В килията е студено. Никой не ми е виновен. Това

В килията е студено. Никой не ми е отговорен. Това написа Ивайло Цветков-Нойзи в прочувствена изповед след ареста му за шофиране в нетрезво положение.

SafeNews я разгласява без редакторска интервенция:

В килията е студено. Ноември е, спуска се оловносива заран, за пръв път в живота си съм натикан зад решетките. Извърших нереална нелепост. Лежа на единствената железна скамейка и студът се просмуква в костите.

“Колегата ” по килия, към 22-годишен, ми дава единственото одеяло

Той най-малко ме разсмива – вътре е за открадната бутилка водка от денонощен магазин, след което, вместо да драсне нанякъде из квартала, седнал да си я изпие на тротоара пред магазина. Почти комиксов воин.

При него няма каталепсия, няма тресчица, няма нищо, таман противоположното – единствено голяма вътрешна празнина, до момента в който аз трескаво обмислям за непредсказуемите кристализации по какъв начин се стигна дотук, и една елементарна отлика, която дълбае в мен: в никакъв случай преди нито съм правил сходно нещо, нито съм се сблъсквал със закона. И премазващ позор. Срам, който прекрачва всичко до момента в историята и отива в екзосферата на срама, където не ти се мисли за личната ти нелепост.

Mоментен срив в разсъдъка

Но ето ме там, в дъното на килията: първи път необмислен и отговорен. Съдбата, лежа и мисля на пейката, до момента в който съкилийникът крещи на служителите на реда да го пуснат, е като това на Робърт Грейвс – сякаш беше благосклонна, а в този момент е “с полуслова, нашепвани едвам ”, и съм самичък. Като чаша, забравена на масата, в случай че обичате Лангстън Хюз. Никой не ми е отговорен – става въпрос за елементарен случай на кратковременен срив в разсъдъка, добре разказано събитие, което до неотдавна познавах само като теоретичен психически конструкт. Всекидневните комплицирани и стресови обстановки претрупват човешкия мозък дотам, че той от време на време не е в положение да реши обстановката и подхваща ирационални дейности или тактики, както твърди психологът Рафаеле Родоньо.

Съществуват куп неврологични доказателства за промени във действието на здравия мозък, когато е зает с неадаптивно държание (включително – само че и освен – обусловено от приема на алкохол), които водят до дефицити в преценката.

Карл Густав Юнг да вземем за пример – позволете още веднъж да посегна към най-високата етажерка – написа обширно за нарушавания в когнитивния континуум, при който стресови фактори могат да доведат до краткотраен срив на здравия разсъдък.

Тук главният въпрос е обвързван с изкуплението

Подобна липса на умствена еластичност се следи съгласно Юнг даже при „ огромни мозъци “, т.е. всеки е предразположен на въпросния кратковременен срив в здравия разсъдък – той дава образец с Едгар Алън По. Разбира се, По не е блестящият образец за „ здрав разсъдък “, в случай че изобщо има място за смешка.

Там по-скоро се има поради сякаш високата когнитивна дарба за самоконтрол, която не е гаранция за нищо и освен може, само че и постоянно изневерява всекиму. Обаче тук и тъкмо тук идва и концепцията за изкуплението – то, съчетано с чистия мой позор от самото провинение, е единственият път обратно към самоконтрола и самопреценката – след, хайде отново Юнг, прекратяването на първичния тласък.

С други думи, моментният разумен срив е последван от осъзнатото смирение, което е и майката на концепцията за възмездие. Тъкмо по тази причина няма да ви занимавам с всякакви работи като префронталния лоб, в който нещо там дава отговор за самоконтрола и контрола върху вниманието и като се срине за къс интервал от време, компрометира адаптивното държание.

Не, тук главният въпрос в действителност е обвързван с изкуплението

Разбира се, още в гимназията сред два футболни мача изчетох Die Philosophie der Erlosung („ Философията на изкуплението “) на Филип Майнлендер, само че не щеш ли и това години по-късно не съумя да ме защищити от неприятна преценка на обстановката и елементарна нелепост. Защото животът ми напомни по релативно безсърдечен метод – отвън строго християнския мироглед, – че изкуплението не завършва с присъденото от съда и кумулативните санкции, а че е вътрешен честен развой, който лишава време, в случай че си вярно „ издигнат “, и че прегрешението остава да тежи дълго върху до неотдавна почтената ти глава.

Сгреших, разбрах, наказаха ме. Какво следва?

Някои от вас ще кажат: „ Ама то е доста по-просто – не трябва да се прави по този начин “. Ще се съглася. В тропосферата на усещанията в действителност е по този начин – само че ще ми простите и късия научно-антропо-психологически метод, тъй като в действителност нищо в никакъв случай не е „ доста просто “. А в случай че изследваме аргументите, някой ден можем да отидем и към предварителна защита, както вършат в действителност умните. Лично аз считам да проуча благоприятни условия за сходна предварителна защита, изключително измежду по-младите хора.

Така че да бъдем напълно почтени. Със или без Юнг, никой не е застрахован от личните си тъпотии. Сгреших, разбрах, наказаха ме. За мен изкуплението занапред стартира. Няма към този момент „ неправилна преценка “ (critical lapse of judgement) или „ когнитивен неуспех “ (personal cognitive failure) – нелепостта си е нелепост още от Еразъм насам.

Намеренията ми? Те са също по този начин елементарни. Ще бъда чист и за образец – както преди

В ролята и на правист, и на извършител разбирам шанса, очакван в закона.

А в случай че моят проблем е съумял да пробуди даже неколцина за тези постоянно срещани проблеми, би било отлично. Говорим в огромна степен даже за нормално неприличие, което по принцип ми е непознато. Разбирам къде се намирам и какво следва. Тъкмо по тази причина ще се опитам да ви убедя с тип перипатетия на една фамозна рекламна фраза – just DON’T do it. Дано съумея.

Коментарът е оповестен в DW.