Откъс от "България за начинаещи" на Веселина Седларска
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " България за начинаещи " с създател Веселина Седларска, възложен от Издателство " Сиела "
Народопсихологията на българина оживява в мелодията на сборника с разкази на известната българска журналистка.
След триумфа на психологическия разказ " Кладенецът " този октомври журналистът, политическият коментатор и публицист Веселина Седларска ще ви изненада с цветен букет от портрети и истории, всяка от които илюстрира многоликия и от време на време неподдаващ се на пояснения свят на българина.
" България за начинаещи. Джаз от сюжети и портрети " е къс алманах с най-смешните и най-тъжните познати или неразказвани до момента случки от журналистическата кариера на Веселина. С присъщото си фино възприятие за комизъм тя води читателя по криволичещите пътеки на българското минало и настояще, с цел да го запознае с голям брой странни, само че същински сюжети.
В 224 страници " България за начинаещи. Джаз от сюжети и портрети " побира мигове мълчания и смели редове, горчива подигравка и великодушие. Разказите на Седларска са откровения за детонациите на сърцето в прегръдките на креативното съучастничество и публицистичната непримиримост. В тях оживяват селца, останали непроменени с десетилетия, мемоари за публицистиката в късния социализъм и зората на демокрацията, а гласовете на ексцентричните деца на прехода и чужденци, за пръв път озовали се на българска земя, се вплитат в красива плетеница от сюжети.
Преливайки от роман в описа, без да следва прецизни правила, " България за начинаещи " се трансформира в авангардно литературно осъществяване, в чиято мелодия зазвучава цялата народопсихология на българина, само че никога на цената на достоверността или непременната сензация.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " България за начинаещи " от Веселина Седларска
ДЖАЗ ОТ СЮЖЕТИ И ПОРТРЕТИ
Чантите бяха струпани напряко на тротоара, на върха на купчинката се ветрееше записка с цената – 10 лири. Продавачът се провикна в посока към нас: " Комшу, сана беш лира олур! ". Беше разперил петте пръста на ръката си против ни. Предлагаше стоката си на нас, комшиите, на половин цена.
Денят беше леден, бяхме облечени като всички в близост в тъмни зимни якета. Как този турчин беше схванал, че сме българи? Не беше задоволително близо, с цел да чуе А и ние не говорехме. Това " комшу " ни беше съпровождало през целия ден, на всяка крачка, като че ли на челата ни имаше етикетче " Произведено в България ". По едно време взехме решение да не откликваме на подвикванията нито с взор, нито с жест, да се вършим, че не разбираме какво значи " комшу ". Хайде да ги забележим по какъв начин ще реагират.
И ето в този момент оня търговец викаше: " Сана беш лира олур, комшу ", показваше ни петте си пръста, а ние стояхме със заключени лица, сякаш нямахме нищо общо с офертата. Продавачът уверено потегли към нас, застана пред мъжа ми, мери го с взор, като да се убеди от близко, че не е решил неверно, и рече: " Ей, бай Кольо! ". С интонация какво-се-правиш-че-не-ме-чуваш.
Мъжът ми прихна, аз се закисках, а турчинът продължаваше да ни облъчва с взор не се прави на вманиачен, комшу, на тебе приказвам. Тръгнахме към купчината чанти, избрахме две за 10 лири, по какъв начин да изтървеш опцията да ви разправям по какъв начин я купих тази чанта в Истанбул.
Бай Кольо Хубаво име за комшия. Отвсякъде хубаво, богато на асоциации и ударения. Кольовата майка, майката на Кольо. Дал Кольо, взел Кольо. Идеално име за средностатистически българин, не че има подобен. Ами в случай че въпреки всичко има? Откъде идва той, къде отива, какъв е, за какво е подобен? " Абре, Кольо, абре, наивник, твойта участ неверна е била " (муз. Т. Русев, текст Е. Евтимов, извършва Стефка Берова). Ама, пък и заглавието на тази ария " Мамин Кольо ". " Абре, Кольо, правиш се на кьорав, различен подяжда към този момент твоя самун. " Каквото и да кажеш за Кольо, все ще се отнася и за някой Иван, Стоян, Драган.
Бай Кольо е рисковано да бъде обясняван, само че пък е занимателно да бъде разказван. Той е радостен и печален, умен и доверчив, той е триумф и неуспех, добър и неприятен, той е българин. Най-често не се споделя Кольо. И доста му проличава какъв е на фона на чужденци. Бай Кольо е като безбрежен в своите отсенки език, от който всеки от нас знае обособени думи и налучква изречения.
Затова тази книга не е повсеместен роман за българина, а нещо като речник на част от думите, от които е формиран разказът. Или пък кутия с късчета, от които съвсем може да се сглоби пъзелът " Бай Кольо ". Всяка от тези истории е същинска, някои от имената не са. Четиво и игра за начинаещи. Защото бай Кольо по никакъв начин не обича някой да му се прави на напреднал. В такива случаи незабавно му споделя вица за себе си по различен метод. А и сюжетите и портретите тук са все след едно време, в което всички бяхме
НАЧИНАЕЩИ
През април бях пройдоха, а през ноември същата онази 1989 година се оказах отстъпник по една и съща причина – уволниха ме от вестника. То пък един вестник Но различен нямаше, беше един, в действителност. През ден дребната шефка ми подсещаше, че " вестникът е орган на ОК-а на бекапе, други органи в провинцията няма, тъй като и друго с изключение на бекапе в близост няма, разбираш ли, хлапе? ". Права беше и положителното ми мислеше дамата, някой път напряко я обиквах за малко. С дребната шефка се разбирах, тя пощуря единствено веднъж, чак се ускори да ме удари, махаше с ръце като вентилатор. И защо? Бях си сварила с реотанчето кафе във вазата ѝ, имах потребност от огромна доза него ден, вазата на бюрото ѝ ми се видя идеална за случая. Ама, за какво съм била изхвърлила зюмбюлите.
С огромния началник не знам дали можех да се схвана, той ме мачкаше през дребната шефка, в директен конфликт не бяхме се пробвали. Малката шефка си падаше по цветя, няколко пъти я лъгах, че мирисът на цветя ми работи сънотворно, когато ме е питала: " Ти за какво отново не си съсредоточена? ". Тя не се заяждаше, в случай че закъснеехме за работа, само че беше хитлерът на разсейването, напряко се разстройваше, в случай че не сме съсредоточени. Ние, значи четиримата в стаята с надпис " Икономически отдел ". Мен главата заран и без друго ми тежи, а като чуя изречение, което съдържа дума като петилетка, напряко ми се отвинтва от раменете.
– Ти си дежурна тази седмица за " Клуб " Десета петилетка ".
Тази графа беше нова нелепост, още не бях ѝ хванала цаката и вместо да поразпитам уединено каката от бюрото вляво, се изцепих:
– До десета ли я добутахме, бе, ами че ние развития социализъм сме го изяли с парцалите
Голяма неточност и в изчисленията, и в изцепването.
– Концентрирай се!
В деветата петилетка си бяхме, открих, откакто се концентрирах. Обаче имаше едни хора ударници, герои на социалистическия труд, всякакви бързаци, които бяха изпълнили нормите си за деветата петилетка и членуваха алегорично в Клуб " Десета петилетка ". Живееха в бъдещето. Я, тази дума бъдеще произхождала от ще бъде, открих, откакто си замърморих автоматизирано бъдещебъдещебъдещебъдеще
Та, тия хора предяха, тъчаха, струговаха и затваряха консерви с доматчета " Рома " и дунавска салата в някакви идни времена. За тях разказвахме в новата графа, беше мой ред да пиша етюд за подобен човек, който живее през днешния ден, само че работи във време, което ще бъде. Малката шефка извади един лист, който ѝ бяха дали от профсъюзите, и потегли по него с химикалката от име на име. Спря се на някаква жена от фабриката за чорапи. " Симпатична е – вика, – до момента в който ти се разсъниш да ѝ зададеш въпроси, тя сама ще ти напише очерка, приказлива е. "
Завлякох се до фабриката с един рейс, миришещ на нещо, което не може да бъде сбъркано и измежду милиони миризми. Ако ми дадат да дегустирам тази миризма, незабавно ще я опиша най-подробно: това е български рейс, вратите му се отварят с боричкане и се затварят с ритване, водачът е с цигара, на седалката най-отпред е седнал комшията (братчедът, наборът, селският) на водача, с цел да си приказват какво-що вършат, а на мотора сред двамата има транзисторче и огромно, мръсно, мазно кълбо конци, което е нещо като кивота, съхраняващ тази изконна българо-автобусна миризма. В случая и нашият вестник беше до него, драго ми беше, че работех във вестник, колкото и да не ми личеше от пръв взор. Като си помисля, в случай че не ми куцаше дисциплината, родена си бях таман за публицист.
Онази жена я нямаше на промяна, отишла на санаториум в Хисаря, да, бе, да, тъкмо оня, в който културно-масовик бил Хисарския поп, тя все там ходела Влязох в стаичката на началник-цеха, набрах дребната шефка по телефона, споделих ѝ: " Ударничката я няма, но, тук ми разправяха доста за нея, няма спънка да напиша очерка ". Малката шефка се спече: " А дали фоторепортерът ще може да я снима по изложение? ". Бях не запомнила, че тази графа върви на първа, долу, с огромен портрет. " Концентрирай се! " Така и направих, споделих ѝ, че в това време още няколко дами тук са станали членки на Клуб " Десета петилетка " тези дни. Шефката се зарадва, че няма да вади оня лист, да търси име, да ме праща в различен цех, сподели да си избера едно от новите попълнения и без етюд да не се връщам.
Написах, пратих фоторепортера да снима героинята ми, публикувахме, регистрирах си реда. На другия ден телефонът на бюрото на шефката звънна, тя го подвигна, минутка по-късно ме погледна по този начин, че ми спря часовникът. " Не – говореше в слушалката, – няма потребност да безпокоите основния редактор, в действителност се обадихте навръх който би трябвало, ще взема ограничения, да, доста Ви благодаря... "
Другаросваше общително този, който се беше обадил, но, се виждаше, че набира сили да изригне и нямах подозрение, че цялата тази работа има нещо общо с мен. Имаше.
– Тази не е изпълнила проекта си за деветата петилетка, разбираш ли, за никаква десета петилетка не работи, профпредседателят е гневен, желае да звъни на основния, който единствено това чака – да те уволни, писна ми да те избавям, по какъв начин можа да опишеш с най-големи детайлности, че е изпълнила проект, който не е изпълнила, толкоз ли си наивна, че всеки може да те излъже, какво ще те върша в този момент, а? А?
– Ми тя ми сподели, че го е изпълнила проекта най-подробно ми описа
– Концентрирайте се! Кажете нещо!
Каката отляво се правеше, че духа над ноктите си, таман ги беше лакирала. Чичото отдясно, той ни беше нещо като зам.-началник на отдела, подвигна взор от очерка: " Тя ли ти сподели тези цифри на създадените от нея чорапи, че са в действителност над проекта? ".
– Тя. Самата тя.
– Гледай ти на какви хора сме поверили чорапното си произвеждане – изпъшка чичото.
Решихме да си траем. Сутрин шефката звънеше на една позната в профсъюзите и ревизираше какъв брой чифта още ѝ трябват на моята псевдогероиня да извърши проекта си за петилетката. Нервна беше, раздразнителна. " Стига си попълвала кръстословици! "
– Какво да върша, да отида да оплитам чорапи, с цел да извърши онази лъжкиня по-скоро петилетния проект ли?
След две-три седмици онази се натутка и си извърши петилетката, не ме беше излъгала с доста значи. Отидохме с шефката, каката и чичото в " Каваците " да пием бира по този случай. И таман си помислихме, че тази тъга свърши, когато тя в действителност стартира – шефът беше схванал. Ние тогава доста не бяхме наясно с доносничеството. Понечихме да се чудим по какъв начин ни е разкрил, само че той ме изхвърли толкоз бързо, че нямаше смисъл от чудене. За дребната шефка стана ясно, че ония от ОК-ато на бекапето споделили " да ѝ се набият чемберите, с цел да ѝ светне под забрадката ". Падаха си тези хора по метафори, че и изискани.
Какво ѝ стана на дребната шефка, не знам, само че откакто бяхме разконспирирани, тя се успокои. Като че ли към този момент ѝ беше все едно какво става. Нито ми викам, нито нищо. " Животът се върти, хлапе, от майка си съм го чувала. Не знам какво значи, само че ми звучи хубаво все още " – и потегли да ревизира в тълковния речник какво значи чембери. Нашите, чиста работа, ме назоваха ту хаймана, ту пройдоха, и двете понятия ми пасваха в подтекста на тогавашния идеологически климат. През ноември обаче им го върнах тъпкано предвид на новия политически полъх: – Дисидент съм – заявих им, – запомнете,
ДИ-СИ-ДЕНТ
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (814)
Народопсихологията на българина оживява в мелодията на сборника с разкази на известната българска журналистка.
След триумфа на психологическия разказ " Кладенецът " този октомври журналистът, политическият коментатор и публицист Веселина Седларска ще ви изненада с цветен букет от портрети и истории, всяка от които илюстрира многоликия и от време на време неподдаващ се на пояснения свят на българина.
" България за начинаещи. Джаз от сюжети и портрети " е къс алманах с най-смешните и най-тъжните познати или неразказвани до момента случки от журналистическата кариера на Веселина. С присъщото си фино възприятие за комизъм тя води читателя по криволичещите пътеки на българското минало и настояще, с цел да го запознае с голям брой странни, само че същински сюжети.
В 224 страници " България за начинаещи. Джаз от сюжети и портрети " побира мигове мълчания и смели редове, горчива подигравка и великодушие. Разказите на Седларска са откровения за детонациите на сърцето в прегръдките на креативното съучастничество и публицистичната непримиримост. В тях оживяват селца, останали непроменени с десетилетия, мемоари за публицистиката в късния социализъм и зората на демокрацията, а гласовете на ексцентричните деца на прехода и чужденци, за пръв път озовали се на българска земя, се вплитат в красива плетеница от сюжети.
Преливайки от роман в описа, без да следва прецизни правила, " България за начинаещи " се трансформира в авангардно литературно осъществяване, в чиято мелодия зазвучава цялата народопсихология на българина, само че никога на цената на достоверността или непременната сензация.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " България за начинаещи " от Веселина Седларска
ДЖАЗ ОТ СЮЖЕТИ И ПОРТРЕТИ
Чантите бяха струпани напряко на тротоара, на върха на купчинката се ветрееше записка с цената – 10 лири. Продавачът се провикна в посока към нас: " Комшу, сана беш лира олур! ". Беше разперил петте пръста на ръката си против ни. Предлагаше стоката си на нас, комшиите, на половин цена.
Денят беше леден, бяхме облечени като всички в близост в тъмни зимни якета. Как този турчин беше схванал, че сме българи? Не беше задоволително близо, с цел да чуе А и ние не говорехме. Това " комшу " ни беше съпровождало през целия ден, на всяка крачка, като че ли на челата ни имаше етикетче " Произведено в България ". По едно време взехме решение да не откликваме на подвикванията нито с взор, нито с жест, да се вършим, че не разбираме какво значи " комшу ". Хайде да ги забележим по какъв начин ще реагират.
И ето в този момент оня търговец викаше: " Сана беш лира олур, комшу ", показваше ни петте си пръста, а ние стояхме със заключени лица, сякаш нямахме нищо общо с офертата. Продавачът уверено потегли към нас, застана пред мъжа ми, мери го с взор, като да се убеди от близко, че не е решил неверно, и рече: " Ей, бай Кольо! ". С интонация какво-се-правиш-че-не-ме-чуваш.
Мъжът ми прихна, аз се закисках, а турчинът продължаваше да ни облъчва с взор не се прави на вманиачен, комшу, на тебе приказвам. Тръгнахме към купчината чанти, избрахме две за 10 лири, по какъв начин да изтървеш опцията да ви разправям по какъв начин я купих тази чанта в Истанбул.
Бай Кольо Хубаво име за комшия. Отвсякъде хубаво, богато на асоциации и ударения. Кольовата майка, майката на Кольо. Дал Кольо, взел Кольо. Идеално име за средностатистически българин, не че има подобен. Ами в случай че въпреки всичко има? Откъде идва той, къде отива, какъв е, за какво е подобен? " Абре, Кольо, абре, наивник, твойта участ неверна е била " (муз. Т. Русев, текст Е. Евтимов, извършва Стефка Берова). Ама, пък и заглавието на тази ария " Мамин Кольо ". " Абре, Кольо, правиш се на кьорав, различен подяжда към този момент твоя самун. " Каквото и да кажеш за Кольо, все ще се отнася и за някой Иван, Стоян, Драган.
Бай Кольо е рисковано да бъде обясняван, само че пък е занимателно да бъде разказван. Той е радостен и печален, умен и доверчив, той е триумф и неуспех, добър и неприятен, той е българин. Най-често не се споделя Кольо. И доста му проличава какъв е на фона на чужденци. Бай Кольо е като безбрежен в своите отсенки език, от който всеки от нас знае обособени думи и налучква изречения.
Затова тази книга не е повсеместен роман за българина, а нещо като речник на част от думите, от които е формиран разказът. Или пък кутия с късчета, от които съвсем може да се сглоби пъзелът " Бай Кольо ". Всяка от тези истории е същинска, някои от имената не са. Четиво и игра за начинаещи. Защото бай Кольо по никакъв начин не обича някой да му се прави на напреднал. В такива случаи незабавно му споделя вица за себе си по различен метод. А и сюжетите и портретите тук са все след едно време, в което всички бяхме
НАЧИНАЕЩИ
През април бях пройдоха, а през ноември същата онази 1989 година се оказах отстъпник по една и съща причина – уволниха ме от вестника. То пък един вестник Но различен нямаше, беше един, в действителност. През ден дребната шефка ми подсещаше, че " вестникът е орган на ОК-а на бекапе, други органи в провинцията няма, тъй като и друго с изключение на бекапе в близост няма, разбираш ли, хлапе? ". Права беше и положителното ми мислеше дамата, някой път напряко я обиквах за малко. С дребната шефка се разбирах, тя пощуря единствено веднъж, чак се ускори да ме удари, махаше с ръце като вентилатор. И защо? Бях си сварила с реотанчето кафе във вазата ѝ, имах потребност от огромна доза него ден, вазата на бюрото ѝ ми се видя идеална за случая. Ама, за какво съм била изхвърлила зюмбюлите.
С огромния началник не знам дали можех да се схвана, той ме мачкаше през дребната шефка, в директен конфликт не бяхме се пробвали. Малката шефка си падаше по цветя, няколко пъти я лъгах, че мирисът на цветя ми работи сънотворно, когато ме е питала: " Ти за какво отново не си съсредоточена? ". Тя не се заяждаше, в случай че закъснеехме за работа, само че беше хитлерът на разсейването, напряко се разстройваше, в случай че не сме съсредоточени. Ние, значи четиримата в стаята с надпис " Икономически отдел ". Мен главата заран и без друго ми тежи, а като чуя изречение, което съдържа дума като петилетка, напряко ми се отвинтва от раменете.
– Ти си дежурна тази седмица за " Клуб " Десета петилетка ".
Тази графа беше нова нелепост, още не бях ѝ хванала цаката и вместо да поразпитам уединено каката от бюрото вляво, се изцепих:
– До десета ли я добутахме, бе, ами че ние развития социализъм сме го изяли с парцалите
Голяма неточност и в изчисленията, и в изцепването.
– Концентрирай се!
В деветата петилетка си бяхме, открих, откакто се концентрирах. Обаче имаше едни хора ударници, герои на социалистическия труд, всякакви бързаци, които бяха изпълнили нормите си за деветата петилетка и членуваха алегорично в Клуб " Десета петилетка ". Живееха в бъдещето. Я, тази дума бъдеще произхождала от ще бъде, открих, откакто си замърморих автоматизирано бъдещебъдещебъдещебъдеще
Та, тия хора предяха, тъчаха, струговаха и затваряха консерви с доматчета " Рома " и дунавска салата в някакви идни времена. За тях разказвахме в новата графа, беше мой ред да пиша етюд за подобен човек, който живее през днешния ден, само че работи във време, което ще бъде. Малката шефка извади един лист, който ѝ бяха дали от профсъюзите, и потегли по него с химикалката от име на име. Спря се на някаква жена от фабриката за чорапи. " Симпатична е – вика, – до момента в който ти се разсъниш да ѝ зададеш въпроси, тя сама ще ти напише очерка, приказлива е. "
Завлякох се до фабриката с един рейс, миришещ на нещо, което не може да бъде сбъркано и измежду милиони миризми. Ако ми дадат да дегустирам тази миризма, незабавно ще я опиша най-подробно: това е български рейс, вратите му се отварят с боричкане и се затварят с ритване, водачът е с цигара, на седалката най-отпред е седнал комшията (братчедът, наборът, селският) на водача, с цел да си приказват какво-що вършат, а на мотора сред двамата има транзисторче и огромно, мръсно, мазно кълбо конци, което е нещо като кивота, съхраняващ тази изконна българо-автобусна миризма. В случая и нашият вестник беше до него, драго ми беше, че работех във вестник, колкото и да не ми личеше от пръв взор. Като си помисля, в случай че не ми куцаше дисциплината, родена си бях таман за публицист.
Онази жена я нямаше на промяна, отишла на санаториум в Хисаря, да, бе, да, тъкмо оня, в който културно-масовик бил Хисарския поп, тя все там ходела Влязох в стаичката на началник-цеха, набрах дребната шефка по телефона, споделих ѝ: " Ударничката я няма, но, тук ми разправяха доста за нея, няма спънка да напиша очерка ". Малката шефка се спече: " А дали фоторепортерът ще може да я снима по изложение? ". Бях не запомнила, че тази графа върви на първа, долу, с огромен портрет. " Концентрирай се! " Така и направих, споделих ѝ, че в това време още няколко дами тук са станали членки на Клуб " Десета петилетка " тези дни. Шефката се зарадва, че няма да вади оня лист, да търси име, да ме праща в различен цех, сподели да си избера едно от новите попълнения и без етюд да не се връщам.
Написах, пратих фоторепортера да снима героинята ми, публикувахме, регистрирах си реда. На другия ден телефонът на бюрото на шефката звънна, тя го подвигна, минутка по-късно ме погледна по този начин, че ми спря часовникът. " Не – говореше в слушалката, – няма потребност да безпокоите основния редактор, в действителност се обадихте навръх който би трябвало, ще взема ограничения, да, доста Ви благодаря... "
Другаросваше общително този, който се беше обадил, но, се виждаше, че набира сили да изригне и нямах подозрение, че цялата тази работа има нещо общо с мен. Имаше.
– Тази не е изпълнила проекта си за деветата петилетка, разбираш ли, за никаква десета петилетка не работи, профпредседателят е гневен, желае да звъни на основния, който единствено това чака – да те уволни, писна ми да те избавям, по какъв начин можа да опишеш с най-големи детайлности, че е изпълнила проект, който не е изпълнила, толкоз ли си наивна, че всеки може да те излъже, какво ще те върша в този момент, а? А?
– Ми тя ми сподели, че го е изпълнила проекта най-подробно ми описа
– Концентрирайте се! Кажете нещо!
Каката отляво се правеше, че духа над ноктите си, таман ги беше лакирала. Чичото отдясно, той ни беше нещо като зам.-началник на отдела, подвигна взор от очерка: " Тя ли ти сподели тези цифри на създадените от нея чорапи, че са в действителност над проекта? ".
– Тя. Самата тя.
– Гледай ти на какви хора сме поверили чорапното си произвеждане – изпъшка чичото.
Решихме да си траем. Сутрин шефката звънеше на една позната в профсъюзите и ревизираше какъв брой чифта още ѝ трябват на моята псевдогероиня да извърши проекта си за петилетката. Нервна беше, раздразнителна. " Стига си попълвала кръстословици! "
– Какво да върша, да отида да оплитам чорапи, с цел да извърши онази лъжкиня по-скоро петилетния проект ли?
След две-три седмици онази се натутка и си извърши петилетката, не ме беше излъгала с доста значи. Отидохме с шефката, каката и чичото в " Каваците " да пием бира по този случай. И таман си помислихме, че тази тъга свърши, когато тя в действителност стартира – шефът беше схванал. Ние тогава доста не бяхме наясно с доносничеството. Понечихме да се чудим по какъв начин ни е разкрил, само че той ме изхвърли толкоз бързо, че нямаше смисъл от чудене. За дребната шефка стана ясно, че ония от ОК-ато на бекапето споделили " да ѝ се набият чемберите, с цел да ѝ светне под забрадката ". Падаха си тези хора по метафори, че и изискани.
Какво ѝ стана на дребната шефка, не знам, само че откакто бяхме разконспирирани, тя се успокои. Като че ли към този момент ѝ беше все едно какво става. Нито ми викам, нито нищо. " Животът се върти, хлапе, от майка си съм го чувала. Не знам какво значи, само че ми звучи хубаво все още " – и потегли да ревизира в тълковния речник какво значи чембери. Нашите, чиста работа, ме назоваха ту хаймана, ту пройдоха, и двете понятия ми пасваха в подтекста на тогавашния идеологически климат. През ноември обаче им го върнах тъпкано предвид на новия политически полъх: – Дисидент съм – заявих им, – запомнете,
ДИ-СИ-ДЕНТ
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (814)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ