Вежливо и учтиво из Бай Ганьо на гости“ ♥ Алеко

Вежливо и учтиво из „ Бай Ганьо на посетители “ ♥ Алеко КОНСТАНТИНОВ 

Разговор сред бай Ганьо и „ опърничавото хлапе “ не можа да се завърже. От първа среща и инстинктивно някак те сетиха, че не са един за различен, тъй като съгласно българската поговорка (ех, че изящни пословици е основал българският талант!) „ краставите магарета през девет баира се подушват “. Единият пристигнал от България, другият живял в Европа, все би имало какво да поприказват, тъй като въпреки всичко би трябвало да има някоя различка сред Запада и нашата родина.

Впрочем тая разлика бай Ганьо не я сещаше, и по какъв начин ще я сети! Той, дето върви, носи със себе си своя атмосфера, свои нрави и традиции, търси си жилище по своите усети, среща все свои хора, на които е навикнал и в които, несъмнено, не вижда нищо ново: отиде ли във Виена, той ще се спре в хотел „ Лондон “, там е също по този начин задушено, също мирише на кухня и на сернисти водород, както и вкъщи му; намира се със същите турци, арменци, сърби, арнаути, каквито е свикнал да среща всеки ден; няма да иде в кафе „ Хабсбург “, тъй като го е боязън да не го оскубят, а ще влезе отново в гръцкото кафене, което е по този начин нечисто и задушено от безконечен пушек, както са и нашите кафенета. За търговия ли отива, ще иде при българите търговци, а посредством тях той дори не сеща, че влиза в прикосновение с европейци. А че точно вън от тая лимитирана сфера се почва европейският живот, той нито знае и като че не желае дори и да знае. Възпитанието, нравственият мир на европееца, домашната му конюнктура – плод на вековна традиция и последователно усъвършенствуване умственото придвижване, – обществените битки и методът на воденето им, музеите, библиотеките, филантропическите институции, изящните изкуства, хилядите проявления на напредъка не обременяват вниманието на бай Ганя.

„ Чунким татко ми все опери е слушал “ – каже бай Ганьо и омагьосан от този принцип на окаменелост и ултраретроградство, не се стряска прекалено много от „ новата мода “, т.е. от цивилизацията. Но при всичко това бай Ганьо няма доблестта на китайците – да се огради със стена срещу нахлуването на цивилизацията – и при всичко че го въодушевява правилото „ татко ми това не е правил и аз няма да го върша “, само че току видиш, че си облякъл чиста риза, турил си ръкавици, па по кое време го назорят, облича и фрак, сърди се, смее се, но облича фрака. Чуваш го, че споделя „ pardon “, приказва за „ костентуцията “, похвалява се сам-там, че обича „ чорба “, когато в действителност една люта супа би предпочел от всички европейски гозби.

– А, не щеш ли иде едно българче, то знае квартирата на Бодкова – заяви „ опърничавото хлапе “…

– Хайде да ме водиш вкъщи – обърна се бай Ганьо към българчето с такъв звук, който би трябвало да изчезне и в връзките ни към мързеливите слуги; само че думите „ учтивост “, „ вежливост “ са новооткраднати от съветски език, „ тактичност “ е взета назаем от французите, а у нас най-подходящ за тия понятия термин е думата „ лигавене “. Тия меки, нежни, сърдечни обръщения, които характеризират връзките на цивилизованите хора и които вършат живота по-благ, по-приятен – са неразбираеми за бай Ганя; приказва, както дал бог: „ Хайде бе, ей, я чувай, заведи ме вкъщи. “ А какво ще рече то:

„ Моля ви се, имайте добрината, бъдете така общителен “, какви са тези лигавения!…

Българчето заведе бай Ганя до портата на квартирата му и се върна. Бай Ганьо погледна нещастния надпис на срещната стена, закани му се с глава, поцъка с езика си и влезе в къщата. В коридора не срещна никого, надникна в кухнята – там огънят беше към този момент изгасен, съдовете изчистени и подредени. „ Тюх, жалко, пропуснах келепира “ – измъмра бай Ганьо, влезе в стаята си, приклекна над дисагите си, извади из пояса си мускалите, наблъска ги вътре, измъкна размасления кашкавал, отряза си изсъхнал хлебец и почна да задушава революцията, като мляскаше дотам апетитно, щото и най-ленивата швейцарска крава би му завидяла. 

Из: „ Бай Ганьо “, Алеко Константинов, изд. „ Българки публицист “, 1966 година
Карикатура: Илия Бешков