Да направиш копие на себе си не е много творческо
Вече най-после на правата (когато децата навлизат в онази странна възраст) мога да кажа, че за мен най-хубавото образование е ДА НЕ ВЪЗПИТАВАШ. Необходимо е единствено да присъстваш до детето с цялата си сила, сърце и внимание, да си почтен както с него, по този начин и със себе си, и да го уважаваш КАТО равно на теб. Разбира се, не можеш да го товариш с всички отговорности, само че е пагубно да му отнемаш множеството от тях - с цел да усеща доверието ти и с цел да може да израства, да бърка и да си има вяра, че е в положение да се изправи единствено с твоята благородна, безмълвна и уверена в силите му поддръжка. Да присъстваш значи да мислиш непрестанно какво чуваш, какво виждаш и какво се крие зад това. И тогава да действаш. Много е значимо да приказваш по-малко и да действаш.
Какво значи „ почтен “?
Ако се опитаме да насочваме посланията и условията си към децата и към себе си, ще забележим какъв брой сме лицемерни. Често ги учим на най-ценното, което знаем, само че единствено НА ДУМИ, а фактически се държим другояче. Много ми се желае щерка ми да не вегетира пред компютъра, по тази причина впрягам ораторските си качества, само че след това, при първия комфортен случай, се мушвам и аз зад него... „ Честен “ значи и да не замитаме боклука под килима, а като създадем неточност, да си признаем, да помолим за амнистия и да сме откровени. Това е велико нещо - дава крила, дава примирение и една същинска съгласуваност. От всичко това децата си вземат:
- човешко е да се греши;
- мама има потребност от моята любов и поддръжка и да се разбираме като огромни хора за сериозните неща;
- всичко мога да схвана или в случай че не напълно - да го усещам.
Децата, най-малко моите, се извънредно мъдри в сериозните обстановки.
Децата постоянно са страховит барометър за лицемерието и лъжата. Най-тежкото е обаче, че постоянно не желаят да я признаят пред себе си. Така я носят цялостен живот, трансформирайки я в един бездънен СТРАХ от занемаряване, който ги прави плебеи. Като споделям „ занемаряване “, нямам поради толкоз физическото, колкото душевното. Родителите постоянно са просто едни роботи, един леден заряд в живота на детето. Грижовността им в действителност е маска за безчувствеността им. Разкрасяваме опаковката, а вътре - змии и гущери. Отказваме да го приемем такова, каквото Е, моделираме и манипулираме същността му. В пубертета тези демони няма какво да ги спре... Писателят Кен Робинсън има едно доста хубаво съпоставяне за това какво вършим с възпитанието: „ Представете си, че децата са постлали под краката ви своите фантазии! Стъпвайте деликатно!!! “
Какво значи семейство?
Мечтите на децата най-често са да си имат семейство. Но какво значи това? Въобще не е наложително фамилията да е мама, баща и аз. Мисля, че „ семейство “ значи човек, който умее да чува детето, без значение дали има родствена връзка или не, оставяйки го СВОБОДНО. Като Ибрахим и Моисей от „ Г-н Ибрахим и цветята на корана “ - един същински непосредствен човек, с който детето открива невидимите неща, които свързват хората. И в случай че има подобен човек, децата стават великодушни, до момента в който постоянно ги учим да се „ пазят “ и да бъдат скъперници, било то на усеща, или още по-лошо - на движимости или „ позиции/имидж “.
Едно от най-важните неща, които съумях да отгледам, е даването на ПРАВОТО ДА БЪДЕШ РАЗЛИЧЕН и възпитаването на това към всички. Да не му навираш в носа твоите полезности, да се отнася с почитание към нещата, които не харесва или „ ненавижда “, както казват пуберите. Да направиш копие на себе си не е доста креативно... Да разреша разликите без власт, угнетяване или злост беше велико премеждие и за мен. Например по-голямата ми щерка харесва Барбита, които аз не претърпявам, а малката е олицетворение на думите „ безпорядък “ и „ независимост “. Но всичко това е задоволително, стига да не прекаляваме - учим се по какъв начин да не пречим на другите и да сме си ние... учим са на БАЛАНС И ХАРМОНИЯ. Поредното ми предизвикателство е боравенето с шегата и финия комизъм в решаването на тийнейджърските драми. Чувствам се като въжеиграч, само че не непременно. А най-любимото ми прекарване е да мина от тяхната страна на „ барикадата “ и да заговорничим заговорнически за някоя БЕЛЯ. Например да разходим кучето в среднощ, в дъжда и да ядем сладолед за вечеря (за благополучие, мама на доста ме научи.)
Автор: Надя Гешкова
Инфо: www.noviteroditeli.bg
