Чалга и пост-истина
В основата на чалгата и пост-истината стои замяна. Тя ерозира разпознаването на действителността. Всички я усещат, само че не я изричат, тъй като е на всички места, а нещата, в които сме надълбоко потопени, мъчно се виждат.
Подмяната има доста лица, само че визира най-вече полезности и усети. Талантът се обезценява или охулва, а посредствеността се тачи. Приличието се погазва, а дебелашката безочливост провокира екстаз. Елегантността се замита, а кичът се превъзнася. Баналността е желана пред въображението, фалшификатът пред оригинала, самохвалните геройства пред историческите обстоятелства, мошеничеството пред честността, подмазвачеството пред достолепието. Това води до размиване на границите сред истина и лъжа, положително и зло, стойностно и просташко. Тъкмо размиването е културната същина на чалгата, а не слушането на поп-фолк. Можеш да слушаш Дебюси и отново да си чалгар, изключително в случай че слушането е подражаване или снобизъм.
В своето популярно есе „ On Bullshit ” („ За нелепостта ” или „ за чалгата ”?) американският мъдрец Хари Франкфурт (р. 1929), най-видният представител на така наречен морална философия, разказва по какъв начин глупотевината и измамността водят до некадърност за различаване на истината и оттова до загуба на ориентировка за полезностите и до среда на празнословие и морално и идейно измамничество. Масовото лигаво и претенциозно мърморене за не казване на истината, а втълпяване у другите на несъмнено усещане за говорещия, е по-скоро фалш, в сравнение с неистина. Според Х.Франкфурт то е по-вредно от лъжата, тъй като преднамерената неистина разпознава истината, т.е. сред честният и лъжеца има нещо общо – и двамата разпознават истината и имат едно и също отношение към нея (като към истина), само че честният я изрича, до момента в който лъжецът съзнателно я скрива или изкривява. За разлика от откровената неистина в “bullshit ” има безгрижие към истината и невалидност тя да бъде разпозната, намарливост към обстоятелствата и думите, която Витгенщайн назовава „ деструктивно безсмислие ”. Лъжец и говорещ истината са противоположни играчи в една и съща игра, до момента в който подмяната просто не признава разпоредбите на тази игра – не отхвърля, а просто подценява истината и по тази причина е по-голям нейн зложелател от лъжата. Този метафизичен шедьовър от последните десетилетия разказва същността на чалгата, само че на различен език – хората си нямат балканското наименование с богат на нюанси подтекст и прибягват до каубойското bullshit.
Всяка приложимост на езика допуска известно деформиране на истината заради персонални особености и жанр, изключително в случай че е непремерена. Но при липса на почит към самото слово и при всеобщо словоблудство, изключително в обществените мрежи, изкривяването е лицемерно, мошеническо, претенциозно и кухо. Пост-истината нанася нови линии към подмяната с политическия зов към възприятията и забулване на обстоятелствата. Нейните хибридни вести творят имитации, някои от които прекомерно подвеждащи, тъй като се плъзгат напълно близо около истината. Не срещу, а около. Привидността и чувството за скрити механизми са добра среда за измамници, улеснени в допълнение от настройката за неработещи правила и решение на нещата по „ втория метод ”. Тоталитаризмът притъпи разликата сред истина и неистина и неговите деца са по-податливи на тайно замазване, фалш и нереалност. Изкривяването комфортно прикрива действителността и основава нейни сурогатни копия. Нещо като подправените декори на граф Потоьомкин, които през днешния ден обаче са на всички места, а освен в изкуствените селца по пътя на императрицата. Още в XIX в. М.Е. Салтиков-Щедрин написа: „ Когато в Русия чуеш да се приказва за национализъм, да знаеш, че някъде нещо са откраднали. ” От тази замяна обилно се възползват лицемерието, кухото високопарно говорене, вулгарното саморекламиране, шарлатанията и усетът към тайни и магични пояснения.
Средата на замяна се размътва още повече от нахлуването на доста информация и доста връзки. С хибридите на пост-истината всеобщата информираност води до всеобщо незнание. Разбирането, че в демокрацията жителят би трябвало да има мнение надали не за всичко, наводнява пространството с простащина, неначетеност и хейт. Неумението за ориентировка в морето от вести провокира комплициране и песимизъм към самата опция за различаване на обстоятелствата. Това е агностицизма на подмяната, който отхвърля въобще правилните вести (и тези, и тези еднообразно лъжат). Последиците са недостиг на същинска експертност и сложният й достъп до гласност, обезверение в науката, хейтване на дълбокото знание и визионерство и заместването им с пара-познания, дилетанщина, врачки, вълшебства. Несигурността в действителността и в себе си поражда непрекъснати претенции за „ нормативни уредби ”, за регламентиране на всичко, в това число на неща, които нямат потребност от правилник, а от здрав нюх. Настояването за това е тежък знак за тревога и беззащитност да се ориентираш в света, който – изненадващо – предлага и обстановки, за които не е очакван логаритъм или алинея, както и за очакване различен да поеме отговорност за персоналното ти другарство с действителността.
Нахлуването на доста, само че не достоверни връзки пък води до промени в идентичностите и поява на виртуални персони, при които дезориентацията за истината е още по-дълбока заради дословната замяна на действителния им онтологичен свят. Цензурата на политическата уместност внася спомагателна релативност в смисъла на нещата посредством замяна на названията им. Евфемизмите за чернокож, хомосексуалист, лесбийка или ром подменят названията, само че не и това, което стои зад тях, създавайки чувство за хлабавост на словото и размиване на отразяването на нещата от живота посредством него.
Ако подмяната не е явна, признаците, че някой е нейн притежател, са: 1. постоянно приказва за рецесия на полезности, изключително у младите и спрямо моралното минало, 2. подценява обстоятелствата и слуша интонациите, 3. намерено или скрито се самоизтъква, 4. обобщава в омаловажаващ проект (всички са еднообразно корумпирани, некадърни и т.н.), 5. приканва сантиментално за обединяване, амнистия, всемирна обич, човечност, 6. не понася креативното, особеното, ексцентричното, 7. влиза в униформи – от спортни екипи и джипове до обноски и общоприети изречения, 8. има воайорско любознание към непознати персонални сюжети, изключително когато са трагични и у обществени персони, 9. постоянно използва умалителни названия за значими неща като „ парички ” или „ офертичка ”. Хората и медиите, в които разпознавате тези черти, са носители на подмяната – същинската осведомителна и културна чалга.
Носителите на подмяната не са зли демони, а жертви. На първо място, на личната си доверчивост и незначителност. Допуска се, че същински умните във всяка общественост са към една десета от популацията. Макар не постоянно да са на официални лидерски позиции, те са мотори на развиването, креативното малцинство, както ги назовава Тойнби. Иронична детайлност е, че доста от останалите девет десети считат, че принадлежат към тази една десета, а умните постоянно не намират за нужно да опровергават тази заблуда. Подмяна на обстоятелствата и релативност на истината е имало постоянно, само че умната една десета нормално удържа подмяната до някакво рационално равнище на различаване на черно и бяло. Когато обаче съотношението падне под сериозния най-малко (например заради емиграция на част от умните), а посредственото болшинство по силата на исторически и културни условия се снабди с власт и надменност да заличи самото разграничаване сред същински умни и останали, мъглата на подмяната обгръща всичко и заплашва обществената тъкан с съсипия. Затова чалгата е жертва на личната си агресия, която издухва дребното сериозен разум, кадърен да й помогне да разпознае действителността. На второ място носителите й са жертви на токсичното психично деяние на подмяната. Неумението за разграничение на обстоятелства, категории и полезности основава когнитивна неустановеност, комплициране, нюх за особена дереализация, при която всичко в света е релативно. Това спъва психичното развиване и зарежда с усеща като злоба и зложелателство.
Промяна е допустима единствено с разумен просветителски метод, а не с опетняване и истерясване. Необходимо е – ни повече, ни по-малко – ново Възраждане. Това е задача на малцинството, на едната десета. Да си интелигентен или надарен не е единствено подарък Божи, само че и отговорност. Мълчанието на умните и надарените е дезертиране пред ориста на общността. Елитарните приказки, че в пост-модерния свят няма твърди истини, са за Ганкиното кафене на мислителите. Необходимо е самоуверено изтъкване на подмяната и ясно деконструиране на ежедневната машинация. Както и обучение, в което се подтиква играта и въображението, а не зубренето. Защото баналността е хранителна среда за подмяната, а свободното мислене е единственият й антидот. Свободата, Санчо... Невъзможно, сходно на утопиите на идалгото? Да, сигурно ще докара до хейт към изобличителите на подмяната, само че невероятно е единствено за деветте десети. В последна сметка, и Възраждането е осъществено от малцинство.
Подмяната има доста лица, само че визира най-вече полезности и усети. Талантът се обезценява или охулва, а посредствеността се тачи. Приличието се погазва, а дебелашката безочливост провокира екстаз. Елегантността се замита, а кичът се превъзнася. Баналността е желана пред въображението, фалшификатът пред оригинала, самохвалните геройства пред историческите обстоятелства, мошеничеството пред честността, подмазвачеството пред достолепието. Това води до размиване на границите сред истина и лъжа, положително и зло, стойностно и просташко. Тъкмо размиването е културната същина на чалгата, а не слушането на поп-фолк. Можеш да слушаш Дебюси и отново да си чалгар, изключително в случай че слушането е подражаване или снобизъм.
В своето популярно есе „ On Bullshit ” („ За нелепостта ” или „ за чалгата ”?) американският мъдрец Хари Франкфурт (р. 1929), най-видният представител на така наречен морална философия, разказва по какъв начин глупотевината и измамността водят до некадърност за различаване на истината и оттова до загуба на ориентировка за полезностите и до среда на празнословие и морално и идейно измамничество. Масовото лигаво и претенциозно мърморене за не казване на истината, а втълпяване у другите на несъмнено усещане за говорещия, е по-скоро фалш, в сравнение с неистина. Според Х.Франкфурт то е по-вредно от лъжата, тъй като преднамерената неистина разпознава истината, т.е. сред честният и лъжеца има нещо общо – и двамата разпознават истината и имат едно и също отношение към нея (като към истина), само че честният я изрича, до момента в който лъжецът съзнателно я скрива или изкривява. За разлика от откровената неистина в “bullshit ” има безгрижие към истината и невалидност тя да бъде разпозната, намарливост към обстоятелствата и думите, която Витгенщайн назовава „ деструктивно безсмислие ”. Лъжец и говорещ истината са противоположни играчи в една и съща игра, до момента в който подмяната просто не признава разпоредбите на тази игра – не отхвърля, а просто подценява истината и по тази причина е по-голям нейн зложелател от лъжата. Този метафизичен шедьовър от последните десетилетия разказва същността на чалгата, само че на различен език – хората си нямат балканското наименование с богат на нюанси подтекст и прибягват до каубойското bullshit.
Всяка приложимост на езика допуска известно деформиране на истината заради персонални особености и жанр, изключително в случай че е непремерена. Но при липса на почит към самото слово и при всеобщо словоблудство, изключително в обществените мрежи, изкривяването е лицемерно, мошеническо, претенциозно и кухо. Пост-истината нанася нови линии към подмяната с политическия зов към възприятията и забулване на обстоятелствата. Нейните хибридни вести творят имитации, някои от които прекомерно подвеждащи, тъй като се плъзгат напълно близо около истината. Не срещу, а около. Привидността и чувството за скрити механизми са добра среда за измамници, улеснени в допълнение от настройката за неработещи правила и решение на нещата по „ втория метод ”. Тоталитаризмът притъпи разликата сред истина и неистина и неговите деца са по-податливи на тайно замазване, фалш и нереалност. Изкривяването комфортно прикрива действителността и основава нейни сурогатни копия. Нещо като подправените декори на граф Потоьомкин, които през днешния ден обаче са на всички места, а освен в изкуствените селца по пътя на императрицата. Още в XIX в. М.Е. Салтиков-Щедрин написа: „ Когато в Русия чуеш да се приказва за национализъм, да знаеш, че някъде нещо са откраднали. ” От тази замяна обилно се възползват лицемерието, кухото високопарно говорене, вулгарното саморекламиране, шарлатанията и усетът към тайни и магични пояснения.
Средата на замяна се размътва още повече от нахлуването на доста информация и доста връзки. С хибридите на пост-истината всеобщата информираност води до всеобщо незнание. Разбирането, че в демокрацията жителят би трябвало да има мнение надали не за всичко, наводнява пространството с простащина, неначетеност и хейт. Неумението за ориентировка в морето от вести провокира комплициране и песимизъм към самата опция за различаване на обстоятелствата. Това е агностицизма на подмяната, който отхвърля въобще правилните вести (и тези, и тези еднообразно лъжат). Последиците са недостиг на същинска експертност и сложният й достъп до гласност, обезверение в науката, хейтване на дълбокото знание и визионерство и заместването им с пара-познания, дилетанщина, врачки, вълшебства. Несигурността в действителността и в себе си поражда непрекъснати претенции за „ нормативни уредби ”, за регламентиране на всичко, в това число на неща, които нямат потребност от правилник, а от здрав нюх. Настояването за това е тежък знак за тревога и беззащитност да се ориентираш в света, който – изненадващо – предлага и обстановки, за които не е очакван логаритъм или алинея, както и за очакване различен да поеме отговорност за персоналното ти другарство с действителността.
Нахлуването на доста, само че не достоверни връзки пък води до промени в идентичностите и поява на виртуални персони, при които дезориентацията за истината е още по-дълбока заради дословната замяна на действителния им онтологичен свят. Цензурата на политическата уместност внася спомагателна релативност в смисъла на нещата посредством замяна на названията им. Евфемизмите за чернокож, хомосексуалист, лесбийка или ром подменят названията, само че не и това, което стои зад тях, създавайки чувство за хлабавост на словото и размиване на отразяването на нещата от живота посредством него.
Ако подмяната не е явна, признаците, че някой е нейн притежател, са: 1. постоянно приказва за рецесия на полезности, изключително у младите и спрямо моралното минало, 2. подценява обстоятелствата и слуша интонациите, 3. намерено или скрито се самоизтъква, 4. обобщава в омаловажаващ проект (всички са еднообразно корумпирани, некадърни и т.н.), 5. приканва сантиментално за обединяване, амнистия, всемирна обич, човечност, 6. не понася креативното, особеното, ексцентричното, 7. влиза в униформи – от спортни екипи и джипове до обноски и общоприети изречения, 8. има воайорско любознание към непознати персонални сюжети, изключително когато са трагични и у обществени персони, 9. постоянно използва умалителни названия за значими неща като „ парички ” или „ офертичка ”. Хората и медиите, в които разпознавате тези черти, са носители на подмяната – същинската осведомителна и културна чалга.
Носителите на подмяната не са зли демони, а жертви. На първо място, на личната си доверчивост и незначителност. Допуска се, че същински умните във всяка общественост са към една десета от популацията. Макар не постоянно да са на официални лидерски позиции, те са мотори на развиването, креативното малцинство, както ги назовава Тойнби. Иронична детайлност е, че доста от останалите девет десети считат, че принадлежат към тази една десета, а умните постоянно не намират за нужно да опровергават тази заблуда. Подмяна на обстоятелствата и релативност на истината е имало постоянно, само че умната една десета нормално удържа подмяната до някакво рационално равнище на различаване на черно и бяло. Когато обаче съотношението падне под сериозния най-малко (например заради емиграция на част от умните), а посредственото болшинство по силата на исторически и културни условия се снабди с власт и надменност да заличи самото разграничаване сред същински умни и останали, мъглата на подмяната обгръща всичко и заплашва обществената тъкан с съсипия. Затова чалгата е жертва на личната си агресия, която издухва дребното сериозен разум, кадърен да й помогне да разпознае действителността. На второ място носителите й са жертви на токсичното психично деяние на подмяната. Неумението за разграничение на обстоятелства, категории и полезности основава когнитивна неустановеност, комплициране, нюх за особена дереализация, при която всичко в света е релативно. Това спъва психичното развиване и зарежда с усеща като злоба и зложелателство.
Промяна е допустима единствено с разумен просветителски метод, а не с опетняване и истерясване. Необходимо е – ни повече, ни по-малко – ново Възраждане. Това е задача на малцинството, на едната десета. Да си интелигентен или надарен не е единствено подарък Божи, само че и отговорност. Мълчанието на умните и надарените е дезертиране пред ориста на общността. Елитарните приказки, че в пост-модерния свят няма твърди истини, са за Ганкиното кафене на мислителите. Необходимо е самоуверено изтъкване на подмяната и ясно деконструиране на ежедневната машинация. Както и обучение, в което се подтиква играта и въображението, а не зубренето. Защото баналността е хранителна среда за подмяната, а свободното мислене е единственият й антидот. Свободата, Санчо... Невъзможно, сходно на утопиите на идалгото? Да, сигурно ще докара до хейт към изобличителите на подмяната, само че невероятно е единствено за деветте десети. В последна сметка, и Възраждането е осъществено от малцинство.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ