Денят, в който спрях да викам на детето си „По-бързо!”
В този подлудял живот всяка минута е преброена и разчетена за нещо. Непрекъснато проверявате нещо по листата за деня, непрестанно бързате за идващото планувано място и идната планувана задача. И едвам се пробвах да разпределя времето и вниманието си по този начин, че да съумея да отметна всички задания, все едно не ми стигаше времето за всичко.
Такъв беше животът ми в продължение на две безумни години. Всичките ми мисли и действия се направляваха от подсещанията на мобилния със звукови сигнали. Целият ми разум беше съсредоточен върху листата със задания.
Преди шест години бях благословена със умерено, неизтормозено дете, което не влизаше в категорията „ спри_се_и_помириши_розата "...Когато трябваше да потеглям за някъде, щерка ми се наслаждаше да търси в чантата ми блестящата корона. Когато преди пет минути трябваше да съм на избраното място, тя настояваше да закопчея с колана на седалката до детското й столче в колата обичаното плюшено животно. Когато имах 30 минути да дотичам до идващото място от листата, тя ме караше да спра количката, с цел да погали всяко куче, около което минавахме.
Бях благословена с моето неизтормозено дете, само че не виждах това. Когато живееш един подлудял живот, си изработваш тунелно виждане с централизация единствено върху листата. И всичко, което не можеш да отметнеш с чавка, беше елементарна загуба на време. Всеки път, когато моето дете ме караше да кръшна настрана от листата, си мислех: " Нямаме време за това ". Думата, с която най-често се обръщах към моята почитателка на живота беше „ По-бързо! ".
„ По-бързо, закъсняваме! "
„ По-бързо, ще изпуснем еди какво си в случай че не побързаш! "
„ По-бързо си яж закуската! По-бързо, обличай се!! "
„ Хайде по-бързичко си измий зъбите и си лягай! "
И макар че " побързай " и " хайде по-бързичко, де " не ускоряваха изключително нещата, аз ги споделях дори може би по-често, в сравнение с „ обичам те ".
Мда, истината е мъчителна, само че пък лекува и ме доближава към този родител, какъвто желая да бъда.
Една събота всичко се промени. Бяхме взели огромната дъщеря от детската градина и излизахме от колата. Този развой не се случваше толкоз бързо, колкото на нея и се искаше и тя се обърна към дребната си сестра: " Колко си мудна! ". Скръсти ръце на гърдите си и въздъхна с скука. Видях в нея себе си и нещо в мен се скъса.
Бях преследвач - подканващ, стимулиращ, блъскащ и пришпорващ дребното дете, което искаше да се любува на живота. Прозрях какъв брой нездравословно е за децата ми моето пришпорено битие.
Гласът ми трепереше, погледнах в очите на дребната, споделих: " Много скърбя, че те карам да бързаш. Харесва ми, че ти не бързаш и желая да бъда като теб. Обещавам ти да бъде по-търпелива ". И прегърнах сияещото момиченце.
