Откъс от "Един кон влязъл в бар" на Давид Гросман
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Един кон влезнал в бар " с създател Давид Гросман, възложен от Издателство " Колибри "
Българското издание на " Един кон влезнал в бар " е на книжния пазар. Романът, с който Давид Гросман завоюва " Ман Букър " 2017, е върхов образец за писателско майсторство.
" Един кон влезнал в бар " е смело, избухливо, спиращо дъха четиво за драмата на един стендъп-комик, който рухва на сцената пред очите на своята аудитория. Едновременно магнетичен и плачевен, Дов Гринщейн излага на показ пареща рана, с която живее от години – един съдбоносен и застрашителен избор, който е бил заставен да направи в предишното.
Заглавието на романа е заимствано от прочут анекдот, който по този начин и остава незавършен, а финалът " захапва " за опашката началото, с което загатва, че няма значение дали действието се развива в Кейсария, в Натания или където и да е другаде, тъй като всяко място може да бъде самобитна сцена в огромния спектакъл на живота. Правата за книгата, чието влияние я подрежда до най-хубавото от Достоевски и Кафка, към този момент са продадени в над 25 страни.
Роден през 1954 година в Йерусалим, Давид Гросман е измежду водещите писатели в родината си и едно от най-талантливите пера в международната литература. Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на Франция и притежател на още доста награди, той е създател на романи, нехудожествена литература и книги за деца, преведени на 36 езика.
Гросман е създателят, заслужил мястото си измежду " Най-великите 200 на Израел за всички времена ". На български са преведени романите му " Ще бягаш ли с мен? ", " Червената нишка " и " Един кон влезнал в бар ", за който писателят се снабди с една от най-престижните награди в литературния свят – " Ман Букър " 2017. Давид Гросман персонално ще показа романа си в София в качеството си на посетител на интернационалния кино-литературен фестивал " Синелибри ". В рамките на кинофорума ще показана и екранизацията на книгата " Ще бягаш ли с мен? "
превод от иврит: Емилия Юлзари
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Давид Гросман, " Един кон влезнал в бар "
–Добър вечер, добър вечер, дооообър вечеееер, Кейсарияяя!!!
Сцената към момента е празна. Гласът отеква иззад кулисите. Седналите в салона полека-лека замлъкват и се усмихват в очакване. От една странична врата слаб, невисок мъж с очила изскача на сцената по този начин, като че ли принудително е избутан или изритан оттова. Прави с препъване още няколко крачки, съвсем пада, опира се с две ръце върху прашния под на сцената и тогава с внезапно придвижване подвига гъз нагоре. Ръкопляскания и частичен смях измежду публиката. Още хора влизат от фоайето и бъбрят на всеослушание.
– Дами и господа – афишира с половин уста мъж, който седи пред контролния пулт за осветлението. – Посрещнете с овации Довале Г. Мъжът на сцената към момента стои наведен в маймунска поза, огромните очила на носа му са се изкривили. Бавно обръща лице към салона и се взира дълготрайно без да мига.
–Аа – изпъшква той, – не сме ли в Кейсария? Чува се смях. Той постепенно се изправя и избърсва ръце от прахта. –
Агентът отново ли ме е прецакал? Разнасят се крясъци от публиката. Мъжът се вглежда слисан:
– Какво? Какво казахте? Да, вие, от седма маса, честити ви устни, доста са хубави! Жената хихика и закрива уста с ръка. Той стои в самия завършек на сцената и леко поклаща тялото си напред-назад.
– По-сериозно, драга моя, в действителност ли сподели Натания?
Очите му се ококорват и съвсем изпълват стъклата на очилата.
– Чакай да се разберем, ти ми заявяваш с изцяло ясно схващане и без капка позор, че в този момент аз в действителност съм в Натания, и то без бронежилетка? Той уплашено поставя ръце сред краката си. Публиката реве удовлетворена. Тук-там се разнасят подсвирквания. Влизат още няколко двойки, а след тях гръмогласна група млади мъже, евентуално бойци в отпуск. Малкият салон се изпълва. Познатите си помахват с ръка едни на други. Три сервитьорки по къси панталони и с лъскави лилави тениски излизат от кухнята и се пръсват сред масите.
– Хей, ти с устните. – Той насочва усмивка към дамата на седма маса. – Още не съм приключил с тебе. Хайде да поговорим за това Не бе, ти просто ми изглеждаш съществено момиче и с автентичен усет, в случай че пояснявам вярно забавния дизайн на прическата, която ти е направил, я чакай да отгатна – не е ли същият стилист, който ни изтипоса джамиите на Храмовия рид и атомната централа в Димона? Смях измежду публиката. И в случай че носът не ме лъже, предусещам огромни пари Не съм ли прав? Аа? Мръсният му кръвопиец! Не е ли по този начин? Съвсем не? Ще ти кажа за какво – виждам тук великодушна доза ботокс, както и интервенция за понижаване на бюста, при която напълно се е издънил. Повярвай, бих му отрязъл ръцете аз на този хирург.
Жената притиска ръце към тялото си и като закрива с длани лице, пискливо се киска сред пръстите си. Докато приказва, мъжът обхожда бързо сцената от единия до другия край, като потрива ръце и изследва с очи седналите в салона. Каубойските ботуши с високи токове отмерват крачките му със изсъхнало барабанене.
– Само ми изясни, блага моя – той приказва високо, само че без да я гледа, – по какъв начин интелигентно момиче като тебе не осъзнава, че такова нещо би трябвало да се каже на човек деликатно, мъдро, премислено, а не да се нахвърлиш от горната страна му: Ти си в Натания! Бум! Как по този начин? Човек би трябвало да бъде квалифициран, изключително в случай че е хилав като мен. – С бързо придвижване той повдига избелялата си трикотажна риза и публиката невъздържано ахва. – Какво, не е ли по този начин? – Той извръща оголеното си тяло към седналите вдясно от сцената, след това към седналите вляво и им насочва необятна усмивка.
– Видяхте ли, кожа и кости, множеството хрущяли, заклевам ви се, че в случай че бях кон, към този момент щях да съм станал на лепило, нали по този начин? Сред публиката се разнася сепнато кикотене и недоволно сумтене. Разбери, душа – той още веднъж се обръща към дамата от седма маса, – та идващия път да знаеш: такова нещо се оповестява на човек деликатно, с малко успокоително преди този момент. С анестезия, мамка му! С лекичко разтриване на ушенцето: честито, Довале, най-красивият измежду мъжете, ти си победител и си определен да участваш в специфичен опит в региона на крайбрежието, не е нескончаем, час и половина, най-вече два, тъй като това е оптималното време, позволено на естествен човек да стои изложен пред тукашните хора
Публиката се смее, а мъжът се изумява:
– Какво се смеете, тъпанари? За вас се отнася!
Публиката се смее по-силно, а той:
– Момент, да се разберем, не ви ли споделиха, че вие тук сте единствено подгряващата аудитория, до момента в който докараме същинската?
Свиркания и гръмък смях. От няколко места в салона се дочуват дълготрайно дюдюкане и тракане по масите, само че множеството присъстващи се забавляват. Още една млада двойка влиза в салона, двамата са високи и стройни, с меки златисти коси, с паднали на челото перчеми: юноша и госпожица, или може би двама младежи, пристегнати в лъскави черни облекла и с мотоциклетни каски под мишница. Мъжът на сцената им хвърля взор и тънка гънка се извива над очите му.
Той не стопира да се движи. Веднъж на няколко минути съпровожда думите си с бърз юмручен удар във въздуха и имитира придвижванията на боксьор, който ловко заобикаля офанзивите на съперника си. Публиката се любува, а той с ръка над очите се взира в салона, който е съвсем мрачен.
Мен търси.
– Между нас казано, братя мои, в този момент би трябвало с ръка на сърцето да ви призная, че загивам, загивам за Натания, нали? Даа, отзовават се неколцина младежи от публиката. И толкоз ми е готино да съм в четвъртък вечер с вас във вашата очарователна промишлена зона, и то в сутерена тъкмо върху атрактивните находища от радон, с цел да измъкна цялостен куп вицове от задника си. Така ли е? Такааа! – дава отговор публиката с цяло гърло. Но не е по този начин – декларира мъжът и предостатъчно потрива ръце.
– Всичко е фарс като се изключи задника, тъй като, да ви кажа правото, не претърпявам вашия град. Тая ваша Натания ме плаши до гибел. Всеки втори човек по улицата ми наподобява на участник в програмата за отбрана на очевидците, а всеки трети държи в багажника си първия, препълнен в черен найлонов чувал. И повярвайте, че в случай че не ми се постановяваше да заплащам прехрана на три очарователни дами плюс детски на едно-две-три-четири-пет – на пет деца, хамса – той протяга към публиката ръката си с разперени пръсти, – заклевам ви се, нямаше да съм тук.
Пред вас стои първият мъж в историята, изпаднал в следродилна меланхолия. Пет пъти следродилна меланхолия. На процедура четири, тъй като две бяха близначета. Всъщност пет, в случай че броим и депресията след моето раждане. Но въпреки всичко едно хубаво нещо излезе от цялата тази гадория, Натания, най-вълнуващият измежду градовете, тъй като в случай че не бяха моите вампирчета с млечни зъбки, нямаше метод да съм тук с вас довечера за някакви си седемстотин и петдесет шекела, които ми заплаща Йоав, без фактура и без една добра дума.
Е, хайде, братлета, хайде, сладурчета, дано да честваме довечера, дано да съборим тавана, овации за царицата Натания! Зрителите ръкопляскат, малко комплицирани от обрата, само че се поддават на сърдечния апел и нежната усмивка, която внезапно озарява лицето му и изцяло го преобразява. Изчезва горчивото измъчено изражение и като след фотографска мълния блесва физиономията на благоприличен и внимателен, съвсем изискан интелектуалец, който няма и не може да има нищо общо с всичко изръсено до момента.
А той безспорно се любува от объркването, което провокира. Върти се на един крайник като стрелката на компас към оста си и когато прави цялостен кръг и се обръща, лицето му още веднъж е сгърчено и огорчено:
– Сега ще чуете една тържествена вест, Натания, не знаете каква премия ви се падна, тъй като през днешния ден, навръх двайсети август, по една случайност е рожденият ми ден, благодаря, в действителност благодаря. – Той непретенциозно свежда глава. – Да бе, през днешния ден преди петдесет и седем години светът стана малко по-лошо място за живеене, благодаря ви, душички.
Мъжът потропва с токове по сцената, като си вее с мислено ветрило.
– Много благо от ваша страна, в действителност нямаше потребност, прекалявате, на излизане пуснете чековете в кутията, банкнотите може да ми залепите на гърдите в края на представлението, сексталоните още в този момент може да ми връчите на ръка. – Тук-там някои подвигат чаши към него. Компания от няколко двойки влиза много шумно – мъжете ръкопляскат в придвижване – и се настанява към масите, където в миналото са били столчетата пред бара.
Те му махат с ръка за привет, а дамите даже му подвикват по име. Той присвива очи като късоглед и им отвръща с общо нерешително помахване. Пак и отново извръща глава към моята маса в дъното на салона. Още от мига, в който излезе на сцената, търси погледа ми. Не съм в положение да го погледна право в очите. Атмосферата тук не ми харесва. Не ми харесва даже въздуха, който той диша.
– Кой тук е навършил към този момент петдесет и седем? Да вдигне ръка!
Вдигат се няколко ръце. Той ги оглежда и кима учудено:
– Впечатляваш ме, Натания! Вдъхвате ми вяра! Не, но не е елементарно да се доближи такава възраст тук при вас, а? Йоав, обърни прожектора към публиката, я да видя Казах петдесет и седем, госпожо, не седемдесет и пет Спокойно, хора, един по един, ще има задоволително Довале за всички. Да, господинът от четвърта маса, какво казваш? И ти ли си на петдесет и седем? Дори и осем? Изумително! Жестоко! Изпреварил си времето! И по кое време е това, казваш? Утре? За доста години! Как се казваш? Как? Повтори! Йор Йорай? Ти занасяш ли ме? Това твоето име ли е, или на курса в армията? Леле, братче, по какъв начин са те изработили твоите, а?
Мъжът на име Йорай се хили от сърце. Дебелата му жена се обляга на него и с кръгови придвижвания го гали по плешивината.
– А тази до теб, брат, дето си отбелязва територията, това госпожа Стрелба ли е? Дръж се, брате Не бе, ти несъмнено си се надявал, че името Йорай е последният удар, който ти е нанесла ориста, а? Само на три годинки си бил, когато си осъзнал какво са сторили родителите ти. – Той крачи постепенно по сцената и свири на мислена цигулка. – Седял си уединен и зарязан в ъгъла на забавачката, гризял си лука, който майка ти е поставила в раничката, гледал си децата, които играели дружно, и си повтарял мислено: кураж, Йорай, гърмът не удря два пъти на едно и също мястоСърпрайз!
Гърмът обаче блъснал два пъти! Добра ти вечер, госпожата на Йорай! Кажи ми, скъпа, идва ли ти мислено да споделиш, ей по този начин сред другари, и да ни разкажеш каква палава изненадка му подготвяш за празника? Не бе, то аз като те виждам, напряко си знам какво ти минава в този момент през главата: " Тъй като е рожденият ти ден, Йорай дребничък, довечера ще ти пусна, само че да не си посмял да ми правиш това, което се опита да ми направиш на десети юли 1986-та! ". Публиката се смее, госпожата също се скъсва от смях, от който лицето ѝ се надипля на вълнички.
– Сега ми кажи, Йорайка – гласът му се снишава до шепот, – и ще си остане сред нас, ти в действителност ли си мислиш, че всички тези гердани и синджири ще ти скрият гушите? Не бе, съществено, смяташ ли, че е редно в тези тежки времена на стягане на коланите, когато в страната е цялостно с млади двойки, които имат едвам по една брадичка – той поглажда своята, която съвсем не съществува, а това на моменти му придава тип на подплашен гризач, – ти да се фукаш най-прекрасно с двойна, миг – тройна брадичка! Госпожо, единствено от кожата на едната ти гуша може да се направи цяла редица палатки за протестиращите по бул. " Ротшилд " в Тел Авив!
Откъслечен смях измежду публиката. Усмивката на госпожата над зъбите е много обтегната.
– Между другото, Натания, откакто стигнахме към този момент до моята икономическа доктрина, желая да отбележа още в този момент и с цел да не остане никакво подозрение, че аз изобщо съм за всеобща промяна на целия пазар на капитали!
Той стопира запъхтян, поставя ръце на кръста и се подсмихва:
– Гений съм аз, за бога, от устата ми излизат думи, за които нямам даже визия! Чуйте ме добре, към този момент най-малко 10 минути споделям безапелационното си мнение, че налозите би трябвало да се дефинират единствено и само на кг живо тегло, налог тегло! – Още един взор в моята посока, сюрпризиран и съвсем изплашен взор, който се пробва да открие в мен слабичкото момче, което е познавал. – Какво по-справедливо от това, кажете? Най-обективното нещо на този свят!
И той още веднъж подвига ризата си до брадичката, само че този път я навива нагоре с постепенно сладострастно придвижване и разкрива пред очите ни вдлъбнат стомах с белег косо, тясна гръд със страховито изпъкнали ребра и с опъната върху тях изпръхнала кожа, осеяна с ранички. – Може да е съгласно броя на гушите, както казахме, само че си мисля, че може да се вкара и стъпаловиден налог. Ризата му още е навита. Някои вперват недоверчиви погледи, други извръщат лице, във въздуха се разнасят слаби подсвирквания. Той наблюдава реакциите с нескриван, съвсем жаден интерес. – Аз упорствам за напредничав налог тегло.
С преценка и начисления според паласките на корема, съгласно шкембето, задника, кълките, целулита, циците на мъжете и това, дето виси на дамите на ръцете тук горе! И хубавото в моята система е, че няма място за такива или онакива тълкувания. Надебелял си – плащаш! Най-после той смъква ризата си надолу.
Убийте ме, само че аз въпреки всичко не възприемам каква е логиката да се събират налози от тези, които печелят пари. Каква е логиката? Слушайте, Натания, и ме чуйте добре: налози би трябвало да се взимат единствено и само от оня, за който страната разполага със устойчиво съмнение, че му е добре, че се усмихва на себе си, че е млад, че е здрав, че е оптимист, че чука нощем и си свирука през деня. Само от тези гадове би трябвало да се взима, като безмилостно им се одират кожите!
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (789)
Българското издание на " Един кон влезнал в бар " е на книжния пазар. Романът, с който Давид Гросман завоюва " Ман Букър " 2017, е върхов образец за писателско майсторство.
" Един кон влезнал в бар " е смело, избухливо, спиращо дъха четиво за драмата на един стендъп-комик, който рухва на сцената пред очите на своята аудитория. Едновременно магнетичен и плачевен, Дов Гринщейн излага на показ пареща рана, с която живее от години – един съдбоносен и застрашителен избор, който е бил заставен да направи в предишното.
Заглавието на романа е заимствано от прочут анекдот, който по този начин и остава незавършен, а финалът " захапва " за опашката началото, с което загатва, че няма значение дали действието се развива в Кейсария, в Натания или където и да е другаде, тъй като всяко място може да бъде самобитна сцена в огромния спектакъл на живота. Правата за книгата, чието влияние я подрежда до най-хубавото от Достоевски и Кафка, към този момент са продадени в над 25 страни.
Роден през 1954 година в Йерусалим, Давид Гросман е измежду водещите писатели в родината си и едно от най-талантливите пера в международната литература. Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на Франция и притежател на още доста награди, той е създател на романи, нехудожествена литература и книги за деца, преведени на 36 езика.
Гросман е създателят, заслужил мястото си измежду " Най-великите 200 на Израел за всички времена ". На български са преведени романите му " Ще бягаш ли с мен? ", " Червената нишка " и " Един кон влезнал в бар ", за който писателят се снабди с една от най-престижните награди в литературния свят – " Ман Букър " 2017. Давид Гросман персонално ще показа романа си в София в качеството си на посетител на интернационалния кино-литературен фестивал " Синелибри ". В рамките на кинофорума ще показана и екранизацията на книгата " Ще бягаш ли с мен? "
превод от иврит: Емилия Юлзари
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Давид Гросман, " Един кон влезнал в бар "
–Добър вечер, добър вечер, дооообър вечеееер, Кейсарияяя!!!
Сцената към момента е празна. Гласът отеква иззад кулисите. Седналите в салона полека-лека замлъкват и се усмихват в очакване. От една странична врата слаб, невисок мъж с очила изскача на сцената по този начин, като че ли принудително е избутан или изритан оттова. Прави с препъване още няколко крачки, съвсем пада, опира се с две ръце върху прашния под на сцената и тогава с внезапно придвижване подвига гъз нагоре. Ръкопляскания и частичен смях измежду публиката. Още хора влизат от фоайето и бъбрят на всеослушание.
– Дами и господа – афишира с половин уста мъж, който седи пред контролния пулт за осветлението. – Посрещнете с овации Довале Г. Мъжът на сцената към момента стои наведен в маймунска поза, огромните очила на носа му са се изкривили. Бавно обръща лице към салона и се взира дълготрайно без да мига.
–Аа – изпъшква той, – не сме ли в Кейсария? Чува се смях. Той постепенно се изправя и избърсва ръце от прахта. –
Агентът отново ли ме е прецакал? Разнасят се крясъци от публиката. Мъжът се вглежда слисан:
– Какво? Какво казахте? Да, вие, от седма маса, честити ви устни, доста са хубави! Жената хихика и закрива уста с ръка. Той стои в самия завършек на сцената и леко поклаща тялото си напред-назад.
– По-сериозно, драга моя, в действителност ли сподели Натания?
Очите му се ококорват и съвсем изпълват стъклата на очилата.
– Чакай да се разберем, ти ми заявяваш с изцяло ясно схващане и без капка позор, че в този момент аз в действителност съм в Натания, и то без бронежилетка? Той уплашено поставя ръце сред краката си. Публиката реве удовлетворена. Тук-там се разнасят подсвирквания. Влизат още няколко двойки, а след тях гръмогласна група млади мъже, евентуално бойци в отпуск. Малкият салон се изпълва. Познатите си помахват с ръка едни на други. Три сервитьорки по къси панталони и с лъскави лилави тениски излизат от кухнята и се пръсват сред масите.
– Хей, ти с устните. – Той насочва усмивка към дамата на седма маса. – Още не съм приключил с тебе. Хайде да поговорим за това Не бе, ти просто ми изглеждаш съществено момиче и с автентичен усет, в случай че пояснявам вярно забавния дизайн на прическата, която ти е направил, я чакай да отгатна – не е ли същият стилист, който ни изтипоса джамиите на Храмовия рид и атомната централа в Димона? Смях измежду публиката. И в случай че носът не ме лъже, предусещам огромни пари Не съм ли прав? Аа? Мръсният му кръвопиец! Не е ли по този начин? Съвсем не? Ще ти кажа за какво – виждам тук великодушна доза ботокс, както и интервенция за понижаване на бюста, при която напълно се е издънил. Повярвай, бих му отрязъл ръцете аз на този хирург.
Жената притиска ръце към тялото си и като закрива с длани лице, пискливо се киска сред пръстите си. Докато приказва, мъжът обхожда бързо сцената от единия до другия край, като потрива ръце и изследва с очи седналите в салона. Каубойските ботуши с високи токове отмерват крачките му със изсъхнало барабанене.
– Само ми изясни, блага моя – той приказва високо, само че без да я гледа, – по какъв начин интелигентно момиче като тебе не осъзнава, че такова нещо би трябвало да се каже на човек деликатно, мъдро, премислено, а не да се нахвърлиш от горната страна му: Ти си в Натания! Бум! Как по този начин? Човек би трябвало да бъде квалифициран, изключително в случай че е хилав като мен. – С бързо придвижване той повдига избелялата си трикотажна риза и публиката невъздържано ахва. – Какво, не е ли по този начин? – Той извръща оголеното си тяло към седналите вдясно от сцената, след това към седналите вляво и им насочва необятна усмивка.
– Видяхте ли, кожа и кости, множеството хрущяли, заклевам ви се, че в случай че бях кон, към този момент щях да съм станал на лепило, нали по този начин? Сред публиката се разнася сепнато кикотене и недоволно сумтене. Разбери, душа – той още веднъж се обръща към дамата от седма маса, – та идващия път да знаеш: такова нещо се оповестява на човек деликатно, с малко успокоително преди този момент. С анестезия, мамка му! С лекичко разтриване на ушенцето: честито, Довале, най-красивият измежду мъжете, ти си победител и си определен да участваш в специфичен опит в региона на крайбрежието, не е нескончаем, час и половина, най-вече два, тъй като това е оптималното време, позволено на естествен човек да стои изложен пред тукашните хора
Публиката се смее, а мъжът се изумява:
– Какво се смеете, тъпанари? За вас се отнася!
Публиката се смее по-силно, а той:
– Момент, да се разберем, не ви ли споделиха, че вие тук сте единствено подгряващата аудитория, до момента в който докараме същинската?
Свиркания и гръмък смях. От няколко места в салона се дочуват дълготрайно дюдюкане и тракане по масите, само че множеството присъстващи се забавляват. Още една млада двойка влиза в салона, двамата са високи и стройни, с меки златисти коси, с паднали на челото перчеми: юноша и госпожица, или може би двама младежи, пристегнати в лъскави черни облекла и с мотоциклетни каски под мишница. Мъжът на сцената им хвърля взор и тънка гънка се извива над очите му.
Той не стопира да се движи. Веднъж на няколко минути съпровожда думите си с бърз юмручен удар във въздуха и имитира придвижванията на боксьор, който ловко заобикаля офанзивите на съперника си. Публиката се любува, а той с ръка над очите се взира в салона, който е съвсем мрачен.
Мен търси.
– Между нас казано, братя мои, в този момент би трябвало с ръка на сърцето да ви призная, че загивам, загивам за Натания, нали? Даа, отзовават се неколцина младежи от публиката. И толкоз ми е готино да съм в четвъртък вечер с вас във вашата очарователна промишлена зона, и то в сутерена тъкмо върху атрактивните находища от радон, с цел да измъкна цялостен куп вицове от задника си. Така ли е? Такааа! – дава отговор публиката с цяло гърло. Но не е по този начин – декларира мъжът и предостатъчно потрива ръце.
– Всичко е фарс като се изключи задника, тъй като, да ви кажа правото, не претърпявам вашия град. Тая ваша Натания ме плаши до гибел. Всеки втори човек по улицата ми наподобява на участник в програмата за отбрана на очевидците, а всеки трети държи в багажника си първия, препълнен в черен найлонов чувал. И повярвайте, че в случай че не ми се постановяваше да заплащам прехрана на три очарователни дами плюс детски на едно-две-три-четири-пет – на пет деца, хамса – той протяга към публиката ръката си с разперени пръсти, – заклевам ви се, нямаше да съм тук.
Пред вас стои първият мъж в историята, изпаднал в следродилна меланхолия. Пет пъти следродилна меланхолия. На процедура четири, тъй като две бяха близначета. Всъщност пет, в случай че броим и депресията след моето раждане. Но въпреки всичко едно хубаво нещо излезе от цялата тази гадория, Натания, най-вълнуващият измежду градовете, тъй като в случай че не бяха моите вампирчета с млечни зъбки, нямаше метод да съм тук с вас довечера за някакви си седемстотин и петдесет шекела, които ми заплаща Йоав, без фактура и без една добра дума.
Е, хайде, братлета, хайде, сладурчета, дано да честваме довечера, дано да съборим тавана, овации за царицата Натания! Зрителите ръкопляскат, малко комплицирани от обрата, само че се поддават на сърдечния апел и нежната усмивка, която внезапно озарява лицето му и изцяло го преобразява. Изчезва горчивото измъчено изражение и като след фотографска мълния блесва физиономията на благоприличен и внимателен, съвсем изискан интелектуалец, който няма и не може да има нищо общо с всичко изръсено до момента.
А той безспорно се любува от объркването, което провокира. Върти се на един крайник като стрелката на компас към оста си и когато прави цялостен кръг и се обръща, лицето му още веднъж е сгърчено и огорчено:
– Сега ще чуете една тържествена вест, Натания, не знаете каква премия ви се падна, тъй като през днешния ден, навръх двайсети август, по една случайност е рожденият ми ден, благодаря, в действителност благодаря. – Той непретенциозно свежда глава. – Да бе, през днешния ден преди петдесет и седем години светът стана малко по-лошо място за живеене, благодаря ви, душички.
Мъжът потропва с токове по сцената, като си вее с мислено ветрило.
– Много благо от ваша страна, в действителност нямаше потребност, прекалявате, на излизане пуснете чековете в кутията, банкнотите може да ми залепите на гърдите в края на представлението, сексталоните още в този момент може да ми връчите на ръка. – Тук-там някои подвигат чаши към него. Компания от няколко двойки влиза много шумно – мъжете ръкопляскат в придвижване – и се настанява към масите, където в миналото са били столчетата пред бара.
Те му махат с ръка за привет, а дамите даже му подвикват по име. Той присвива очи като късоглед и им отвръща с общо нерешително помахване. Пак и отново извръща глава към моята маса в дъното на салона. Още от мига, в който излезе на сцената, търси погледа ми. Не съм в положение да го погледна право в очите. Атмосферата тук не ми харесва. Не ми харесва даже въздуха, който той диша.
– Кой тук е навършил към този момент петдесет и седем? Да вдигне ръка!
Вдигат се няколко ръце. Той ги оглежда и кима учудено:
– Впечатляваш ме, Натания! Вдъхвате ми вяра! Не, но не е елементарно да се доближи такава възраст тук при вас, а? Йоав, обърни прожектора към публиката, я да видя Казах петдесет и седем, госпожо, не седемдесет и пет Спокойно, хора, един по един, ще има задоволително Довале за всички. Да, господинът от четвърта маса, какво казваш? И ти ли си на петдесет и седем? Дори и осем? Изумително! Жестоко! Изпреварил си времето! И по кое време е това, казваш? Утре? За доста години! Как се казваш? Как? Повтори! Йор Йорай? Ти занасяш ли ме? Това твоето име ли е, или на курса в армията? Леле, братче, по какъв начин са те изработили твоите, а?
Мъжът на име Йорай се хили от сърце. Дебелата му жена се обляга на него и с кръгови придвижвания го гали по плешивината.
– А тази до теб, брат, дето си отбелязва територията, това госпожа Стрелба ли е? Дръж се, брате Не бе, ти несъмнено си се надявал, че името Йорай е последният удар, който ти е нанесла ориста, а? Само на три годинки си бил, когато си осъзнал какво са сторили родителите ти. – Той крачи постепенно по сцената и свири на мислена цигулка. – Седял си уединен и зарязан в ъгъла на забавачката, гризял си лука, който майка ти е поставила в раничката, гледал си децата, които играели дружно, и си повтарял мислено: кураж, Йорай, гърмът не удря два пъти на едно и също мястоСърпрайз!
Гърмът обаче блъснал два пъти! Добра ти вечер, госпожата на Йорай! Кажи ми, скъпа, идва ли ти мислено да споделиш, ей по този начин сред другари, и да ни разкажеш каква палава изненадка му подготвяш за празника? Не бе, то аз като те виждам, напряко си знам какво ти минава в този момент през главата: " Тъй като е рожденият ти ден, Йорай дребничък, довечера ще ти пусна, само че да не си посмял да ми правиш това, което се опита да ми направиш на десети юли 1986-та! ". Публиката се смее, госпожата също се скъсва от смях, от който лицето ѝ се надипля на вълнички.
– Сега ми кажи, Йорайка – гласът му се снишава до шепот, – и ще си остане сред нас, ти в действителност ли си мислиш, че всички тези гердани и синджири ще ти скрият гушите? Не бе, съществено, смяташ ли, че е редно в тези тежки времена на стягане на коланите, когато в страната е цялостно с млади двойки, които имат едвам по една брадичка – той поглажда своята, която съвсем не съществува, а това на моменти му придава тип на подплашен гризач, – ти да се фукаш най-прекрасно с двойна, миг – тройна брадичка! Госпожо, единствено от кожата на едната ти гуша може да се направи цяла редица палатки за протестиращите по бул. " Ротшилд " в Тел Авив!
Откъслечен смях измежду публиката. Усмивката на госпожата над зъбите е много обтегната.
– Между другото, Натания, откакто стигнахме към този момент до моята икономическа доктрина, желая да отбележа още в този момент и с цел да не остане никакво подозрение, че аз изобщо съм за всеобща промяна на целия пазар на капитали!
Той стопира запъхтян, поставя ръце на кръста и се подсмихва:
– Гений съм аз, за бога, от устата ми излизат думи, за които нямам даже визия! Чуйте ме добре, към този момент най-малко 10 минути споделям безапелационното си мнение, че налозите би трябвало да се дефинират единствено и само на кг живо тегло, налог тегло! – Още един взор в моята посока, сюрпризиран и съвсем изплашен взор, който се пробва да открие в мен слабичкото момче, което е познавал. – Какво по-справедливо от това, кажете? Най-обективното нещо на този свят!
И той още веднъж подвига ризата си до брадичката, само че този път я навива нагоре с постепенно сладострастно придвижване и разкрива пред очите ни вдлъбнат стомах с белег косо, тясна гръд със страховито изпъкнали ребра и с опъната върху тях изпръхнала кожа, осеяна с ранички. – Може да е съгласно броя на гушите, както казахме, само че си мисля, че може да се вкара и стъпаловиден налог. Ризата му още е навита. Някои вперват недоверчиви погледи, други извръщат лице, във въздуха се разнасят слаби подсвирквания. Той наблюдава реакциите с нескриван, съвсем жаден интерес. – Аз упорствам за напредничав налог тегло.
С преценка и начисления според паласките на корема, съгласно шкембето, задника, кълките, целулита, циците на мъжете и това, дето виси на дамите на ръцете тук горе! И хубавото в моята система е, че няма място за такива или онакива тълкувания. Надебелял си – плащаш! Най-после той смъква ризата си надолу.
Убийте ме, само че аз въпреки всичко не възприемам каква е логиката да се събират налози от тези, които печелят пари. Каква е логиката? Слушайте, Натания, и ме чуйте добре: налози би трябвало да се взимат единствено и само от оня, за който страната разполага със устойчиво съмнение, че му е добре, че се усмихва на себе си, че е млад, че е здрав, че е оптимист, че чука нощем и си свирука през деня. Само от тези гадове би трябвало да се взима, като безмилостно им се одират кожите!
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (789)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ