Откъс от "Турско огледало" на Виктор Хорват
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Турско огледало " с създател Виктор Хорват, възложен от Издателство " Ерго ".
Виктор Хорват (1962, Печ) е маджарски публицист, преводач на художествена литература. Завършва литература и езикознание в Печкия университет " Янус Панониус ". Работи като публицист, учител, уредник на културни събития. От 2002 година преподава " Теория на литературата " и " История на формите " в Печкия университет, а от 2015 година води курс по писане и превод на лирика и прозаичност в Католическия университет " Петер Пазман " и Реформатския университет " Гашпар Кароли ".
Публикува разкази, преводи на средновековна лирика, романи и научни проучвания. Превежда от британски, немски и испански език. Първият му разказ " През " излиза през 2004 година Най-големият книжовен триумф му донася оповестеният през 2009 година разказ " Турско огледало ", за който получава Наградата за литература на Европейския съюз (2012). Други негови книги са " Лешникотрошачката " (роман, 2011), " Малкият колапс " (роман, 2012), " Контрареволюция на стиха " (методология, 2014), " Мьобион " (роман, 2015) и други
В романа " Турско огледало " Виктор Хорват основава огледален облик на християнската история. В края на живота си Иса бин Юсуф (което в превод значи Исус, наследник на Йосиф) споделя за своите юношески години в Южна Унгария. Събитията се развиват през ХVІ век – напрегната и разнолика ера, белязана освен от турското настъпление, а и от Контрареформацията.
Място на действието е многонационалният град Печ, където съжителстват разнообразни култури и светогледи. Авторът е изобразил един цветен човешки свят, напоен със знанието, насъбрано от всички уседнали в пресечната точка на неговия град етноси. Героите му са буйни и непокорни, затънали в грехове и интриги, и се пробват да оцелеят в един сложен и нечовечен исторически миг.
В текста се усеща духът на източната литература, на " Хиляда и една нощ ". Със основаването на равноправни светове Виктор Хорват освен застъпва една от главните тематики на европейската просвета – за толерантността, само че и дава модел за общуване измежду едно разнообразие от гледища, по този начин настоящо за света, в който живеем през днешния ден.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Турско огледало " на Виктор Хорват
Светлолики ефенди!
Възлюблено мое дете на децата ми! Представям си по какъв начин разтваряш тази книга, облегнато на бухнали възглавия, измежду килими, които покриват стените на стаята ти, край прекрасен огън, отпивайки гореща напитка. За тебе пиша, чети със сърцето си!
Аз не обичам да чета, и да пиша не обичам. Обичах чистокръвни айгъри, обичах да втъквам пера в стрелата си, да мародерствам, да дебна от засада, обичах красиви дами и машини; вълнуваше ме още по какъв начин мога от 10 метра да улуча с боздуган човек в челото. Ала в този момент пиша, с цел да заглуша най-накрая стихиите в себе си и да запазя за теб някое и друго цветно камъче от голямата мозайка на нашия златен век, преди пепелта да е покрила всичко.
Когато държиш моята приказка в ръце (ако Аллах пожелае да я държиш в ръцете си), аз, Иса, наследник на Юсуф, от епохи ще бъда отново мъртъв. Точно както съм бил мъртъв и преди раждането си. Защото живеем в доста късни времена, приятелю! Пиша тези редове в година 1007 от егира или – съгласно както я пресмятат кръстолюбците - в 1599 година от рождението на пророка Исус (късмет да го споходи в нозете на Аллах!). Вече съм доста остарял.
Пиша ти за щастливите времена, когато хората сбъдваха с молебствия фантазиите си още на земята, а с вълшебствата си създаваха рискови чудеса.
Някога имаше мир, а в този момент е война. Някога беше лято, а в този момент е зима. Някога мечтаех за война и Аллах даде война, в този момент искам мир, и ето, Аллах не дава. Армии бродят по калните пътища на севера и на юга, на изтока и на запада, пълководци пращат на своите господари балсамираните глави на враговете си, появили са се пъклени, невиждани гърмящи машини и поганските исполини на цялостен Френгистан са тръгнали против нас.
Валонци, немци, френци, казаци е натирил против нас Сатаната; даже и в Печ се опасяваме от канижаните, дето обикалят из обгърнатите в пушек села, носят се страшни новини откъм Буда, която устоя на ужасната блокада, но когато шефът на будайския вилает, неговият самоуверен защитник, излязъл с коня си от нарешетения от патроните град и видял смазаната от мор, опустошена провинция, се раздрусал от рев.
Живеем в зло време, но ти, читателю мой, ще се наслаждаваш в мир на историите ми; тогава вярата ще е открила мира в царствата по цялото земно кълбо. Да даде Аллах, час по-скоро! Той прави каквото пожелае.
Весел да си, ефенди, тъй като който и да си, в което и царство Божие да живееш, сигурно си мохамеданин, както предсказва 110 сура от Светия Коран:
Победата
Когато с поддръжката на Аллах
пристигна успеха и видиш по какъв начин тълпи
от хора следват вярата,
прославяй своя Господ
и Го моли за помилван!
Той постоянно приема покаянието.
Добре ще се позабавляваме! И вятър да вие в тая сурова провинция, и стихия да стене, аз ще описвам за пролетта, за радостното изначалие, след това за лятото, за сладостния плод на зрялото време, за щастието и хубостта, за младостта, творчеството и приключенията.
Ще ти опиша юношеството на света, историята на моите предци, както съм я чул от моята дойка Халима; великите войни и историята на моето раждане, детството ми, както съм го чул от нашия прислужник Сейфи, и други чудни неща, които помня с моя си ум; страшни са те, но един лъх от Рая ги прави благи за мен – млад съм бил, всяко начало е младо. Миналото от много време ми е свидно, въпреки да зная, че съм бил нечовечен и цялостен с бесове, но към този момент съм се отърсил от злото. Мир нам! Амин!
Ибрахим
Спомням си лицето на моята майка от детските ми години. По-късно постоянно съм изпитвал някакво безпокойствие, когато си мисля за нея. Сейфи ми е казвал, че когато спряла да ме кърми, освободила един от робите си, тя самата се снабдила със странни облекла, в които приличала на мъж, купила оръжие за оня прислужник, вероятно и за себе си, само че това към този момент по никакъв начин не беше за поверие. После отпътувала нанякъде и се върнала месеци по-късно, измъчена и изтощена. По-късно още веднъж и още веднъж заминавала, търсела нещо на север; през днешния ден към този момент зная какво.
Като малко момче си припомням неописуемото възприятие, когато вечер ме целуваше и по-късно не смеех да заспя, тъй като усещах, че на сутринта към този момент няма да е с мене. Веднъж, когато се върна, я ударих. Беше ужасно и топло чувство, плаках, по-късно се смяхме. Беше се върнала изтощена, отслабнала и обезверена и доста ми се радваше. Мисля ли за нея, в никакъв случай не си представям ясни черти, а някакви меки очертания и слушам гласа й. По-скоро я усещам, не я виждам.
Живеехме ту в градската къща на татко ми Юсуф дружно с дойката и Сейфи, ту при Джебраил, началника на градинарите в Сарая.
Нямал съм и две години, когато моята майка Амина отпътувала за пръв път и тогава Джебраил ме взел при себе си в Сарая дружно с дойката, тъй като Юсуф и Сейфи били в Унгария.
Спомням си за бели и червени цветя, би трябвало да са били лалета, и дребни буболечки по тревата пред мен. В средата на градината в отворен павилион двама мъже седят на миндер и беседват. Аз слагам камъчета на пътя на мравките, в другия завършек на градината се промъква котка, двамата мъже имат високи бели тюрбани, над челата им проблясва драгоценен камък.
Недалече от мен един бостанджия реже тревата с ножица, двамата господари пият нещо от проблясващи жълто потири, смеят се, след това единият постепенно се отпуска на миндера и заспива. Тогава другият мъж се разплаква, идва Джебраил, поставя някаква шнур на врата на спящия и я държи пристегната, до момента в който краката и ръцете на индивида на няколко пъти потръпнат, след това не помръдва повече, другият мъж се тресе от рев, целува ръката на спящия, след това става, подвига два пръста към устните си, след това към челото си и напуща градината.
Това е първото нещо в живота ми, за което си припомням. Тогава получих от Бога душа. Дива и неукротима.
Фехервар – зимата на 1545
Гората зелена, либе ле, през днешния ден е опустяла.
Весел славей пее, либе ле, ти не ме оставяй.
В ледени капчуци, либе ле, вятърко напява.
Сякаш суха папрат, либе ле, гибелта покосява.
Песента се плъзгаше по заледените мочурища, а аз целият настръхвах от нея, припомням си. Пееше я Ана, унгарката, до момента в който пътувахме с шейната. Такъв мраз в никакъв случай не бях усещал. Седяхме със Сейфи, Халима и Ана под дебелите кожи, снегът беше бездънен и пръските под копитата на коня имаха червен отблясък на слънцето. Дъщерите на Дервиш бей, имуществото му и запасите бяха натоварени на шейни, придружаваха ни най-малко седемдесет конници, тях беят държеше на свои разходи, и отряд с държавни наемници улуфеджии.
От Сегед с нас потегли и султанският чавуш с бойците си, тъй като в султанската заповед се споделяше да придружи Дервиш, във Фехервар да създадат дружно обзор на стражата, да опишат всичко и чавушът да се върне в Сарая с отчет.
Всичко беше ослепително и с отчетливи очертания, бях се сгушил под кожените завивки сред двете дами, мочурищата бяха замръзнали, тъй че напредвахме бързо. Първия ден спряхме в Кечкемет, спах в огромната каменна къща на унгарския властник дружно с дамите, както пътувахме, на другия ден преминахме през замръзналия Дунав и останахме във Фьолдвар, на третия ден видяхме Фехервар. Кулите на храмовете стърчаха в мъртвешка тишина измежду заснежените укрепления.
Във Фехервар не ме пускаха отвън стените, защото нападенията на унгарци и немци бяха чести. Фехервар се вклиняваше като бодил в страната на Фердинанд, по този начин беше притиснат, че човек едвам си поемаше въздух, но беше неуместен и за враговете, виждаше се, че денонощно се мятат и ритат и се пробват да измъкнат трънчето.
Моят аставник сподели на командира на гарнизона, че ще го убие със личните си ръце, в случай че ме види самичък, даже и в града.
Тогава диздарят, командирът на гарнизона, сложи пред вратата ми един недъгав боец, който всякога тръгваше след мене, щом престъпех прага на стаята си. Радвах се, когато излизахме от вътрешната цитадела, с цел да отидем с Халима и Ана на пазара, или придружавах Сейфи и хората му, когато той имаше из града работа, за която не му пречех. Но най-често дразнех прислужниците в голямата задимена кухня или стърчах по заснежените кули дружно с едноръкия боец.
Колкото и дебели дънери да слагахме в огнищата на големите зали, каменните стени оставаха студени, а на сутринта се покриваха със скреж. Сигурно по тази причина спях в едно легло с Ана и Халима, откак бяхме пристигнали. Вечер постоянно се настанявах посред им, но се случваше на сутринта да не съм в средата. Онзи, който дефинира придвижването на небесните кръгове и въртенето на индивида, само че самичък не се трансформира, Бог, единствено Той знае какво се е случвало.
Настана пролет, но аз си оставах заложник и от тъга взех решение да се отърва от едноръкия. Втурнах се из палата, съумях да се отскубна по тесните коридори и очупените стъпала, скрих се в склада за дърва, с цел да се кача на някоя каруца и да избягам от града, само че каруца не пристигна. Чаках и толкоз дълго се крих, че до момента в който изляза, моят надзирател, който алармирал всички, беше затворен в мазето и окован във вериги. Когато ме откриха, пуснаха нещастника, само че повече не го видях в крепостта. А положителният Дервиш бей затвори и мене в същата мрачна дупка за един час, след това ключалката щракна и на вратата застана Ферух бюлюкбаши с лък и цялостен със стрели колчан.
– Хайде, хлапе, това е за тебе, тръгвай с мен!
Ферух беше стотник при еничарите и от него нямаше по какъв начин да избягам, само че аз и не желаех, тъй като ме плени от първия момент. Изведе ме на двора, донесе овързана на бали плява, хубаво стегната, и постави стрела в лъка.
– Бисмиллях! – сподели и от четиридесет стъпки разруши на части очуканата дамаджана, поставена върху сламата. – Ти ще започнеш от пет стъпки, стреляй в сламата, тъй като стрелите са скъпи.
Закачи в балата листо от зелка за нишан и аз започнах да се мъча. Ферух нищо не ми показваше, единствено понякога опъваше лъка. Така съумях да виждам по какъв начин опъва тетивата с три пръста, по какъв начин диша, по какъв начин е застанал, какъв брой е изправен кръстът му, ръката, в която държи лъка, и по какъв начин издърпва пред лицето си тетивата с другата. Никак не ми се удаваше.
През лятото Ферух отпътува с войската на бея и когато седмици по-късно се върна, още веднъж опъна лъка.
– Я да видя какво си научил, Иса!
– Същото е, Ферух – с тъга опънах лъка, но нещо в мен се разколеба и стрелях в земята, по посока на балата. Гледа ме известно време и сподели:
– Значи, по волята на Аллах, имаме време в залог.
По това време Унгария беше фамилен бизнес на дядо ми – положителния Мехмед паша; Падишахът умно го оставяше, тъй като добре знаеше, че мишките бягат от килера, когато котката кърми дребните си. Между османските замъци не можеше да се пътува, тъй като бойците на Фердинанд сновяха на всички места, тогава Мехмед се зае, активизира синовете си и атакува околните маджарски калета. През пролетта превзеха Вишеград и Чокакьо, а през лятото Дервиш завладя Озора, Шимонторня и Анявар. Кръгът се разшири, можеше да се диша свободно, само че мене все по този начин не ме пускаха вън от крепостта.
През есента станах на единадесет години, пристигна и идната есен.
През 954 година, тоест 1547-а, по Рамазан Рустем паша и Хурем предизвестили Падишаха, че Касъм, печкият, и Дервиш, фехерварският шеф, прекомерно дълго служат на едно и също място. А също така работят прекомерно добре: пътищата са сигурни, почнали са да разказват парцелите, ръководят отговорно поверените им санджаци и най-много ги уголемяват със силата си. Така шефът бързо си печели правилни съратници и фенове, тъй като и локалните султански спахии зависят от него. Не е на положително такава огромна власт. И тогава Великият Сюлейман (Аллах да му се ненарадва!) решил и заповедта му не подлежала на оборване: Касъм и Дервиш да си сменят санджаците!
Омръзнало му и на Фердинанд, изискал мир и Падишахът милостиво сключил мир за пет години, а огромната си войска изпратил да се изхранва в Персия, да храни и защитаваната от Бога империя с кървавочервените гранатови ябълки на свещената война.
Когато бях тринадесетгодишен, се преместихме в Печ, беше няколко седмици след Рамазан байрам. По това време в Румската империя и в рационално ръководената страна на халифските наследници от пъпката на завоеванията бе разцъфнала розата на мира и точно там, в Печ, изживях най-хубавите години от младостта си.
Почини си, положителни ефенди, в случай че от четенето на трепкащата светлина на свещта са се уморили очите ти и след това внимавай, тъй като ще продължа приказката; приказка, която е толкоз ужасна, колкото е хубав покоят на края.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (757)
Виктор Хорват (1962, Печ) е маджарски публицист, преводач на художествена литература. Завършва литература и езикознание в Печкия университет " Янус Панониус ". Работи като публицист, учител, уредник на културни събития. От 2002 година преподава " Теория на литературата " и " История на формите " в Печкия университет, а от 2015 година води курс по писане и превод на лирика и прозаичност в Католическия университет " Петер Пазман " и Реформатския университет " Гашпар Кароли ".
Публикува разкази, преводи на средновековна лирика, романи и научни проучвания. Превежда от британски, немски и испански език. Първият му разказ " През " излиза през 2004 година Най-големият книжовен триумф му донася оповестеният през 2009 година разказ " Турско огледало ", за който получава Наградата за литература на Европейския съюз (2012). Други негови книги са " Лешникотрошачката " (роман, 2011), " Малкият колапс " (роман, 2012), " Контрареволюция на стиха " (методология, 2014), " Мьобион " (роман, 2015) и други
В романа " Турско огледало " Виктор Хорват основава огледален облик на християнската история. В края на живота си Иса бин Юсуф (което в превод значи Исус, наследник на Йосиф) споделя за своите юношески години в Южна Унгария. Събитията се развиват през ХVІ век – напрегната и разнолика ера, белязана освен от турското настъпление, а и от Контрареформацията.
Място на действието е многонационалният град Печ, където съжителстват разнообразни култури и светогледи. Авторът е изобразил един цветен човешки свят, напоен със знанието, насъбрано от всички уседнали в пресечната точка на неговия град етноси. Героите му са буйни и непокорни, затънали в грехове и интриги, и се пробват да оцелеят в един сложен и нечовечен исторически миг.
В текста се усеща духът на източната литература, на " Хиляда и една нощ ". Със основаването на равноправни светове Виктор Хорват освен застъпва една от главните тематики на европейската просвета – за толерантността, само че и дава модел за общуване измежду едно разнообразие от гледища, по този начин настоящо за света, в който живеем през днешния ден.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Турско огледало " на Виктор Хорват
Светлолики ефенди!
Възлюблено мое дете на децата ми! Представям си по какъв начин разтваряш тази книга, облегнато на бухнали възглавия, измежду килими, които покриват стените на стаята ти, край прекрасен огън, отпивайки гореща напитка. За тебе пиша, чети със сърцето си!
Аз не обичам да чета, и да пиша не обичам. Обичах чистокръвни айгъри, обичах да втъквам пера в стрелата си, да мародерствам, да дебна от засада, обичах красиви дами и машини; вълнуваше ме още по какъв начин мога от 10 метра да улуча с боздуган човек в челото. Ала в този момент пиша, с цел да заглуша най-накрая стихиите в себе си и да запазя за теб някое и друго цветно камъче от голямата мозайка на нашия златен век, преди пепелта да е покрила всичко.
Когато държиш моята приказка в ръце (ако Аллах пожелае да я държиш в ръцете си), аз, Иса, наследник на Юсуф, от епохи ще бъда отново мъртъв. Точно както съм бил мъртъв и преди раждането си. Защото живеем в доста късни времена, приятелю! Пиша тези редове в година 1007 от егира или – съгласно както я пресмятат кръстолюбците - в 1599 година от рождението на пророка Исус (късмет да го споходи в нозете на Аллах!). Вече съм доста остарял.
Пиша ти за щастливите времена, когато хората сбъдваха с молебствия фантазиите си още на земята, а с вълшебствата си създаваха рискови чудеса.
Някога имаше мир, а в този момент е война. Някога беше лято, а в този момент е зима. Някога мечтаех за война и Аллах даде война, в този момент искам мир, и ето, Аллах не дава. Армии бродят по калните пътища на севера и на юга, на изтока и на запада, пълководци пращат на своите господари балсамираните глави на враговете си, появили са се пъклени, невиждани гърмящи машини и поганските исполини на цялостен Френгистан са тръгнали против нас.
Валонци, немци, френци, казаци е натирил против нас Сатаната; даже и в Печ се опасяваме от канижаните, дето обикалят из обгърнатите в пушек села, носят се страшни новини откъм Буда, която устоя на ужасната блокада, но когато шефът на будайския вилает, неговият самоуверен защитник, излязъл с коня си от нарешетения от патроните град и видял смазаната от мор, опустошена провинция, се раздрусал от рев.
Живеем в зло време, но ти, читателю мой, ще се наслаждаваш в мир на историите ми; тогава вярата ще е открила мира в царствата по цялото земно кълбо. Да даде Аллах, час по-скоро! Той прави каквото пожелае.
Весел да си, ефенди, тъй като който и да си, в което и царство Божие да живееш, сигурно си мохамеданин, както предсказва 110 сура от Светия Коран:
Победата
Когато с поддръжката на Аллах
пристигна успеха и видиш по какъв начин тълпи
от хора следват вярата,
прославяй своя Господ
и Го моли за помилван!
Той постоянно приема покаянието.
Добре ще се позабавляваме! И вятър да вие в тая сурова провинция, и стихия да стене, аз ще описвам за пролетта, за радостното изначалие, след това за лятото, за сладостния плод на зрялото време, за щастието и хубостта, за младостта, творчеството и приключенията.
Ще ти опиша юношеството на света, историята на моите предци, както съм я чул от моята дойка Халима; великите войни и историята на моето раждане, детството ми, както съм го чул от нашия прислужник Сейфи, и други чудни неща, които помня с моя си ум; страшни са те, но един лъх от Рая ги прави благи за мен – млад съм бил, всяко начало е младо. Миналото от много време ми е свидно, въпреки да зная, че съм бил нечовечен и цялостен с бесове, но към този момент съм се отърсил от злото. Мир нам! Амин!
Ибрахим
Спомням си лицето на моята майка от детските ми години. По-късно постоянно съм изпитвал някакво безпокойствие, когато си мисля за нея. Сейфи ми е казвал, че когато спряла да ме кърми, освободила един от робите си, тя самата се снабдила със странни облекла, в които приличала на мъж, купила оръжие за оня прислужник, вероятно и за себе си, само че това към този момент по никакъв начин не беше за поверие. После отпътувала нанякъде и се върнала месеци по-късно, измъчена и изтощена. По-късно още веднъж и още веднъж заминавала, търсела нещо на север; през днешния ден към този момент зная какво.
Като малко момче си припомням неописуемото възприятие, когато вечер ме целуваше и по-късно не смеех да заспя, тъй като усещах, че на сутринта към този момент няма да е с мене. Веднъж, когато се върна, я ударих. Беше ужасно и топло чувство, плаках, по-късно се смяхме. Беше се върнала изтощена, отслабнала и обезверена и доста ми се радваше. Мисля ли за нея, в никакъв случай не си представям ясни черти, а някакви меки очертания и слушам гласа й. По-скоро я усещам, не я виждам.
Живеехме ту в градската къща на татко ми Юсуф дружно с дойката и Сейфи, ту при Джебраил, началника на градинарите в Сарая.
Нямал съм и две години, когато моята майка Амина отпътувала за пръв път и тогава Джебраил ме взел при себе си в Сарая дружно с дойката, тъй като Юсуф и Сейфи били в Унгария.
Спомням си за бели и червени цветя, би трябвало да са били лалета, и дребни буболечки по тревата пред мен. В средата на градината в отворен павилион двама мъже седят на миндер и беседват. Аз слагам камъчета на пътя на мравките, в другия завършек на градината се промъква котка, двамата мъже имат високи бели тюрбани, над челата им проблясва драгоценен камък.
Недалече от мен един бостанджия реже тревата с ножица, двамата господари пият нещо от проблясващи жълто потири, смеят се, след това единият постепенно се отпуска на миндера и заспива. Тогава другият мъж се разплаква, идва Джебраил, поставя някаква шнур на врата на спящия и я държи пристегната, до момента в който краката и ръцете на индивида на няколко пъти потръпнат, след това не помръдва повече, другият мъж се тресе от рев, целува ръката на спящия, след това става, подвига два пръста към устните си, след това към челото си и напуща градината.
Това е първото нещо в живота ми, за което си припомням. Тогава получих от Бога душа. Дива и неукротима.
Фехервар – зимата на 1545
Гората зелена, либе ле, през днешния ден е опустяла.
Весел славей пее, либе ле, ти не ме оставяй.
В ледени капчуци, либе ле, вятърко напява.
Сякаш суха папрат, либе ле, гибелта покосява.
Песента се плъзгаше по заледените мочурища, а аз целият настръхвах от нея, припомням си. Пееше я Ана, унгарката, до момента в който пътувахме с шейната. Такъв мраз в никакъв случай не бях усещал. Седяхме със Сейфи, Халима и Ана под дебелите кожи, снегът беше бездънен и пръските под копитата на коня имаха червен отблясък на слънцето. Дъщерите на Дервиш бей, имуществото му и запасите бяха натоварени на шейни, придружаваха ни най-малко седемдесет конници, тях беят държеше на свои разходи, и отряд с държавни наемници улуфеджии.
От Сегед с нас потегли и султанският чавуш с бойците си, тъй като в султанската заповед се споделяше да придружи Дервиш, във Фехервар да създадат дружно обзор на стражата, да опишат всичко и чавушът да се върне в Сарая с отчет.
Всичко беше ослепително и с отчетливи очертания, бях се сгушил под кожените завивки сред двете дами, мочурищата бяха замръзнали, тъй че напредвахме бързо. Първия ден спряхме в Кечкемет, спах в огромната каменна къща на унгарския властник дружно с дамите, както пътувахме, на другия ден преминахме през замръзналия Дунав и останахме във Фьолдвар, на третия ден видяхме Фехервар. Кулите на храмовете стърчаха в мъртвешка тишина измежду заснежените укрепления.
Във Фехервар не ме пускаха отвън стените, защото нападенията на унгарци и немци бяха чести. Фехервар се вклиняваше като бодил в страната на Фердинанд, по този начин беше притиснат, че човек едвам си поемаше въздух, но беше неуместен и за враговете, виждаше се, че денонощно се мятат и ритат и се пробват да измъкнат трънчето.
Моят аставник сподели на командира на гарнизона, че ще го убие със личните си ръце, в случай че ме види самичък, даже и в града.
Тогава диздарят, командирът на гарнизона, сложи пред вратата ми един недъгав боец, който всякога тръгваше след мене, щом престъпех прага на стаята си. Радвах се, когато излизахме от вътрешната цитадела, с цел да отидем с Халима и Ана на пазара, или придружавах Сейфи и хората му, когато той имаше из града работа, за която не му пречех. Но най-често дразнех прислужниците в голямата задимена кухня или стърчах по заснежените кули дружно с едноръкия боец.
Колкото и дебели дънери да слагахме в огнищата на големите зали, каменните стени оставаха студени, а на сутринта се покриваха със скреж. Сигурно по тази причина спях в едно легло с Ана и Халима, откак бяхме пристигнали. Вечер постоянно се настанявах посред им, но се случваше на сутринта да не съм в средата. Онзи, който дефинира придвижването на небесните кръгове и въртенето на индивида, само че самичък не се трансформира, Бог, единствено Той знае какво се е случвало.
Настана пролет, но аз си оставах заложник и от тъга взех решение да се отърва от едноръкия. Втурнах се из палата, съумях да се отскубна по тесните коридори и очупените стъпала, скрих се в склада за дърва, с цел да се кача на някоя каруца и да избягам от града, само че каруца не пристигна. Чаках и толкоз дълго се крих, че до момента в който изляза, моят надзирател, който алармирал всички, беше затворен в мазето и окован във вериги. Когато ме откриха, пуснаха нещастника, само че повече не го видях в крепостта. А положителният Дервиш бей затвори и мене в същата мрачна дупка за един час, след това ключалката щракна и на вратата застана Ферух бюлюкбаши с лък и цялостен със стрели колчан.
– Хайде, хлапе, това е за тебе, тръгвай с мен!
Ферух беше стотник при еничарите и от него нямаше по какъв начин да избягам, само че аз и не желаех, тъй като ме плени от първия момент. Изведе ме на двора, донесе овързана на бали плява, хубаво стегната, и постави стрела в лъка.
– Бисмиллях! – сподели и от четиридесет стъпки разруши на части очуканата дамаджана, поставена върху сламата. – Ти ще започнеш от пет стъпки, стреляй в сламата, тъй като стрелите са скъпи.
Закачи в балата листо от зелка за нишан и аз започнах да се мъча. Ферух нищо не ми показваше, единствено понякога опъваше лъка. Така съумях да виждам по какъв начин опъва тетивата с три пръста, по какъв начин диша, по какъв начин е застанал, какъв брой е изправен кръстът му, ръката, в която държи лъка, и по какъв начин издърпва пред лицето си тетивата с другата. Никак не ми се удаваше.
През лятото Ферух отпътува с войската на бея и когато седмици по-късно се върна, още веднъж опъна лъка.
– Я да видя какво си научил, Иса!
– Същото е, Ферух – с тъга опънах лъка, но нещо в мен се разколеба и стрелях в земята, по посока на балата. Гледа ме известно време и сподели:
– Значи, по волята на Аллах, имаме време в залог.
По това време Унгария беше фамилен бизнес на дядо ми – положителния Мехмед паша; Падишахът умно го оставяше, тъй като добре знаеше, че мишките бягат от килера, когато котката кърми дребните си. Между османските замъци не можеше да се пътува, тъй като бойците на Фердинанд сновяха на всички места, тогава Мехмед се зае, активизира синовете си и атакува околните маджарски калета. През пролетта превзеха Вишеград и Чокакьо, а през лятото Дервиш завладя Озора, Шимонторня и Анявар. Кръгът се разшири, можеше да се диша свободно, само че мене все по този начин не ме пускаха вън от крепостта.
През есента станах на единадесет години, пристигна и идната есен.
През 954 година, тоест 1547-а, по Рамазан Рустем паша и Хурем предизвестили Падишаха, че Касъм, печкият, и Дервиш, фехерварският шеф, прекомерно дълго служат на едно и също място. А също така работят прекомерно добре: пътищата са сигурни, почнали са да разказват парцелите, ръководят отговорно поверените им санджаци и най-много ги уголемяват със силата си. Така шефът бързо си печели правилни съратници и фенове, тъй като и локалните султански спахии зависят от него. Не е на положително такава огромна власт. И тогава Великият Сюлейман (Аллах да му се ненарадва!) решил и заповедта му не подлежала на оборване: Касъм и Дервиш да си сменят санджаците!
Омръзнало му и на Фердинанд, изискал мир и Падишахът милостиво сключил мир за пет години, а огромната си войска изпратил да се изхранва в Персия, да храни и защитаваната от Бога империя с кървавочервените гранатови ябълки на свещената война.
Когато бях тринадесетгодишен, се преместихме в Печ, беше няколко седмици след Рамазан байрам. По това време в Румската империя и в рационално ръководената страна на халифските наследници от пъпката на завоеванията бе разцъфнала розата на мира и точно там, в Печ, изживях най-хубавите години от младостта си.
Почини си, положителни ефенди, в случай че от четенето на трепкащата светлина на свещта са се уморили очите ти и след това внимавай, тъй като ще продължа приказката; приказка, която е толкоз ужасна, колкото е хубав покоят на края.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (757)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ