненост. Имат правила, които се съблюдават както законите в природата. Това е главното, което сме изгубили.
В днешно време с лесната досегаемост до избрани богатства хората получават визия за цялостна автономност - че могат да се оправят сами с всичко, да бъдат частна общественост или част от която и да си изискат друга такава и да лавират. Не сме обединени и това си проличава даже и предвид на политическата обстановка.
Другото, което сме изгубили, е първичният инстинкт, който ни свързва с природата и другите хора. Той ни демонстрира кои сме и къде сме. Образът на знаялицата в книгата демонстрира тъкмо по какъв начин хората са имали надълбоко знание за света към себе си, за това какво дава природата и какво могат те да черпят от нея, за вселенските закони като цяло – по какъв начин работи прошката, какво е любовта, има ли грях, каква мощ имат клетвата, думите, всичките типове наричане. Това първично познание за това каква част от природата сме и по какъв начин работят вселенските правила не е дребна загуба.
- А можем ли да си върнем тези знания?
- Можем единствено в случай че имаме огромна насила. Сегашната пандемия изигра сходна роля и накара хората да осъзнаят какъв брой свързани са един с различен и какъв брой елементарно раними са. Разбраха, че няма такова нещо като „ аз мога самичък “, или че само сами дефинираме живота си. Не е по този начин – ние сме част от система и би трябвало да се съобразяваме със закони, които са над нас. Човек не може да надскочи тленността и смъртността си. Добре е това да го осъзнаваме тук и в този момент. Пандемията по някакъв метод докара доста хора до преосмисляне и ги върна обратно към корените им и местата, от които са пристигнали. Това не е инцидентно. Знаем всички поговорката, че камъкът си тежи на мястото. Това не е казано просто с цел да се спре напредъкът и мисленето на човечеството, а с цел да има малко повече ред и да стигнем до тази осъзнатост - къде сме, къде принадлежим и какво можем да дадем на света.
- В книгата разказваш за доста мощна, чиста и красива обич. Съществува ли през днешния ден такава?
- Да, имам вяра, че я има, само че актуалният човек има доста страхове, които му пречат да я види и изживее. Тези страхове идват от желанието му да се съизмери обществено с другите и блокират първичните усеща. Любовта е чиста, когато има чист изход на открито и човек я демонстрира, без да се опасява, че ще бъде ограбен. Естественото е да си демонстрираме възприятията, а не да ги прикриваме. В днешно време страховете ни пречат да усещаме същински и ни разколебават.
- А по какъв начин да се борим с тях?
- Като се срещаме по-често със себе си и се питаме по какъв начин сме, какво усещаме тук и в този момент, какво е значимо за нас. Това пътешестване във вътрешността е наша съществена задача, с цел да сме наясно кои сме, от какво се вълнуваме и какво ни носи наслада и вяра. Тези дребни камъчета в нашата си мозайка са това, което може да пребори страховете ни.
- Смяташ ли, че ние, българите, сме загърбили корените си и изгубили капацитета си?
- Този капацитет го имаме към момента. Той е значително един доста мощен генетичен код, който ние носим. Занаятите са били освен демонстрация на креативен дух, само че и на резистентност. Ние тези неща не сме ги не запомнили изцяло, само че промяната на системите през годините и умишленото премахване – безусловно ваденето на корените ни като нещо непотребно, са оказали мощно въздействие. Като да вземем за пример - няма да си вършим ние грънци, а сме построили фабрика и всичко става бързо. Разбира се, техническият напредък изисква такива неща и те са неизбежни. Но когато те се развиват, би трябвало да има някой, който да пази и тези познания, излъчени епохи и хилядолетия. Има една група от хора, които осъзнават какво е изгубено и с дребни стъпки се пробват да го върнат назад. Имаме доста мощен код, само че би трябвало да бъде рестартиран.
- Има ли някой спомен от детството, който те свързва с твоите корени?- Имам доста. На мен детството ми е минало в къщи. И тези къщи са били цялостни с предмети от остарял обичай. Гледана съм от баби и дядовци, които са били прелестни разказвачи и това по някакъв метод ми се е отразило. Като се попитам къде е моят корен, аз имам тъкмо място, на което мога да го нареждам и да кажа - ето там е, и към него има доста история, доста остарели неща. Всеки има корен, без значение кой какъв е и какво се пробва да прави в този живот. Той знае, че вътре, доста дълбоко, там някъде под сърцето, има нещо, което го прави това, което е, и откъдето е тръгнал пътят му. Въпросът е какъв брой постоянно мислим за това и какъв брой то ни свързва с другите към нас.
- Какво искаш да остане у читателите след твоята книга?- Преди всичко ми се желае тези хора да отидат до село Бусинци, да видят по какъв начин наподобяват тези съдове на бусинската керамика и да схванат какво сме имали. Ще ми се да им остане някакво възприятие на горделивост, даже и да звучи наивно – какви хора са живели по тези земи и какво национално културно благосъстояние имаме. Също по този начин ми се желае да остави чувството за разтуха и топлота и че каквото и да се случва тук и в този момент, то е разследване на един по-висш промисъл, тъй като всички ние сме пристигнали с някаква задача на този свят.
- Смяташ ли, че идваме на тази земя с предопределено име?- Всеки човек си принадлежи на името. Вярвам в силата на персоналните имена и че този, който назовава, има пръст в ориста на детето. Имената на героите ми са остарели, съвсем изчезнали, само че присъщи за трънския край. Зевна е моя концепция - идва от трънската дума за земя. Името Жара пък живее в главата ми от години. Моите дъщери носят непознато звучащи имена, тъй като по този начин се случи. Но съгласно мен майката е тази, която би трябвало да избира името, тъй като тя най-добре интуитивно усеща рожбата, която носи от вътрешната страна, какво име заслужава.
По дирите на думите
Афоресвам – отстранявам от църквата, проклевам, петня
Бу̀мбак – бездънен речен вир
Гайле – грижа
Зевня – земя
Злак – прясна буйна зеленина
Зра̀ци – очи, зеници
Изгоря ми джигерът – жаден съм; люти ми; мощно желая нещо
Козица – североизточен вятър, носещ дъжд
Клъ̀ввам – дремвам за малко
Ку̀дя - целувам
Кутя – отглеждам
Лефтер – ерген
Палампу̀к – мак
Палежник – любим, избраник
Руканисвам – снова напред-назад, обикалям
Сафирясвам се – свестявам се, свестявам се
Сокай – богато декориран накит за глава, наподобяващ на корона
Спотъквам се – препъвам се
Стан – леговище, лагер
Татковина – татковина, бащин дом
Фараш – лопата за събиране на отпадък
Интервюто е оповестено в този брой
На 8 декември от 20 ч. ще имате опция да зададете въпроси към Виктория по време на нашето предаване LIVE в 8 със Списание 8!Линк към фейсбук събитието тук
- Споделяла си, че вдъхновението за книгата „ Глина “ идва по време на визитата ти в село Бусинци. Какво почувства тогава?
- Това беше миг на среща и на просветление. Не отидох с настройката да видя нещо съответно и да напиша книга. По-скоро от чисто любознание посетих музея на керамиката. Когато се срещнах с грънците – тези доста старинни съдове, усетих особена сила, която витаеше там и се излъчваше като че ли от съдовете. Уредничката на музея ми описа детайлности за дългата история на тези съдове и от кое място идват цветовете. Има такива мигове, в които човек усеща, че мястото, на което се намира, не е като другите. По-интересното се случи, когато дамата ми описа, че първото удостоверение за тази керамика се намира в кореспонденция на Бусинско Евангелие от 1784 година. Там се загатва за локален занаятчия – Велико (същото име носи и основният воин в книгата – бел. ред.), който е дарил нещо на църквата. Това се смята за първото удостоверение, че по това време керамиката е съществувала по околните земи, само че тя в действителност е доста по-отдавна. В момента, в който уредничката загатна този човек, неговият облик някак си ми влезе в главата. Започнах да си го представям – какъв човек е бил, каква мощ е трябвало да има, с цел да извае грънците, какво е правил, с цел да получи мечтаната форма и цвят. Вдъхновението беше по-скоро просветление, а и надълбоко персонален миг за мен.
- Ти срещна ли се с някои майстори?
- За страдание, последният от локалните майстори бусинчани, които са кореняци и занаятът им се е предавал по завещание, си е отишъл преди към 10 година
През годините с помощта на разнообразни организации и фондации е имало и други майстори, които са идвали в селото и са се учили да ваят в духа на тази школа. Когато на по-късен стадий взех решение, че ще пиша за това и търсех най-различни източници и извори, стигнах до подобен човек, който е учил в селото от локалните хора.
- Какво ти даде тази среща?- Възможността да виждам в деяние какво прави. Майсторът се споделя Захари Иванов. Той е керамик, приключил е Художествената академия и има ателие в София. Освен че ми разкри доста за духа на керамиката, философията и космогонията, които стоят зад нея, той също по този начин ми сподели привидно по какъв начин стават нещата. Аз през него видях по какъв начин се върти крачно колело, по какъв начин от топка се оформя съд, по какъв начин се реже и по какъв начин се маха съдът от чарка, а и какво се случва след това – по какъв начин се пече и по какъв начин се глазира. Имах опцията да видя всички тези процеси. В някаква степен той беше и редактор на абзаците, които описват за техниката и за самия поминък. Нещата, разказани в книгата, не са просто там, с цел да звучат красиво. Те са достоверни и в действителност се случват по този метод.
- Самата ти си пробвала да работиш с глина. Какво е чувството?
- Много прелестно. Може би всеки познава това възприятие, когато сме на морето и вършим пясъчни крепости или когато сме били деца и сме пипали тиня. Допирът до мократа земя е извънредно привлекателен, тъй като човек елементарно основава връзка с този материал. Това е осезателен развой, който минава през ръцете ти, а ние не би трябвало да забравяме, че допирът е нашето най-развито осезание. Когато човек седне на колелото и завърти тази топка глина, той има опция да извае нещо, да основава. Това е необикновен вид свързване със самия себе си. Човек може да се почувства тук и в този момент, оттатък това къде би трябвало да бъде и коя е идната му стъпка. Просто се оставя на момента. Всички сходни занаяти дават подобен опит, който е доста скъп, и съгласно мен повече хора би трябвало да се завърнат към тях.
- Историята към корицата също е забавна. Ще ни разкажеш ли повече?- Основата на корицата е пано, което занаятчия Захари Иванов направи особено, защото аз доста държах да има детайла на слънцето – един от най-често срещаните по керамичните съдове от Бусинци. Майсторът направи една глинена плоча, на която издълба на ръка признака, а при печенето тя се напука и тези пукнатини, които виждате, не бяха планувани.
- Светът, който създаваш в книгат си, е извънредно изящен и ни придвижва в далечното минало. Как се получава това?
- Моята рецепта е положителната сплав и баланс сред действителността – това, което човек е видял и има като опит, и фантазията, която значително се базира и на изследване. Аз писах книгата, до момента в който бях в село Бусинци. Част от тези неща съм видяла и усетила персонално, само че също по този начин изследвах главно района – какви са били битът, облеклото, природата. За мен няма вид, в който да описваш нещо, без в действителност да си го представиш до най-малкия подробност по какъв начин всичко се случва, по тази причина и читателите получават това чувство, тъй като те попадат в този свят дружно с мен.
- За теб беше ли значимо думите да са достоверни и да улавят тогавашния акцент?
- Беше извънредно значимо. Проучвах турски извори и проучвания от всякакво естество, в които бяха разказани по какъв начин са се казвали тези локални селца и реки. Всяка добра история или нереалност би трябвало да съдържа в себе си и зрънце истина. Това постоянно проличава. Да остана вярна на епохата посредством имената на реалиите, описанието на облеклото, навиците и обичаите, беше извънредно значимо, тъй като ми се искаше да обхвана този достоверен дух на мястото и хората.
- В ежедневния всекидневен език липсва ли ти разнообразност?- Честно казано - да, тъй като езикът показва мисленето. Когато речта на хората е по-богата, те могат да показват по-многопластов мироглед и светоусещане. Точно за чувството на нещата става дума. Тази дребнавост, с която ние непринудено се помиряваме – в избора си на думи, и дребният указател в действителност демонстрират по какъв начин ние самите влизаме в едно факсимиле, в образец на мисленето и чувството. Това е проблем. Дали ме нервира? Това в последна сметка е и самостоятелен избор, само че считам, че в случай че хората независимо мислят върху това, то те биха го трансформирали и биха почнали да записват нови чувства в себе си. Защото езикът прави това – записва и предава.
Знаеш ли, че в българския език има над 20 думи за вятър? Например вятърът, който духа тук сега, в случай че бяхме в планината, щяхме да го назовем „ полибник “. Когато човек използва такива думи, се замисля от кое място произлизат – в тази ситуация на „ полибник “ вятърът е толкоз лек и по този начин тънко те допира, че чувството е като че ли обичан човек те целува. Думата те кара да помислиш какво е възприятието, да го разкодираш и назовеш. Нещата са доста свързани и по тази причина е хубаво да си развиваме езика и речника, с цел да си разширяваме хоризонта.
- Кои остарели думи би желала да се завърнат?
- „ Полибник “ е една от тях. Всеки ден ми изникват думи, които се чудя за какво не използваме. Нещо, което в този момент ми хрумва и е много настоящо за жегите, е „ цънка “, тя е диалектна. „ Цънки “ са тези струйчици пот, които се стичат по кожата. Колко нагледно звучи - да ти избият „ цънки “, незабавно си представяш по какъв начин потта е избила по теб и е напъплила надолу по кожата. Много е звучно и добре предава какво се случва, когато ти е топло.
- Според теб каква сила носи българският език?- Българският език има доста мощ. Думите могат да звучат поетично и да галят ухото, само че могат да бъдат и драскащи, хапещи и остри. Те са запазили светоусещането на хората преди и това, през което сме минали като народ. Такъв образец е думата хатър, която значи предпочитание. „ Да трошиш хатъра на някого “ или пък „ няма да ти чупя хатъра “ – няма да те спирам, няма да троша желанието ти. Виж какъв брой остро може да звучи тази фраза. Тя е толкоз образна, толкоз наситена откъм звуци и сила, че като че ли носи по-силен смисъл.
- Трудно ли е човек да свикне да вкарва тези думи в речника си?
- Ако четеш и слушаш, не. Зависи и от фамилната ти среда. При мен го има и фактът, че родовете на майка ми и татко ми са от разнообразни краища на България и съм слушала диалектни думи от дребна. Единственото изпитание, което би трябвало да поставим, е да не ги заличаваме от съзнанието си и да не се опитваме да ги заменяме с съвременни, непознати думи. Когато повече хора в общността обръщат внимание на това и когато езикът самичък по себе си стане полезност, тогава ще бъде по-лесно. Всяка такава дума, казана от някого, би привлякла вниманието на различен и по този начин те още веднъж да стартират да се движат в пространството.
- Ако сравним полезностите от това време и настоящето, какво сме изгубили като общество?
- Най-вече възприятието за общественост. Малко или доста във времето на турско робство, в което се развива сюжетът на „ Глина “, бидейки подлагани на нападения и набези, хората са търсели леговище в планините. Заселвали се и започвали да се изхранват посредством занаяти и това, което могли да придобият от природата. Тоест занаятите образуват един вид резистентност, която им дава чувството за корени и бъднина. Тези хора, изолирайки се чисто пространствено, нямат доста благоприятни условия, с изключение на да се държат като едно против заканите, които идват от външните врагове и природата. Те имат доста мощно развито чувство за общественост и подчиненост. Имат правила, които се съблюдават както законите в природата. Това е главното, което сме изгубили.
В днешно време с лесната досегаемост до избрани богатства хората получават визия за цялостна автономност - че могат да се оправят сами с всичко, да бъдат частна общественост или част от която и да си изискат друга такава и да лавират. Не сме обединени и това си проличава даже и предвид на политическата обстановка.
Другото, което сме изгубили, е първичният инстинкт, който ни свързва с природата и другите хора. Той ни демонстрира кои сме и къде сме. Образът на знаялицата в книгата демонстрира тъкмо по какъв начин хората са имали надълбоко знание за света към себе си, за това какво дава природата и какво могат те да черпят от нея, за вселенските закони като цяло – по какъв начин работи прошката, какво е любовта, има ли грях, каква мощ имат клетвата, думите, всичките типове наричане. Това първично познание за това каква част от природата сме и по какъв начин работят вселенските правила не е дребна загуба.
- А можем ли да си върнем тези знания?
- Можем единствено в случай че имаме огромна насила. Сегашната пандемия изигра сходна роля и накара хората да осъзнаят какъв брой свързани са един с различен и какъв брой елементарно раними са. Разбраха, че няма такова нещо като „ аз мога самичък “, или че само сами дефинираме живота си. Не е по този начин – ние сме част от система и би трябвало да се съобразяваме със закони, които са над нас. Човек не може да надскочи тленността и смъртността си. Добре е това да го осъзнаваме тук и в този момент. Пандемията по някакъв метод докара доста хора до преосмисляне и ги върна обратно към корените им и местата, от които са пристигнали. Това не е инцидентно. Знаем всички поговорката, че камъкът си тежи на мястото. Това не е казано просто с цел да се спре напредъкът и мисленето на човечеството, а с цел да има малко повече ред и да стигнем до тази осъзнатост - къде сме, къде принадлежим и какво можем да дадем на света.
- В книгата разказваш за доста мощна, чиста и красива обич. Съществува ли през днешния ден такава?
- Да, имам вяра, че я има, само че актуалният човек има доста страхове, които му пречат да я види и изживее. Тези страхове идват от желанието му да се съизмери обществено с другите и блокират първичните усеща. Любовта е чиста, когато има чист изход на открито и човек я демонстрира, без да се опасява, че ще бъде ограбен. Естественото е да си демонстрираме възприятията, а не да ги прикриваме. В днешно време страховете ни пречат да усещаме същински и ни разколебават.
- А по какъв начин да се борим с тях?
- Като се срещаме по-често със себе си и се питаме по какъв начин сме, какво усещаме тук и в този момент, какво е значимо за нас. Това пътешестване във вътрешността е наша съществена задача, с цел да сме наясно кои сме, от какво се вълнуваме и какво ни носи наслада и вяра. Тези дребни камъчета в нашата си мозайка са това, което може да пребори страховете ни.
- Смяташ ли, че ние, българите, сме загърбили корените си и изгубили капацитета си?
- Този капацитет го имаме към момента. Той е значително един доста мощен генетичен код, който ние носим. Занаятите са били освен демонстрация на креативен дух, само че и на резистентност. Ние тези неща не сме ги не запомнили изцяло, само че промяната на системите през годините и умишленото премахване – безусловно ваденето на корените ни като нещо непотребно, са оказали мощно въздействие. Като да вземем за пример - няма да си вършим ние грънци, а сме построили фабрика и всичко става бързо. Разбира се, техническият напредък изисква такива неща и те са неизбежни. Но когато те се развиват, би трябвало да има някой, който да пази и тези познания, излъчени епохи и хилядолетия. Има една група от хора, които осъзнават какво е изгубено и с дребни стъпки се пробват да го върнат назад. Имаме доста мощен код, само че би трябвало да бъде рестартиран.
- Има ли някой спомен от детството, който те свързва с твоите корени?- Имам доста. На мен детството ми е минало в къщи. И тези къщи са били цялостни с предмети от остарял обичай. Гледана съм от баби и дядовци, които са били прелестни разказвачи и това по някакъв метод ми се е отразило. Като се попитам къде е моят корен, аз имам тъкмо място, на което мога да го нареждам и да кажа - ето там е, и към него има доста история, доста остарели неща. Всеки има корен, без значение кой какъв е и какво се пробва да прави в този живот. Той знае, че вътре, доста дълбоко, там някъде под сърцето, има нещо, което го прави това, което е, и откъдето е тръгнал пътят му. Въпросът е какъв брой постоянно мислим за това и какъв брой то ни свързва с другите към нас.
- Какво искаш да остане у читателите след твоята книга?- Преди всичко ми се желае тези хора да отидат до село Бусинци, да видят по какъв начин наподобяват тези съдове на бусинската керамика и да схванат какво сме имали. Ще ми се да им остане някакво възприятие на горделивост, даже и да звучи наивно – какви хора са живели по тези земи и какво национално културно благосъстояние имаме. Също по този начин ми се желае да остави чувството за разтуха и топлота и че каквото и да се случва тук и в този момент, то е разследване на един по-висш промисъл, тъй като всички ние сме пристигнали с някаква задача на този свят.
- Смяташ ли, че идваме на тази земя с предопределено име?- Всеки човек си принадлежи на името. Вярвам в силата на персоналните имена и че този, който назовава, има пръст в ориста на детето. Имената на героите ми са остарели, съвсем изчезнали, само че присъщи за трънския край. Зевна е моя концепция - идва от трънската дума за земя. Името Жара пък живее в главата ми от години. Моите дъщери носят непознато звучащи имена, тъй като по този начин се случи. Но съгласно мен майката е тази, която би трябвало да избира името, тъй като тя най-добре интуитивно усеща рожбата, която носи от вътрешната страна, какво име заслужава.
По дирите на думите
Афоресвам – отстранявам от църквата, проклевам, петня
Бу̀мбак – бездънен речен вир
Гайле – грижа
Зевня – земя
Злак – прясна буйна зеленина
Зра̀ци – очи, зеници
Изгоря ми джигерът – жаден съм; люти ми; мощно желая нещо
Козица – североизточен вятър, носещ дъжд
Клъ̀ввам – дремвам за малко
Ку̀дя - целувам
Кутя – отглеждам
Лефтер – ерген
Палампу̀к – мак
Палежник – любим, избраник
Руканисвам – снова напред-назад, обикалям
Сафирясвам се – свестявам се, свестявам се
Сокай – богато декориран накит за глава, наподобяващ на корона
Спотъквам се – препъвам се
Стан – леговище, лагер
Татковина – татковина, бащин дом
Фараш – лопата за събиране на отпадък
Интервюто е оповестено в този брой
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ