Васил Златарев: Целият ми съзнателен живот бе отдаден на плуването
В памет на плувния исполин Васил Златарев BGswim.com напомня каква колосална персона беше с изявлението пред списание „ Плуване & Водна топка “ от 2011 година
- Да си призная се усещам леко обезпокоен – сякаш приказвам със самата история. Може би следователно вие да кажете първите думи.
- Доста се вживях в тази работа откакто разбрах, че желаете да ме интервюирате за списание “Плуване & Водна топка”. Възприемам този диалог като лебедовата си ария. И аз като всички други ще си отида. Намирам се в края на виталния си път – през юли месец т.г. ще навърша 80 години. Едва ли има различен жив човек в България, който да има такова всестранно присъединяване в плувните спортове – единствено в скоковете във вода и синхронното плуване не съм взел участие.
.jpg )
Васил Златарев награждава най-бързия българин във водата Цветан Голомеев. Снимки: Личен списък
Целият ми умишлен живот е предан на плуването. Но то ми се отблагодари напълно, върна ми напъните най-малко 100 пъти. В плуването аз съм може би неповторим, тъй като реализирах всичко. Съдете сами – в плуването бях играч, народен играч, занаятчия на спорта, капитан на националния отбор; във водната топка – играч, народен играч, занаятчия на спорта, помощник-треньор на националния тим по физическа и плувна подготовка при двама национални треньори – Йордан Гайдаров и Любомир Сотиров; като треньор – инструктор, треньор, основен треньор, старши треньор на националния отбор; като арбитър – арбитър, основен арбитър, ръководител на Съдийската гилдия по плуване към БФПС, основен арбитър на европейското състезание по плуване, което се организира през 1985 година в София, а на републикански шампионати съм бил основен арбитър най-малко 50 пъти. В заника на живота си бях определен за почетен ръководител на Асоциацията на българските плувци. Дай Боже, всекиму!
- Как виждате началото на българското спортно плуване през призмата на вашия необикновен витален и плувен опит?
- Плувният спорт в България минава при един непрестанен напредък, само че той постоянно е бил в директна връзка и взаимозависимост от материалното положение на страната. В интервала до Втората международна война плуването е резултат от напъните на многочислени запалянковци и фенове, само че без дейната помощ на страната. Басейните по това време са съвсем всички затворени, нямаше къде да се плува.
Край морето и Дунава хората бяха облагодетелствани, само че ние в София бяхме зле. Плувахме на най-различни водни площи. Плувахме да вземем за пример на така наречен “Гьол Плаж”. Всъщност това беше един ров, останал от войната, който се пълнеше с дъждовна вода. После там построиха Ветеринарния институт.
- Плували сте в мръсна, студена и кална вода, в някаква яма! Просто необикновено... А от кое място води началото си модерния стадий в плуването съгласно вас?
- Още през 1945 година се основава Народен физкултурен съюз (НФС), към който се провежда и Републиканската секция по плуване. Двете организации сплотяват огромна част от въодушевените състезатели и деятели отпреди войната. Основите на модерното плуване в България се слагат от Миролюб (Мирон) Кутинчев – някогашен бележит играч по плуване. Той изиграва съществена роля.
На европейското състезание в София през 1985 година (отляво на дясно) дружно с сътрудника Георги Миндов, сина - журналиста Иван Златарев, Илия Лалов - стожер на плувните спортове в ЦСКА и доктора на националния тим Румен Парашкевов
През 1946 година Кутинчев е определен за ръководител на Централния плувен комитет. През 1947 година под негово управление бяха построени два тима – народен и градски на София, като беше обезпечено безплатно прилагане на басейна на Централната минерална баня...
- Там басейнът какъв брой метра беше дълъг? 15?
- Не, с два метра по-дълъг – 17. Но водата беше топла, минерална, имаше и четири коридора – с въжета и на места с коркови тапи. За треньор на националния тим бе поканен чеха Мирослав Хладки. Той работи към 6 месеца у нас, а след това го смени различен чех Петър Иранек. Иранек още преди войната е живял в България, бил е добър плувец и живееше наоколо. Мирон Кутинчев провежда и първия конкурс за инструктори по плуване – Кирил Русев (Куната), Никола Нанов (Пашата), Любомир Милковски, Коста Гецов, Сотир Сотиров, Евтим Кощров. После имаше и някаква младежка групировка – припомням си единствено, че в нея бяха Васил Станкович и Иван Попов. Съратник на Кутинчев и секретар на Централния плувен комитет бе Русчо Русев.
- А първите надпревари тогава?
- Имаше надпревари, даже интернационалните. През 1946 година Балканиада в Сплит (Югославия), през 1947 година Балкано-средноевропейски игри в Будапеща, а през 1948 година отново Балкано-средноевропейски игри, само че в Дурацо...
- Не се ли споделя Дуръс, някои българи го назовават и Драч...
- Ние му викахме тогава Дурацо. Там участвах и аз. Бяхме ние, албанците и унгарците. Югославяните ги нямаше, споделиха, че се готвят за олимпиадата в Лондон, само че май имаше някакви политически аргументи да не дойдат. Подготовката се водеше от Кутинчев и Ефтим Кощров – викаха му Лядж. Ядяхме в ресторанта на “Славянска беседа”. Бяха гладни години, всичко беше с купони, имаше черна борса. Даваха ни по една вечеря...
- Какво, филия с масло и чай?
- Не, естествена храна. Имаше дори шницели. Ядяхме с огромен вкус. Преди Албания обаче се организира републиканското отново през 1948 година По това време най-силен брусист в България беше Сергей Родионов (Серьожката) – етнически руснак. Едър мъж, огромен плувец, от едно село до Варна – викаха му съветското село. Бяха от някаква религиозна фракция, преселили се от Русия в България... Как им викаха?
- Староверци.
- Да, староверци, по този начин им викаха. Родионов нещо не го харесваха началниците. Та преди да стартират надпреварите на “Република” (бивша “Мария-Луиза”) имаше един безсрамник от Бургас, който като ме видя на всеослушание вика: “Какво е пристигнало това, сополивото (сополивото бях аз)? Работата е ясна – първи е Серьожката, втори е Беров, трети съм аз.” Страшно се засегнах и ядосах.
С Йордан Гайдаров
Казвам му: “Може всички други да ме бият, само че теб ще те удрям!” Връщам се у дома и вземам решение да взема “допинг”. Гладни години. Майка ми имаше една кутия със захар. Взимам едно яйце, разрушавам го и го разбърквам със захарта. В сместа поставям и 4-5 капки валериан. Кой ти да знае тогава, че “допингът” работи несъмнено време.
Скачаме на 200 метра бруст. До 150-ия метър плувах наедно със Серьожката, а по-късно си крещя: “Много съм пресен, в този момент би трябвало да нападам!” Разминах ги като на церемониал и станах първи. По това време треньор беше Лядж (Евтим Кощров). Той преди този момент ми беше заречен, че в случай че удрям Сергей Родионов ще получа двойна порция храна в ресторанта на “Славянска беседа”. Удържа на думата си. Излапах две порции. После разбра, че се бил отказал от личната си порция, само че нали беше дал към този момент заричане.
- До Дуръс по какъв начин се добрахте?
- До Албания пътувахме първо с един боен аероплан – без седалки – София-Белград. После югославски аероплан ни закара до Тирана. Оттам до Дурацо пътувахме по единствената железопътна линия в Албания – Тирана-Дурацо – дълга 7 километра. Самото съревнование беше на един понтонен басейн в морето – представете си оразмерен сандък от сковани дъски, имаше обаче блокчета. Там станах трети.
Понеже знам, че сте фен на пикантните истории ще ви опиша една. Стефан Попов (Замората) седи на едно трупче и яде ябълка. Мирон Кутинчев му дава венчалната си халка да му я пази. Замората си я поставя на пръста, замерва с остатъка от ябълката някой, не си припомням кой, обаче го уцели, само че халката и тя... полита дружно с остатъка от ябълката. Изчезна в морския пясък крепко пушек.
На Мирон щеше да разум стане неприятно, пребледня, само че случилото се, случило. На връщане от Албания породиха някакви политически проблеми и югославяните не позволиха на български аероплан да кацне в Белград. Добре, че наш дипломат в Белград бе Богомил Нонев – състезателен активист и някогашен плувец. Цял ден седяхме в посолството, не ни разрешаваха да излезем на открито. От посолството ни купиха билети за трен и по този начин се прибрахме в София.
- А румънци не участваха ли?
- Не. Добре, че споменахте за тях. През 1949 година се състоя двустранната среща България-Румъния. Румънците ни биха на водна топка с 13:0. В плуването единствено Васил Биолчев на тил победи двамата румънци – плуваха по двама румънци и двама българи във всяка дисциплинираност. Буби (Атанас) Гинчев за малко да стане първи на кроул, само че не съумя. Аз още веднъж станах трети на бруст.
- Провеждахте ли подготвителни лагери?
- Да. През 50-те години на предишния век да вземем за пример бяхме на един лагер в Перник. Спяхме на стадиона в две обособени стаи. За дамите имаше кревати, само че за мъжете не за всички – някои спяха на пода на дюшеци. През 1953 година се организира и първият интернационален подготвителен лагер – в Унгария на “Маргит Цигед”.
Ние, българите, бяхме към 40 индивида. Треньори бяха Мирон Кутинчев, Борето Пъргавелов, Светла Славчева, Стойчо Бачев. Имахме и доктор – Спиридон Боров (преподавател по анатомия във ВИФ). Към нас имаше прикован маджарски треньор. През 1956 година пък плувах на срещата ГДР- България в Ерфурт. Спомням си, че водата в открития басейн бе прясно заменена – 16 градуса. Като скочих не можах да си поема мирис няколко секунди.
- Знам, че сте приключили висшето си обучение във ВИФ “Георги Димитров” в София.
- Да, през 1954 година аплайвах във ВИФ. Преди това бях малко експерт, даваха ми стипендия от 30 лв....
- Малко или доста пари за тогава?
- За да се ориентирате ще ви кажа, че кило хубава луканка по това време струваше 8 лв.. Не беше дребна стипендията, а годините в действителност бяха гладни. Като занаятчия на спорта съгласно правилника на ВИФ имах право да вляза да изучавам по омекотен метод – имаше 10%-процентна квота за майстори на спорта. Но наложително трябваше де си изкарал изпита по български. Стана обаче фал.
1971 година От ляво на дясно: Людмил Хаджисотиров, Васил Златарев, доктор, Любомир Рунтов
В документите си за кандидатстване сложих дипломата си за занаятчия на спорта, а не картата. Чиновниците не я погледнали (гледали за карта) и не ме класираха. Ходих до ВКФС, намеси се и ген. Владимир Стойчев. Увеличиха броя за майстори на спорта с един човек и влязох във ВИФ. Ако не бях занаятчия на спорта в никакъв случай нямаше да влезна да изучавам във ВИФ. Там бях доста почитан и уважаван. Викаха ми “Майстора”.
Завърших висшето си обучение във ВИФ с триумф над 5.50 – отличен. През 1959 година в София нямаше работа и от Министерството на националната култура ме разпределиха в Балчик като преподавател по физическо образование. Бях към този момент женен. Жена ми – Доротея Стефанова – я бяха разпределили в Ученическа спортна школа – Варна. Отидох в Градския съвет на БСФС и със съдействието на Борето Пъргавелов ме назначиха за градски треньор на Варна по плуване. Имах доста разправии с Министерството, че не започнах работа в Балчик.
Непрекъснато ми пращаха писма, като даже ме заплашваха, че ще ми анулират дипломата. Издействах да ми напишат писмо от Градския комитет на партията, в което буквално се четеше: “Другарят Васил Златарев е липсващ кадър и като подобен е назначен за градски треньор по плуване на Варна”. Но и от това не мирясаха, до момента в който самичък не отдих в Министерството и им споделих: “Аз съм кадър по плуване, а вие ме пращате в Балчик където няма басейн!” Оставиха ме на мира.
- Във Варна с огромните четирима ли стартира работа?
- Да. Имате поради Алекси Алексиев, доктор Любо Лазаров, Милко Рачев и Ламбо Чакъров, несъмнено. С тях започнах. Работата ми във Варна беше най-вече методическа. Реших самият аз да не вземам състезатели, а да бъда треньор на треньорите. Помагах им да се вършат проектите, да си създадат циклите. Най-важното обаче – бях съдия при разногласията и споровете сред тях.
Най-вече те възникваха при разногласията за басейн, коридори и часове. Всички желаеха най-хубавите часове и най-многото коридори за себе си и своите състезатели. Големи разправии. Всеки твърдеше, че неговите са най-хубави и нему се поставят най-хубавите коридори и най-удобните часове. Аз обаче им направих график-слънце и топката се успокои. Престанаха да се дърлят.
- За да ви успокоя ще ви кажа, че 50 години по-късно във Варна си е все същото. Всеки се мисли за най-хубав и не признава другите. А по кое време станахте учител в Софийския университет “Климент Охридски”?
- През 1962 година се откри конкурс за постоянен учител по плуване в Софийския университет. Явих се и го завоювах. Имах доста мощна конкуренция в лицето на Руси Сяров – завоювах с 50 стотни преднина. Започнах незабавно работа – през есента на същата 62 година. По същото време ръководител на секцията по плуване бе Стефан Давидов. През 1963 година той ме предложения да стане треньор на националния тим. Приех и започнах да работя с всички треньори. Бях методист. Създадох три обединения – А народен тим, Б народен тим, младежки народен тим.
Реших, че работата би трябвало да се сложи на всеобща основа, а не да се работи единствено с 5-6 елитни състезатели и то по единна методика, да се вършат лагери, надпревари, да се употребяват достиженията на спортната просвета. През 1965 бях основател за основаването на Научна комисия за надзор на състезателите. Бях труженик за провеждането на двустранни срещи, само че не всички се реализираха. Гърците и узбеките ни отхвърлиха, единствено турците се съгласиха. През 1968 година изпратихме трима души на олимпиада в Мексико – Юлиян Русев, Мария Николова и Жанет Славчева. Водач на тима бе Алекси Алексиев. В тези години обаче бюрокрацията стартира да се усилва неимоверно, и то в неприятния смисъл.
Доведоха в България един руски експерт по обмисляне – Семашко, който оглави Бюрото за олимпийска подготовка. В резултат всички трябваше да вършим едни умопомрачителни проекти – по 50 страници защо ли не. Това не ми се нравеше. Вече ме беше извикал Христо Меранзов (шефа на спорта), който сложи изискване да напусна Софийския университет и да се трансферира на целодневна щатна работа като народен треньор в БСФС. Тогова се замислих за заместител и започнах да се оглеждам...
- И се сетихте за Панчо Гюрков?
- Да. Реших, че той е най-подходящият. Младо момче, от моето сдружение – “Академик” (Сф), някогашен играч. Винаги съм държал нашите хора да са си плувци, а не някой примъкнал се от другаде. Първо приказвах с Панчо Гюрков и той се съгласи. После го предложих на Меранзов и той се съгласи. С Панчо Гюрков се договорихме -отиваме дружно с тима на лагер в Цахкадзор (Арменска ССР), той като нов треньор, аз като остарял треньор. Там в действителност му предадох тима.
Аз го предложих, аз го вкарах и той стартира да работи по мой проект. Той стартира работа като старши треньор на националния тим по плуване на България при започване на 1968 година В течение на годините бях безпределно задоволен, че съм направил верния избор. Той съумя да провежда вярно работата, разви достиженията на състезателите, вкара централизираната подготовка, реализира огромни триумфи. И до през днешния ден съм горделив със своя верен избор.
- Имате изумителни достижения и във водната топка.
- Да, и там не се изложих. Между другото напълно неотдавна срещнах Мато (Матей Попов), който ми вика” “Ей, тренер, отпорваше ни хастара от плуване, само че бяхме доста положителни при теб. Имаше смисъл от всичко това”. Не всички плувци харесват водната топка, само че аз играех, даже станах занаятчия на спорта. Бях и кондиционен треньор и по плувна подготовка на националния тим. Славни години бяха.
- Не мога да не ви попитам за персоналното ви мнение по отношение на разногласието за рождената дата на българското спортно плуване. Вие знаете добре, само че да напомним въпреки всичко за нашите читатели, че има две съществени тези – първата твърди, че то е родено през 1931 година (балканиадата по плуване в София); втората е уверена, че българското спортно плуване се ражда през 1923 година, когато във Варна се основава Български Народен Морски Сговор.
- Личното ми мнение е, че това няма изключително значение. Даже ще кажа нещо още по-силно – прекомерно доста внимание се отделя на този, по моему, нищожен въпрос. Това са исторически работи, исторически разногласия. Факт е, че и двете дати имат значение за българската плувна история, само че коя е „ вярната” не мога да взема отношение.
Повтарям, това по скромното ми мнение не е доста значимо. Всъщност какво значение има това за българското плуване все още? Всичко това ми наподобява само че разногласието кое е първото – яйцето или кокошката?
- Прави ми усещане, че откакто се откажат от спортното плуване някогашните към този момент спортисти по никакъв метод не оказват помощ на спорта си. Става дума за стотици, какво ти стотици, за хиляди хора, народ. Немалка част от тях имат големи благоприятни условия, контакти, могат да лобират, само че нищо не вършат. Даже, нека бъркам, имам възприятието, че немалка част от някогашните даже се радват, че българското плуване сега е в тежка рецесия. Защо се получава по този начин? Не се ли отхвърлят по този метод хиляди от нас от част от живота си?
- Съгласен съм с вас. Така е. За жал някогашните плувци не оказват помощ на спорта си. Според мен това се дължи на две съществени аргументи. Първата е, че през днешния ден времената са извънредно тежки, живее се доста мъчно, виждате, че голямата част от българите колкото да свързват двата края. Втората причина е, че немалка част от някогашните плувци напряко се отвратиха от тежката подготвителна работа и колосалните натоварвания на които бяха подложени по време на дейната си спортна активност.
Всичко това дотолкоз им е омръзнало, че не желаят дори и да помислят повече за плуване. Те са блъскани, блъскани. Такава е действителността и сякаш нищо не може да се направи. Все отново има хора, които въпреки и с доста скромни благоприятни условия оказват помощ кой с каквото може на родното плуване. Но голямата част от някогашните плувци, за жалост, са изцяло безразлични към днешните му проблеми и паники.
- Добре, въпреки всичко, ние плувците, какво можем да сторим в наши дни, че да помогнем на обичания си спорт?
- Нещата си някак доста се комерсиализираха. Повечето треньори нямат високи цели. Искат да си имат групичка, да събират пари на ръка и да си живеят живота. Дечица, платежоспособни родители, пари в джоб, сладостен живот. Бизнес, всеки желае да печели. Това не е единствено в плуването, дори не е единствено в спорта. Всичко това наподобява е болест на капитализма.
- В тази връзка каква е вашата оценка за активността на Асоциацията на българските плувци? Ние се опитваме по всякакъв начин да подкрепяме, доколкото ни стигат силите, българското плуване. Вие сте и почетен ръководител на нашата Асоциация...
- С две думи – работите доста добре. Прави ми усещане, че вие сте проведени чудесно, ефикасни сте и довеждате работите до дъно. Организацията (разбирана като професионална дейност) отколе е ахилесовата пета на нашите хора. При вас имаме извънредно рядко, да не кажа неповторимо изключение. И с просто око се вижда, че работите професионално, познавате в най-малките елементи нещата, стремите се да запълните големи празнини, в които никой различен не навлиза. Имате предпочитание да подобрите нещата. Но и вие в огромна степен сте безсилни. Без помощта на страната, на българската общност нищо няма да се получи.
- От думите ви логичен следва, че нищо не може да се направи от обособени лица и обособени организации. Не съм склонен. Вие сте от остарялото потомство, което на всички места е привикнало да вижда вездесъщата ръка на страната. Но ние живеем в радикално друго време – в постиндустриалната ера, във века на суперскоростните връзки, на световното село, на хаоса, на неопределеността. В наши дни двадесет-тридесет проведени хора, с контакти и пари могат да сторят повече, в някои връзки даже от цялата страна...
- Не споделям визията ви. Убеден съм, че без страната нищо не може да се получи, изключително в спорт като плуването. Дори в последно време с наслада виждам плахи опити на страната да се завърне в полето на спорта, и в частност на плуването.
- А през 60-те, 70-те, 80-те години на предишния век не ви ли е идвало мислено, най-малко като концепция, да извършите нещо като нашата днешна Асоциация на българските плувци, въпреки и под друго име?
- Не, в никакъв случай. Дори не ни е минавало през главата. Бяха напълно други времена. Всичко беше централизирано. Всичко се решаваше от горната страна. А и надали щяха да ни разрешат, дори щяхме да имаме огромни неприятности. По това време Асоциация на българските плувци, не-е-е, парадокс...
- Нека да приключим с посланието на великия, думата не е пресилена, Васил Златарев към българските плувци. Какво ще кажете на младите, междинното потомство, към този момент застарелите, хората на края на живота си? Уверявам ви, те ще се вслушат във вашите думи...
- Плуването е било, е и ще бъде обичан спорт за хората, за българите. Така е било, по този начин е и по този начин ще бъде. Това обаче единствено по себе си не е задоволително. Трябва да се направи по този начин, че плуването да се практикува всеобщо, от дребни, от огромни, от млади и от остарели, от мъже и от дами.
Единственият метод да се получи обаче е, упражняването му да стане по-евтино и по-достъпно. Плуването е национален спорт. Незаменима в тази ситуация е ролята на страната. Без нея нищо няма да стане на процедура. Заниманията с плуване постоянно се отплащат на индивида. В това няма никакво подозрение.
Визитка
Васил Иванов Златарев
Роден на 26.07.1931 година в София
Многократен държавен първенец и рекордьор по плуване на бруст за интервала 1948-1957 година
Капитан на националния тим по плуване
Старши треньор по плуване на националния тим
Майстор на спорта по водна топка
Кондиционен треньор и по плувна подготовка на националния тим по водна топка
Председател на Съдийската гилдия по плуване към БФПС
Главен арбитър на Европейското състезание по плуване през 1985 година в София
Дългогодишен учител по плуване в СУ “Св. Климент Охридски”
Почетен ръководител на Асоциацията на българските плувци
- Да си призная се усещам леко обезпокоен – сякаш приказвам със самата история. Може би следователно вие да кажете първите думи.
- Доста се вживях в тази работа откакто разбрах, че желаете да ме интервюирате за списание “Плуване & Водна топка”. Възприемам този диалог като лебедовата си ария. И аз като всички други ще си отида. Намирам се в края на виталния си път – през юли месец т.г. ще навърша 80 години. Едва ли има различен жив човек в България, който да има такова всестранно присъединяване в плувните спортове – единствено в скоковете във вода и синхронното плуване не съм взел участие.
Васил Златарев награждава най-бързия българин във водата Цветан Голомеев. Снимки: Личен списък
Целият ми умишлен живот е предан на плуването. Но то ми се отблагодари напълно, върна ми напъните най-малко 100 пъти. В плуването аз съм може би неповторим, тъй като реализирах всичко. Съдете сами – в плуването бях играч, народен играч, занаятчия на спорта, капитан на националния отбор; във водната топка – играч, народен играч, занаятчия на спорта, помощник-треньор на националния тим по физическа и плувна подготовка при двама национални треньори – Йордан Гайдаров и Любомир Сотиров; като треньор – инструктор, треньор, основен треньор, старши треньор на националния отбор; като арбитър – арбитър, основен арбитър, ръководител на Съдийската гилдия по плуване към БФПС, основен арбитър на европейското състезание по плуване, което се организира през 1985 година в София, а на републикански шампионати съм бил основен арбитър най-малко 50 пъти. В заника на живота си бях определен за почетен ръководител на Асоциацията на българските плувци. Дай Боже, всекиму!
- Как виждате началото на българското спортно плуване през призмата на вашия необикновен витален и плувен опит?
- Плувният спорт в България минава при един непрестанен напредък, само че той постоянно е бил в директна връзка и взаимозависимост от материалното положение на страната. В интервала до Втората международна война плуването е резултат от напъните на многочислени запалянковци и фенове, само че без дейната помощ на страната. Басейните по това време са съвсем всички затворени, нямаше къде да се плува.
Край морето и Дунава хората бяха облагодетелствани, само че ние в София бяхме зле. Плувахме на най-различни водни площи. Плувахме да вземем за пример на така наречен “Гьол Плаж”. Всъщност това беше един ров, останал от войната, който се пълнеше с дъждовна вода. После там построиха Ветеринарния институт.
- Плували сте в мръсна, студена и кална вода, в някаква яма! Просто необикновено... А от кое място води началото си модерния стадий в плуването съгласно вас?
- Още през 1945 година се основава Народен физкултурен съюз (НФС), към който се провежда и Републиканската секция по плуване. Двете организации сплотяват огромна част от въодушевените състезатели и деятели отпреди войната. Основите на модерното плуване в България се слагат от Миролюб (Мирон) Кутинчев – някогашен бележит играч по плуване. Той изиграва съществена роля.
На европейското състезание в София през 1985 година (отляво на дясно) дружно с сътрудника Георги Миндов, сина - журналиста Иван Златарев, Илия Лалов - стожер на плувните спортове в ЦСКА и доктора на националния тим Румен Парашкевов
През 1946 година Кутинчев е определен за ръководител на Централния плувен комитет. През 1947 година под негово управление бяха построени два тима – народен и градски на София, като беше обезпечено безплатно прилагане на басейна на Централната минерална баня...
- Там басейнът какъв брой метра беше дълъг? 15?
- Не, с два метра по-дълъг – 17. Но водата беше топла, минерална, имаше и четири коридора – с въжета и на места с коркови тапи. За треньор на националния тим бе поканен чеха Мирослав Хладки. Той работи към 6 месеца у нас, а след това го смени различен чех Петър Иранек. Иранек още преди войната е живял в България, бил е добър плувец и живееше наоколо. Мирон Кутинчев провежда и първия конкурс за инструктори по плуване – Кирил Русев (Куната), Никола Нанов (Пашата), Любомир Милковски, Коста Гецов, Сотир Сотиров, Евтим Кощров. После имаше и някаква младежка групировка – припомням си единствено, че в нея бяха Васил Станкович и Иван Попов. Съратник на Кутинчев и секретар на Централния плувен комитет бе Русчо Русев.
- А първите надпревари тогава?
- Имаше надпревари, даже интернационалните. През 1946 година Балканиада в Сплит (Югославия), през 1947 година Балкано-средноевропейски игри в Будапеща, а през 1948 година отново Балкано-средноевропейски игри, само че в Дурацо...
- Не се ли споделя Дуръс, някои българи го назовават и Драч...
- Ние му викахме тогава Дурацо. Там участвах и аз. Бяхме ние, албанците и унгарците. Югославяните ги нямаше, споделиха, че се готвят за олимпиадата в Лондон, само че май имаше някакви политически аргументи да не дойдат. Подготовката се водеше от Кутинчев и Ефтим Кощров – викаха му Лядж. Ядяхме в ресторанта на “Славянска беседа”. Бяха гладни години, всичко беше с купони, имаше черна борса. Даваха ни по една вечеря...
- Какво, филия с масло и чай?
- Не, естествена храна. Имаше дори шницели. Ядяхме с огромен вкус. Преди Албания обаче се организира републиканското отново през 1948 година По това време най-силен брусист в България беше Сергей Родионов (Серьожката) – етнически руснак. Едър мъж, огромен плувец, от едно село до Варна – викаха му съветското село. Бяха от някаква религиозна фракция, преселили се от Русия в България... Как им викаха?
- Староверци.
- Да, староверци, по този начин им викаха. Родионов нещо не го харесваха началниците. Та преди да стартират надпреварите на “Република” (бивша “Мария-Луиза”) имаше един безсрамник от Бургас, който като ме видя на всеослушание вика: “Какво е пристигнало това, сополивото (сополивото бях аз)? Работата е ясна – първи е Серьожката, втори е Беров, трети съм аз.” Страшно се засегнах и ядосах.
С Йордан Гайдаров
Казвам му: “Може всички други да ме бият, само че теб ще те удрям!” Връщам се у дома и вземам решение да взема “допинг”. Гладни години. Майка ми имаше една кутия със захар. Взимам едно яйце, разрушавам го и го разбърквам със захарта. В сместа поставям и 4-5 капки валериан. Кой ти да знае тогава, че “допингът” работи несъмнено време.
Скачаме на 200 метра бруст. До 150-ия метър плувах наедно със Серьожката, а по-късно си крещя: “Много съм пресен, в този момент би трябвало да нападам!” Разминах ги като на церемониал и станах първи. По това време треньор беше Лядж (Евтим Кощров). Той преди този момент ми беше заречен, че в случай че удрям Сергей Родионов ще получа двойна порция храна в ресторанта на “Славянска беседа”. Удържа на думата си. Излапах две порции. После разбра, че се бил отказал от личната си порция, само че нали беше дал към този момент заричане.
- До Дуръс по какъв начин се добрахте?
- До Албания пътувахме първо с един боен аероплан – без седалки – София-Белград. После югославски аероплан ни закара до Тирана. Оттам до Дурацо пътувахме по единствената железопътна линия в Албания – Тирана-Дурацо – дълга 7 километра. Самото съревнование беше на един понтонен басейн в морето – представете си оразмерен сандък от сковани дъски, имаше обаче блокчета. Там станах трети.
Понеже знам, че сте фен на пикантните истории ще ви опиша една. Стефан Попов (Замората) седи на едно трупче и яде ябълка. Мирон Кутинчев му дава венчалната си халка да му я пази. Замората си я поставя на пръста, замерва с остатъка от ябълката някой, не си припомням кой, обаче го уцели, само че халката и тя... полита дружно с остатъка от ябълката. Изчезна в морския пясък крепко пушек.
На Мирон щеше да разум стане неприятно, пребледня, само че случилото се, случило. На връщане от Албания породиха някакви политически проблеми и югославяните не позволиха на български аероплан да кацне в Белград. Добре, че наш дипломат в Белград бе Богомил Нонев – състезателен активист и някогашен плувец. Цял ден седяхме в посолството, не ни разрешаваха да излезем на открито. От посолството ни купиха билети за трен и по този начин се прибрахме в София.
- А румънци не участваха ли?
- Не. Добре, че споменахте за тях. През 1949 година се състоя двустранната среща България-Румъния. Румънците ни биха на водна топка с 13:0. В плуването единствено Васил Биолчев на тил победи двамата румънци – плуваха по двама румънци и двама българи във всяка дисциплинираност. Буби (Атанас) Гинчев за малко да стане първи на кроул, само че не съумя. Аз още веднъж станах трети на бруст.
- Провеждахте ли подготвителни лагери?
- Да. През 50-те години на предишния век да вземем за пример бяхме на един лагер в Перник. Спяхме на стадиона в две обособени стаи. За дамите имаше кревати, само че за мъжете не за всички – някои спяха на пода на дюшеци. През 1953 година се организира и първият интернационален подготвителен лагер – в Унгария на “Маргит Цигед”.
Ние, българите, бяхме към 40 индивида. Треньори бяха Мирон Кутинчев, Борето Пъргавелов, Светла Славчева, Стойчо Бачев. Имахме и доктор – Спиридон Боров (преподавател по анатомия във ВИФ). Към нас имаше прикован маджарски треньор. През 1956 година пък плувах на срещата ГДР- България в Ерфурт. Спомням си, че водата в открития басейн бе прясно заменена – 16 градуса. Като скочих не можах да си поема мирис няколко секунди.
- Знам, че сте приключили висшето си обучение във ВИФ “Георги Димитров” в София.
- Да, през 1954 година аплайвах във ВИФ. Преди това бях малко експерт, даваха ми стипендия от 30 лв....
- Малко или доста пари за тогава?
- За да се ориентирате ще ви кажа, че кило хубава луканка по това време струваше 8 лв.. Не беше дребна стипендията, а годините в действителност бяха гладни. Като занаятчия на спорта съгласно правилника на ВИФ имах право да вляза да изучавам по омекотен метод – имаше 10%-процентна квота за майстори на спорта. Но наложително трябваше де си изкарал изпита по български. Стана обаче фал.
1971 година От ляво на дясно: Людмил Хаджисотиров, Васил Златарев, доктор, Любомир Рунтов
В документите си за кандидатстване сложих дипломата си за занаятчия на спорта, а не картата. Чиновниците не я погледнали (гледали за карта) и не ме класираха. Ходих до ВКФС, намеси се и ген. Владимир Стойчев. Увеличиха броя за майстори на спорта с един човек и влязох във ВИФ. Ако не бях занаятчия на спорта в никакъв случай нямаше да влезна да изучавам във ВИФ. Там бях доста почитан и уважаван. Викаха ми “Майстора”.
Завърших висшето си обучение във ВИФ с триумф над 5.50 – отличен. През 1959 година в София нямаше работа и от Министерството на националната култура ме разпределиха в Балчик като преподавател по физическо образование. Бях към този момент женен. Жена ми – Доротея Стефанова – я бяха разпределили в Ученическа спортна школа – Варна. Отидох в Градския съвет на БСФС и със съдействието на Борето Пъргавелов ме назначиха за градски треньор на Варна по плуване. Имах доста разправии с Министерството, че не започнах работа в Балчик.
Непрекъснато ми пращаха писма, като даже ме заплашваха, че ще ми анулират дипломата. Издействах да ми напишат писмо от Градския комитет на партията, в което буквално се четеше: “Другарят Васил Златарев е липсващ кадър и като подобен е назначен за градски треньор по плуване на Варна”. Но и от това не мирясаха, до момента в който самичък не отдих в Министерството и им споделих: “Аз съм кадър по плуване, а вие ме пращате в Балчик където няма басейн!” Оставиха ме на мира.
- Във Варна с огромните четирима ли стартира работа?
- Да. Имате поради Алекси Алексиев, доктор Любо Лазаров, Милко Рачев и Ламбо Чакъров, несъмнено. С тях започнах. Работата ми във Варна беше най-вече методическа. Реших самият аз да не вземам състезатели, а да бъда треньор на треньорите. Помагах им да се вършат проектите, да си създадат циклите. Най-важното обаче – бях съдия при разногласията и споровете сред тях.
Най-вече те възникваха при разногласията за басейн, коридори и часове. Всички желаеха най-хубавите часове и най-многото коридори за себе си и своите състезатели. Големи разправии. Всеки твърдеше, че неговите са най-хубави и нему се поставят най-хубавите коридори и най-удобните часове. Аз обаче им направих график-слънце и топката се успокои. Престанаха да се дърлят.
- За да ви успокоя ще ви кажа, че 50 години по-късно във Варна си е все същото. Всеки се мисли за най-хубав и не признава другите. А по кое време станахте учител в Софийския университет “Климент Охридски”?
- През 1962 година се откри конкурс за постоянен учител по плуване в Софийския университет. Явих се и го завоювах. Имах доста мощна конкуренция в лицето на Руси Сяров – завоювах с 50 стотни преднина. Започнах незабавно работа – през есента на същата 62 година. По същото време ръководител на секцията по плуване бе Стефан Давидов. През 1963 година той ме предложения да стане треньор на националния тим. Приех и започнах да работя с всички треньори. Бях методист. Създадох три обединения – А народен тим, Б народен тим, младежки народен тим.
Реших, че работата би трябвало да се сложи на всеобща основа, а не да се работи единствено с 5-6 елитни състезатели и то по единна методика, да се вършат лагери, надпревари, да се употребяват достиженията на спортната просвета. През 1965 бях основател за основаването на Научна комисия за надзор на състезателите. Бях труженик за провеждането на двустранни срещи, само че не всички се реализираха. Гърците и узбеките ни отхвърлиха, единствено турците се съгласиха. През 1968 година изпратихме трима души на олимпиада в Мексико – Юлиян Русев, Мария Николова и Жанет Славчева. Водач на тима бе Алекси Алексиев. В тези години обаче бюрокрацията стартира да се усилва неимоверно, и то в неприятния смисъл.
Доведоха в България един руски експерт по обмисляне – Семашко, който оглави Бюрото за олимпийска подготовка. В резултат всички трябваше да вършим едни умопомрачителни проекти – по 50 страници защо ли не. Това не ми се нравеше. Вече ме беше извикал Христо Меранзов (шефа на спорта), който сложи изискване да напусна Софийския университет и да се трансферира на целодневна щатна работа като народен треньор в БСФС. Тогова се замислих за заместител и започнах да се оглеждам...
- И се сетихте за Панчо Гюрков?
- Да. Реших, че той е най-подходящият. Младо момче, от моето сдружение – “Академик” (Сф), някогашен играч. Винаги съм държал нашите хора да са си плувци, а не някой примъкнал се от другаде. Първо приказвах с Панчо Гюрков и той се съгласи. После го предложих на Меранзов и той се съгласи. С Панчо Гюрков се договорихме -отиваме дружно с тима на лагер в Цахкадзор (Арменска ССР), той като нов треньор, аз като остарял треньор. Там в действителност му предадох тима.
Аз го предложих, аз го вкарах и той стартира да работи по мой проект. Той стартира работа като старши треньор на националния тим по плуване на България при започване на 1968 година В течение на годините бях безпределно задоволен, че съм направил верния избор. Той съумя да провежда вярно работата, разви достиженията на състезателите, вкара централизираната подготовка, реализира огромни триумфи. И до през днешния ден съм горделив със своя верен избор.
- Имате изумителни достижения и във водната топка.
- Да, и там не се изложих. Между другото напълно неотдавна срещнах Мато (Матей Попов), който ми вика” “Ей, тренер, отпорваше ни хастара от плуване, само че бяхме доста положителни при теб. Имаше смисъл от всичко това”. Не всички плувци харесват водната топка, само че аз играех, даже станах занаятчия на спорта. Бях и кондиционен треньор и по плувна подготовка на националния тим. Славни години бяха.
- Не мога да не ви попитам за персоналното ви мнение по отношение на разногласието за рождената дата на българското спортно плуване. Вие знаете добре, само че да напомним въпреки всичко за нашите читатели, че има две съществени тези – първата твърди, че то е родено през 1931 година (балканиадата по плуване в София); втората е уверена, че българското спортно плуване се ражда през 1923 година, когато във Варна се основава Български Народен Морски Сговор.
- Личното ми мнение е, че това няма изключително значение. Даже ще кажа нещо още по-силно – прекомерно доста внимание се отделя на този, по моему, нищожен въпрос. Това са исторически работи, исторически разногласия. Факт е, че и двете дати имат значение за българската плувна история, само че коя е „ вярната” не мога да взема отношение.
Повтарям, това по скромното ми мнение не е доста значимо. Всъщност какво значение има това за българското плуване все още? Всичко това ми наподобява само че разногласието кое е първото – яйцето или кокошката?
- Прави ми усещане, че откакто се откажат от спортното плуване някогашните към този момент спортисти по никакъв метод не оказват помощ на спорта си. Става дума за стотици, какво ти стотици, за хиляди хора, народ. Немалка част от тях имат големи благоприятни условия, контакти, могат да лобират, само че нищо не вършат. Даже, нека бъркам, имам възприятието, че немалка част от някогашните даже се радват, че българското плуване сега е в тежка рецесия. Защо се получава по този начин? Не се ли отхвърлят по този метод хиляди от нас от част от живота си?
- Съгласен съм с вас. Така е. За жал някогашните плувци не оказват помощ на спорта си. Според мен това се дължи на две съществени аргументи. Първата е, че през днешния ден времената са извънредно тежки, живее се доста мъчно, виждате, че голямата част от българите колкото да свързват двата края. Втората причина е, че немалка част от някогашните плувци напряко се отвратиха от тежката подготвителна работа и колосалните натоварвания на които бяха подложени по време на дейната си спортна активност.
Всичко това дотолкоз им е омръзнало, че не желаят дори и да помислят повече за плуване. Те са блъскани, блъскани. Такава е действителността и сякаш нищо не може да се направи. Все отново има хора, които въпреки и с доста скромни благоприятни условия оказват помощ кой с каквото може на родното плуване. Но голямата част от някогашните плувци, за жалост, са изцяло безразлични към днешните му проблеми и паники.
- Добре, въпреки всичко, ние плувците, какво можем да сторим в наши дни, че да помогнем на обичания си спорт?
- Нещата си някак доста се комерсиализираха. Повечето треньори нямат високи цели. Искат да си имат групичка, да събират пари на ръка и да си живеят живота. Дечица, платежоспособни родители, пари в джоб, сладостен живот. Бизнес, всеки желае да печели. Това не е единствено в плуването, дори не е единствено в спорта. Всичко това наподобява е болест на капитализма.
- В тази връзка каква е вашата оценка за активността на Асоциацията на българските плувци? Ние се опитваме по всякакъв начин да подкрепяме, доколкото ни стигат силите, българското плуване. Вие сте и почетен ръководител на нашата Асоциация...
- С две думи – работите доста добре. Прави ми усещане, че вие сте проведени чудесно, ефикасни сте и довеждате работите до дъно. Организацията (разбирана като професионална дейност) отколе е ахилесовата пета на нашите хора. При вас имаме извънредно рядко, да не кажа неповторимо изключение. И с просто око се вижда, че работите професионално, познавате в най-малките елементи нещата, стремите се да запълните големи празнини, в които никой различен не навлиза. Имате предпочитание да подобрите нещата. Но и вие в огромна степен сте безсилни. Без помощта на страната, на българската общност нищо няма да се получи.
- От думите ви логичен следва, че нищо не може да се направи от обособени лица и обособени организации. Не съм склонен. Вие сте от остарялото потомство, което на всички места е привикнало да вижда вездесъщата ръка на страната. Но ние живеем в радикално друго време – в постиндустриалната ера, във века на суперскоростните връзки, на световното село, на хаоса, на неопределеността. В наши дни двадесет-тридесет проведени хора, с контакти и пари могат да сторят повече, в някои връзки даже от цялата страна...
- Не споделям визията ви. Убеден съм, че без страната нищо не може да се получи, изключително в спорт като плуването. Дори в последно време с наслада виждам плахи опити на страната да се завърне в полето на спорта, и в частност на плуването.
- А през 60-те, 70-те, 80-те години на предишния век не ви ли е идвало мислено, най-малко като концепция, да извършите нещо като нашата днешна Асоциация на българските плувци, въпреки и под друго име?
- Не, в никакъв случай. Дори не ни е минавало през главата. Бяха напълно други времена. Всичко беше централизирано. Всичко се решаваше от горната страна. А и надали щяха да ни разрешат, дори щяхме да имаме огромни неприятности. По това време Асоциация на българските плувци, не-е-е, парадокс...
- Нека да приключим с посланието на великия, думата не е пресилена, Васил Златарев към българските плувци. Какво ще кажете на младите, междинното потомство, към този момент застарелите, хората на края на живота си? Уверявам ви, те ще се вслушат във вашите думи...
- Плуването е било, е и ще бъде обичан спорт за хората, за българите. Така е било, по този начин е и по този начин ще бъде. Това обаче единствено по себе си не е задоволително. Трябва да се направи по този начин, че плуването да се практикува всеобщо, от дребни, от огромни, от млади и от остарели, от мъже и от дами.
Единственият метод да се получи обаче е, упражняването му да стане по-евтино и по-достъпно. Плуването е национален спорт. Незаменима в тази ситуация е ролята на страната. Без нея нищо няма да стане на процедура. Заниманията с плуване постоянно се отплащат на индивида. В това няма никакво подозрение.
Визитка
Васил Иванов Златарев
Роден на 26.07.1931 година в София
Многократен държавен първенец и рекордьор по плуване на бруст за интервала 1948-1957 година
Капитан на националния тим по плуване
Старши треньор по плуване на националния тим
Майстор на спорта по водна топка
Кондиционен треньор и по плувна подготовка на националния тим по водна топка
Председател на Съдийската гилдия по плуване към БФПС
Главен арбитър на Европейското състезание по плуване през 1985 година в София
Дългогодишен учител по плуване в СУ “Св. Климент Охридски”
Почетен ръководител на Асоциацията на българските плувци
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ