В условията на карантина мъжете ни – тези доскорощни лъвове

В изискванията на карантина мъжете ни – тези доскорощни лъвове на Балканите, са притихнали до огнището като домашни котараци. Обули са чорапите на пингвини и блузата, спомен от някогашно гадже и чакат да ги погалят. В спомените им отеква пукотът на далечни офис борби, когато те са били герои, спасявали са компанията, а в този момент няма кой да ги похвали. Егото им е засегнато. Мечтаят за времената, когато денят им започваше в 9 и свършваше в 5 и никой не ги следеше какво са свършили. Никой не ги кореше, че фамилията желае грижи и те би трябвало да са споделени. Доскоро животът им течеше в комфортното русло на мъжките работи, а досадните отговорности оставаха за, тези мултифункционални роботизирани брънки в системата, които успяваха да се оправят с всичко сами. А в този момент какво им става? Защо са навъсени и все мрънкат?

Условията на карантина се оказаха санаториум за едни и индустриална поточна линия за други.

Във време, когато всички пренареждат целите си и преразпределят дилемите и ресурсите си, мъжете като че ли отхвърлят да се солидаризират със системата. Усетили „ жегата “, те мечтаят за деня, в който ще се върнат на работа. Защото там зависят единствено от себе си или от шефа, а у дома към тях са отправени най-малко няколко погледа с безапелационни стремежи. Това на мнозина им се коства повече от незаслужено. Оказва се, че чак в този момент схващат какво е по едно и също време да работиш и да се грижиш за семейството. Нещо, което до неотдавна комфортно бе спестено на мощния пол. Само че с в близост няма мърдане, домът е стеснен, шумът мъчителен, четенето на книжки и гледането на сериали са разкош, предназначен единствено в случай че живееш самичък, при мама или нямаш деца.

В изискванията на карантина доста мъже бяха разкрити, че за нищо на света не са подготвени да жертват личния си комфорт в името на фамилията.

Дори мисълта за това ги изнервя: да се занимаваш с децата, до момента в който не вървят на градина или учебно заведение, да пазаруваш рационално и задоволително постоянно, тъй като храната е функционалност на скуката и хладилникът е постоянно празен, да приготвиш обяда, до момента в който жена ти има конферентна връзка с офиса си, да схванеш от кое място се пуска пералнята и къде е четката за тоалетната... И най-много – да проявиш мъжко милосърдие и да потушиш пристрастеностите, да кажеш добра дума и на изтощената си жена, и на разплаканите деца, да ги успокоиш и прегърнеш, вместо афектиран да се затваряш в спалнята. Защото е най-лесно.

Всъщност бягството, придружено от наложителното мусене, се трансформира в запазена марка на афектирания на карантината мъж.

Удобна поза и инвестиция в положителното психическо здраве. Вие се оправяйте!

Децата си вървят с е остаряла българска максима. С други думи, който има деца, да си ги гледа. Да, само че би трябвало и да се работи. Повечето мъже, които познавам, намерено се подиграват на опитите на половинките им да градят кариера. Обикновено аргументът е, че работата е „ тъпа “ или за „ смешни пари “. В същото време те отхвърлят да поемат отговорност за издръжката на същата тази жена, която да може да влезе в ролята на стопанка. Пак по остаряла българска традиция въртенето пред печката и възпитанието на децата не се броят за работа. То си е нищоправене. Нещо като отворена позиция на трудовата борса, за която все няма претенденти, само че дамите са съгласни и на това, тъй като са виновни същества. Защото оцеляват и не престават, вкопчени в този живот, с помощта на безпогрешния си нюх да влизат в функции, да се грижат този свят да го бъде, тъй като е на техните рамене.

Жените в действителност са огромните герои на рецесията, а доста мъже припознаха в тях опасност за личното си великолепие.

Те бяха детронирани. Събудиха се старите комплекси. И резултатът не закъсня. Семейството е в , а ескалиращите спорове вътре в него, както и възходящите случи на домашно са доказателство за безсилието на мощните...