Виа (от лат. – път) Адриатика преминава през цялото западно

Виа (от лат. – път) Адриатика минава през цялото западно крайбрежие на Йонийско и Адриатическо море или другояче казано се вие през най-прелестните морски пейзажи на Гърция, Албания, Черна гора, Хърватска, Босна и Херцеговина и Словения. Отдавна в мен зрееше фантазията да пътувам по него – от инцидентно видени фотоси на тюаркоазените адриатически води, опасани със средновековни градове и многочислени острови, както и от интереса ми към другата страна на нашия живописен полуостров, с чийто поданици ни свързва както общия славянски генезис, по този начин и близкото комунистическо минало.

И по този начин, в един топъл септемврийски ден дружно с моя обичан натоварихме колосално количество багаж на фамилното возило и поехме към Адриатика. Целта ни беше да излезем на крайбрежния път при Будва в Черна гора и да поемем на север, до където ни стигнат времето, парите и ентусиазма. Относно нощувките, авансово си резервирахме единствено първите две – в селцето Прчани на Которския залив. Впечатление ни направи, че хотелите които се оферират по Адриатическото крайбрежие са изненадващо малко и на още по-изненадващо високи цени. След като разпитах близки и познати, скоро посетили този завършек на Европа, обаче разбрахме, на какво се дължи този феномен. Навсякъде в някогашна Югославия туризмът се върти към частните квартири, а хотелите са необичайност и напълно не оферират повече комфорт. От нашата страна на полуострова това звучи необикновено, само че когато се потопихме в адриатическата реалност в действителност се оказа, че надали не всяка къща предлага „ собе ” и „ апартмани ”...но да не прибързвам.

Пътят ни за Черна гора минаваше през Сърбия – дълъг и в по-голямата си част високопланински терен, само че със доста по-малко политически незнайни от различния маршрут през Македония и Албания. Признавам, че сърцето ми беше сковано от боязън, поради всичко, което бях изчела за тесния планински път, които се вие над пропастите на няколко реки: каньонът на Тара – вторият по дълбочина (1300 м.) в света след Гранд каньон, дефилето на Морача и злокобното за нас българите – ждрело на река Лим. Действително пътят се оказа доста тежък и нескончаем, само че паниките ми мощно пресилени. Шосето, въпреки и с остри завои, бе идеално поддържано, а хубостта на пейзажа – неописуема. Успоредно с него, само че на огромна височина и минаващ през безчет тунели, мостове и виадукти, се виждаше железопътният път Белград – Бар. Искрено завидях на пасажерите по него и си дадох обещание идващото ми идване в Черна гора да бъде с трен.

И по този начин в ранния следобяд на втория ден пристигнахме в столицата на Черна гора – Подгорица. Подминахме я бързо – един гръмък, прашен и неприветлив град, и продължихме към Адриатическото крайбрежие. Пътят ни по-нататък минаваше през Шкодренското езеро и виждайки спрените туристически рейсове, ние естествено взехме решение да създадем по-дълга отмора. Едва, когато видях чернеещите се възвишения над гладките води на езерото се досетих за какво страната се назовава Черна гора. По тези скатове пораства необикновен тип, мрачен на цвят бор, който дава тази багра на планините. Пред тази панорама изпихме по едно освежаващо кафе, давайки поръчката си на чист славянски език и разплащайки се с евро – формалната валута в Черна гора. Страната, несъмнено, не е член на Европейски Съюз, нито е почнала договаряния в тази тенденция, само че наподобява е решила да изпревари събитията или най-малко да улесни туристите като нас.

Пътят, по които щяхме да продължим прорязваше Шкодренското езеро. От дясната му страна все по този начин ни следваше железопътната линия от Белград, а зад нея се виждаха очертанията на старинна цитадела, надвесена досами гладките води. Не можахме да издържим на изкушението да я забележим по от близко и прибягахме през релсите. Оказа се, че от тази страна брегът е посипан с водни лилии, несъмнено, към този момент прецъфтели по това време на годината, само че с към момента зелени, покрили водната повърхнина листа. Слънцето към този момент залязваше над крепостта и последните му лъчи, дружно с настъпващия мрак й придаваха мистична загадъчност. Време беше да продължим, преди да ни е заварила нощта.

Пътят от Шкодренското езеро до Которския залив обаче се трансформира в най-тежката част от маршрута. Картата, която бяхме купили от България се оказа неверна, GPS-а нямаше навигация за Черна гора, а табелите липсваха. Заради това вместо да минем безметежно през тунела към Петровац, няколко пъти тръгвахме и се връщахме, по един стръмен планински път. Дали поради насъбраната отмалялост или настъпилия непроницаем мрак, това шосе ми се стори най-опасното от цялото пътуваме. Но защото нямаше опция, взехме решение да продължим по него, пък накъдето ни изведе шанса. След безчет противоположни завои най-сетне съзряхме отраженията на вечерните светлини в адриатическите води. Алилуя! От тук до Которския залив ни оставаше не повече от час. Успяхме да се доберем до нашия хотел, а благите притежатели даже ни сервираха платената, само че от дълго време отминала, вечеря. След това смазани от двудневното пътешестване се проснахме по леглата и заспахме.

Продължава: Ви(в)а Адриатика – II: Бока КоторскаПродължава: Ви(в)а Адриатика – III: Будва и остров „ Св. Стефан ”